Там,където свършва тази малка вселена,започва истинската религия.Там свършват дребните радости и скърби,свършва знанието за нещата и започва релността.Докато не се откажем от жаждата за живот,от силната привързаност към това наше преходно обусловено съществуване,нямаме никакъв шанс да хвърлим дори и бегъл поглед към безкрайната свобода отвъд.Очевидно е тогава,че единственият начин за постигане на тази свобода,която е цел на най-възвишените стремежи на човечеството,е да се откажем от този дребен живот,от тази дребна вселена,от тази земя,от рая,от тялото и ума,да се откажем от всичко,което е ограничено и обусловено.Ако се откажем от привързаността си към малката вселена на сетивата и ума,веднага ще станем свободни.Единственият начин да се отървем от оковите е да преминем отвъд ограниченията на закона,да преминем отвъд причинността.

"Карма Йога",Свами Вивекананда

Популярни публикации

Популярни публикации

Популярни публикации

четвъртък, 25 февруари 2010 г.

Дебютният роман на Хелене Хегеман предизвика дискусия отвъд обвинението в плагиатство !

Аксолотъл,името на нова ера !

Плагиат и шедьовър
Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Плагиат и шедьовър

Дебютният роман на Хелене Хегеман предизвика дискусия отвъд обвинението в плагиатство. Става дума за новите форми на авторска изява – remix, sampling, mashup. Въпрос: къде е авторът в монтажа на Стоян Гяуров?

Фелицитас фон Ловенберг, “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”: В началото на тази година в литературните редакции на медиите се получи една книга с привличаща погледа черна корица и емблемата на едно от големите германски издателства. Премиерата, обявена за 28 януари, бе изтеглена напред след като сп. “Шпигел” избърза с подробна информация за едва 17-годишната берлинска авторка и нейния “радикален, чепат, суров и на места просто нечетим” пръв роман. След това в продължение на две седмици в практически всички големи вестници излязоха рецензии, авторите на повечето от които бяха впечатлени до удивени. Със 100 000 продадени екземпляра, книгата се изкачи до първите места на бестселър-класацията и бе включена във финалната петорка на кандидатите за наградата на Лайпцигския панаир на книгата. С една дума, Хелене Хегеман и романът й Axolotl Roadkill - историята на 16-годишната Мифти, която е изгубила майка си и сега живее в Берлин, където се отдава на разгул от секс и дроги и подобно на мексиканското животинче от заглавието на романа не иска да порасне - са явление на германската литературна сцена.

Регула Фройлер, “Нойе Цюрхер Цайтунг”: В първите дни на февруари един блогър подхвърли думата-убиец “плагиат”, след което се развихри дебат, какъвто отдавна не беше имало в културните рубрики на медиите. Спори се разгорещено по принципни въпрос: Какво означава днес плагиат? Дали “романът на нулевите години” (2000-те), за какъвто бе обявен Axolotl Roadkill, не е емблематичен за писателската техника на новата ера, а именно copy/paste? Колко чини една книга, чийто автор черпи не от собствен, а от чужд опит?

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Юрген Каубе, “ФАЦ”: Невръстната писателка се е самообслужила от книги и интернет-текстове на редица известни и съвсем неизвестни автори. Нека споменем Малкъм Лоури – за първото изречение на книгата, – Дейвид Фостър Уолъс и преди всичко блогъра Айрен, от чиято книга Стробо Хегеман е взела най-много. Естетическата програма на споменатия Айрен е проста: “Ако в книгата ми пише, че съм повърнал, тогава значи съм повърнал”, казва той и се хили. Блогърът смята Стробо и Axolotl Roadkill за две напълно самостоятелни произведения.

Регула Фройлер, “НЦЦ”: Относно обвинението в плагиат: в сферата на белетристиката законовата защита на интелектуалната собственост е възможна в много редки случаи. Няма и дума, Хегеман трябваше да назове коректно своите източници, за да няма нарушения на авторското право. И все пак обвинението в плагиат е безпредметно, тъй като литературата винаги черпи от предшестващата я литература. А твърдението, че книгата не струва нищо, защото на Хегеман й липсвал житейски опит, е просто смехотворно.

Главният герой в Axolotl Roadkill казва: “Berlin is here to mix everything with everything. Чопвам отвсякъде, където намирам вдъхновение... Филми, музика, книги, картини, поезия, снимки, разговори, сънища... Светлина и сянка, защото моята работа и моята кражба стават автентични, веднага щом нещо докосне душата ми. Няма значение откъде взимам нещата, важно е къде ги нося.”

Регула Фройлер, “НЦЦ”: Освен проблема с плагиатството, романът на Хелене Хегеман документира покварата на литературния свят, превъзнасящ я до небесата. Възмущението е толкова голямо, колкото беше ликуването преди. Онези, които се нахвърлят върху изкуството, подведени от бакалския си манталитет, би трябвало да прочистят етажерките си от “плагиатите” – ще се окаже, че ще им остане много малко.

Хелене Хегеман в интервю с “Ди Велт”: “За мен самата това не е кражба, тъй като съм вградила целия материал в един съвсем нов, мой собствен контекст, а и преди това не криех, че изобщо нищо не е от мен. Щом Axolotl Roadkill се интерпретира като представителния роман на “нулевите години”, тогава би трябвало да се проумее също, че процесът на възникване и стилът на моята книга са свързани именно с това десетилетие, тоест с подмяната на екстремизма на авторското право от правото на копиране и трансформация.”

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Йоханес Гернерт, “Берлинер Цайтунг”: Добре, дайте тогава да говорим за remix. Ремиксът като духът на времето – както е било през 20-те години. Днес тази техника отново е актуална. По-рано са я наричали bricolage, днес й казват mashup или sampling. Колажират се изображения, компилират се видеофилми, а текстове, както виждаме, се използват като тухли. Ремиксът придава нов смисъл на нещата. Не е зле да не забравяме какво е казал Хайне: “Поетът е в правото си да посегне към всичко, което може да му послужи като материал за неговото творчество.”

Фелицитас фон Ловенберг, “ФАЦ”: За нея използването на откъси от интернет-форуми, блогове, песни или книги е художествена програма, а не признак за безидейност. Тази толкова млада и талантлива авторка отстоява становището, че вече “не съществува оригиналност, а само автентичност”. За да изрази това, което искала да внуши, тя ограбвала “съвсем безмилостно моите приятели, други автори, а и самата себе си”. В епохата на гугъл действително е трудно да се различи собственото от чуждото вдъхновение.

Петер Михалцик, “Франкфуртер Рундшау”: Една добра книга, въпреки всичко. Фактът, че част от нея е крадена, се отразява неизбежно върху оценката й. Твърде плитки са опитите с постмодернистични теории да се омаловажи една кражба.

Томас Щайнфелд, “Зюддойче Цайтунг”: Axolotl Roadkill не е литература, а порнография – опит да се преодолее рефлексивната, естетическа дистанция с изображения, принуждаващи читателя просто да се втренчи с директен, непресторен, невярващ поглед. Защото, когато човек няма достатъчно опит и когато езикът не достига, но въпреки това човек иска да стане писател, какво друго му остава на един жадуващ за признание тинейджър освен да преписва?

Тобиас Рап, “Шпигел”: Хелене не може да разказва, но има какво да каже. При много хора е точно обратното. Тя има повече идеи на минута от който и да било друг.

Георг Дийц, “Зюддойче Цайтунг”: Книгата е феноменална. Шокиран съм от глупостта на цялата дискусия. За литературата не може да се съди по съставките й.

Ижома Манголд, тв ЦДФ: Да се каже, че ми харесва, е малко. Този роман направо ме премаза. Обвиненията в плагиатство не променят ни най-малко художествената ми оценка.

Доротея Дийкман, “Фрайтаг”: Вместо явления от сорта на продуктите на Шарлоте Рош или Хелене Хегеман да се разглеждат като симптоми на една безогледна машинария за печалби, към тях се прилагат, тоест биват пожертвани, литературни критерии. Не е необходима много психоанализа, за да се види в омразата към покойната майка и в саморазголването пред един безразличен баща, зад когото стои едно цяло безразлично общество, връзката между съдбата на Хелене/Мифти и безумието, което се стовари сега върху авторката. Има един изразителен и съвсем непреносен израз за това, което й се случи в преносен смисъл: Хелене беше пре-бана. Тя беше употребена, изхабена, злоупотребена, изконсумирана. Никой бунтарски импулс няма да преживее това. Пазолини имаше един плакативен, но аналитически много полезен термин за културната технология на капитализма – консумфашизъм.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Ирис Радиш, “Ди Цайт”: Случаят е симптоматичен за сблъсъка между две медийни култури, които съществуваха досега успоредно една до друга като две херметически затворени монади: едната почти чисто мъжка, с академична легитимация и вече позастаряла, другата малко по-млада, малко по-женска и много повече автодидактична; и двете високо специализирани и слепи една за друга. Обстоятелството, че тъкмо на една толкова млада и така надарена жена се падна ролята на нарушител на границата, извади от равновесие пазителите на старите медии. Най-голямото провинение на Хегеман не е в това, че е премълчала източниците си, а по-скоро в това, че предизвика сблъсък, пренасяйки хаоса и безцеремонността на една все още нейерархична, все още неконтролирана от мъжки картели медийна култура в сферата на влияние на доминиращата стара литературна култура. Единственото може би, в което можем да й вярваме, е че изчезването на чувството за автентичност в културата, която тя символизира, е нещо повече от стилистично упражнение ала Дерида. От наша гледна точка, от гледната точка на света на субективната философия, правото на собственост и здравомислещите граждани, това е трагедия. От нейна гледна точка – необходимост. Сблъсъкът между старите господа и младото момиче е показателен за постепенното разклащане на старата мъжка висока култура, която се страхува за бъдещето си.

Википедия: Хелене Хегеман (19.2.1992, Фрайбург), германска авторка, режисьорка и актьорка. След смъртта на разведената си майка живее в Берлин при баща си, известния театрал Карл Хегеман. През декември 2007 в Берлин е поставена пиесата й Ариел 15. Награденият филм Торпедо е създаден по сценарий, написан от Х. Х., когато е била на 14 години. Axolotl Roadkill е първият й роман. В четвъртото издание на романа са посочени всички източници, използвани от авторката.

Helene Hegemann: Axolotl Roadkill. Ullstein

Автор: С. Гяуров, Редактор: М. Илчева

Радио "Дойче веле" / Бг Таймс

"Юлий Цезар" по У.Шекспир на сцената на учебния драматичен театър на НАТФИЗ с участието на Фахрадин Фахрадинов !

Снимка:НАТФИЗ.

"Юлий Цезар" по У.Шекспир на сцената на учебния драматичен театър на НАТФИЗ !

Една постановка на проф. Пламен Марков !

Днес, може би повече от всякога, парите управляват света. Правилата не са морални, но действат. Ценностите се заместват, но мнозинството от хората нехаят.

Почвата е благодатна за разрастването на завист, чувство за несправедливост, митове за бърза и сигурна власт.

Подчинени и шефове. Самозванци и царе. Подстрекатели и нетърпящи подчинение. Убийци и герои. От какви хора се състои обществото, в което всички се борим да достигнем върха?

Финансовите институции, с общо разрешение завземат голяма част от благата по света. Корпорациите, изработват хора - безскрупулни и механични. Разбира се, това се случва далече от погледа на обикновените хора - някъде горе „по върховете", където, както се казва, „нищо не расте".

И все пак, всички ние участваме... Заради неколцина...

През І век пр. н. е. Помпей се пита „Цезар ли трябва да притежава всичко?" И гражданската война започва.

Малко по-късно Касий се пита същото и убива Цезар. За да живее народът по-добре ли? Не, разбира се! За да бъде утолен апетитът за власт!

Днес на сцената на Учебния драматичен театър на НАТФИЗ героите от трагедията на Уилям Шекспир са облечени в костюми. Гладко избръснати. Касий и Каска се играят от жени. Амбицията, може би наистина няма пол... Шефът Юлий Цезар трябва да бъде премахнат.

Можем ли, обаче, контрастно да определим героите и злодеите? Не е ли вярно, че икономическият свят спазва същите правила, както по времето на Цезар?

Тогавашните „злодеи", които го убиват, са днешните „заточени" на работа в дадена фирма. Всеки от тях опитва да надигне глава, да стъпи на мястото на шефа. Да си въобрази, че той не би бил толкова егоистичен тиранин за околните.

"Юлий Цезар" е пиеса от Уилям Шекспир, написана през 1599г. Тя описва период от 44г. пр.н.е.

За един месец узрява плана за убийството на Юлий Цезар - един от най-прочутите военачалници и политици. Конспираторите и народът са двете лица на измамата. С изменчивост и манипулиране се спечелват и предават взаимно.

Прекомерната амбиция тласка и двамата по пътя на падението. Страшното лице на едноличната власт излиза напред.

Силата на словото е един от най-влиятелните фактори за събитията в пиесата. Антоний повлиява на тълпата. Касий повлиява на Брут. Представлението ще повлияе на вас.



УЧАСТВАТ

доц. Веселин Ранков

в ролята на ЮЛИЙ ЦЕЗАР

Алфидин РАИФОВ, Анелия ЛУЦИНОВА, Виолета МАРКОВСКА, Димитър ЕНЧЕВ,

Елена БЪРДАРСКА, Иваил СИМЕОНОВ, Йоана ВЪРБИЧКОВА, Любен КЪНЕВ,

Рая БЕЛЕВА, Силвия СТАНОЕВА, Фахрадин ФАХРАДИНОВ, Христина АНГЕЛОВА

АБСОЛВЕНТИ ОТ КЛАСА НА доц. Веселин Ранков

и

Александра ИВАНОВА, Александър УЗУНОВ, Ана БАТЕВА, Антония ТЪРПОВА, Василена ПОПИЛИЕВА,

Весела БАБИНОВА, Гергана АРНАУДОВА, Жанета ДОНЧЕВА, Илия АТАНАСОВ, Леарт ДОКЛЕ, Лили СУЧЕВА,

Лора ДЕКОВА, Луиза ГРИГОРОВА, Любен ГЕОРГИЕВ, Маргарита МАЧЕВА, Милена МИЛЧЕВА, Нено КОЙНАРСКИ,

Николай КЕНАРОВ, Радина ДУМАНЯН, Светослава ИВАНОВА, Слави СТОЯНОВ, Стефан ДОДУРОВ, Стоил СТОЯНОВ,

Тамара ЯНКОВА, Цветина ИВАНОВА, Яким НЕДЕЛЧЕВ

СТУДЕНТИ ОТ КЛАСА НА проф. Пламен Марков

LS / Бг Таймс

сряда, 10 февруари 2010 г.

Западът няма да може да надделее над тероризма преди всичко, защото изхожда от погрешни предпоставки !

Христос и Буш по пътя за Фалуджа !

Политика и религия образуват взривоопасна смес, която може да бъде обезвредена преди всичко със завръщане към реализма. Стоян Гяуров за книгата на Джон Грей "Черна меса: апокалиптичната религия и смъртта на утопията".

Немският превод на тази книга идва с над двегодишно закъснение, което не е без значение, доколкото някои от нейните протагонисти и едно от централните места на действието й не стоят вече във фокуса на обществения интерес: Джордж У. Буш е в пенсия, комсомолският блясък в погледа на Тони Блеър угасна, а Ирак не доминира повече новините. Но закъснението не е фатално, тъй като в Черна меса се поставят принципни въпроси и се развиват идеи, чиято общовалидност надхвърля чисто събитийния формат. Всички тези идеи са резюмирани в тезата, постулирана още в първото изречение: “Политиката на модерната епоха представлява глава от историята на религията”. Тази мисъл не е нова. Нов е обаче начинът, по който я разчита авторът на книгата Джон Грей, бивш професор по европеистика в London School of Economics, един много оригинален и полемичен философ, историк и публицист. Умението, с което Грей балансира по въжето, опънато през хилядолетията от Заратустра до Фукуяма и от монотеизма до тероризма, е главозамайващо – дори когато се олюлява в аргументацията си.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Раждането на утопията

Две са главните доверени лица на английския автор: учителят му Айзая Бърлин, чийто хуманистичен скептицизъм е наследил, и преди всичко Норман Кон, в чиято студия The Pursuit of the Millennium (1957) за пръв път се проучват систематично религиозните корени на модерните революционни движения. Грей тълкува всички големи революционни обрати от Френската революция насам, включително и “фиаското в Ирак”, като епизоди от верската история, “крайъгълни камъни на упадъка на християнството и възхода на политическите религии”. Той вижда нашия свят в началото на новото хилядолетие, осеян с останките на утопични проекти, които “въпреки секуларните си претенции в действителност бяха носени от религиозни митове”.

Подхващайки нишката на Кон, Грей показва, че основополагащото събитие на модерните “политически религии” се е случило преди 2000 години. Апокалиптичната вяра на първите християни в близкия край на света и грядущето хилядолетно царство Христово се оказва един извънредно продуктивен идеен комплекс. С християнството се налага убеждението, че човешката история е телеологичен процес, тоест процес, насочен към определена цел – спасяването на човека и осмислянето на човешкия живот. Авторът подчертава, че без този заложен в християнството мит, който той обявява за “най-съмнителния подарък на християнството за човечеството”, нямаше да се стигне до политическите религии на Новото време.

Средновековните религиозни движения, утопизмът и просвещенската идея за прогреса са етапи в разгръщането на миленаристкото мислене, което Грей дефинира като “най-простия общ знаменател, до който може да се сведе същността на западната цивилизация.” В хода на историята обаче миленаризмът претърпява фундаментална промяна: докато до настъпването на Новото време християните очакват спасение от Бога, модерните революционни движения надъхват хората с вярата, че те сами могат да създадат не само един нов свят, но и един нов човек – със средствата на революцията и насилието. Якобинците в края на 18 в. са първите, които прибягват до систематичния терор като средство за усъвършенстване на човечеството; с тях настъпва ерата на политически мотивираните масови изтребления. Същевременно се променя положението на утопията, паразитираща върху креещото тяло на християнството: докато първоначално тя винаги е ситуирана в миналото и на някакво далечно или несъществуващо място, през последните два века тя стига до хоризонта; “Златният век” на Хезиод низхожда до рождения час на човечеството, комунизмът е видение от бъдещето.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Объркване в полето на консерватизма

За всеобща изненада кръстоската от миленаристки илюзии и утопични кроежи не изчезна с рухването на комунизма. Напротив, тази мътилка пак изплува на повърхността и то на най-неочаквано място - в политиката на суперсилата Америка. Как утопичното мислене, което се гнезди обикновено в левицата, успя да дойде на власт, и то с десницата? Грей обяснява този завой с една основна промяна, настъпила в идеологията на консерватизма през последните десетилетия: от примирението с факта на човешкото несъвършенство и скептичното отношение към прогреса до войнствения оптимизъм на неоконсерваторите, достигнал своя пик в почти религиозното убеждение на президента Буш и обкръжението му, че злото може да бъде изкоренено. Този манихейски абсолютизъм, чиято философска подплата Грей вижда в хипотезата на Фукуяма за края на историята, доведе до нахлуването в Ирак и обявяването на третата световна война, войната срещу тероризма. “Свалянето на иракския деспот беше опит на САЩ не само да укрепят хегемонията си в Близкия Изток, но и началото на нов вид империализъм, основаващ се на принципите на човешките права”; Грей го нарича “мисионерски либерализъм” или “либерален империализъм”.

Авторът има интересни наблюдения и по горещата тема за терористичната заплаха. Според Грей Западът няма да може да надделее над тероризма преди всичко, защото изхожда от погрешни предпоставки и пропуска главното – “да разбере, че причините за тази напаст не са от религиозно или културно, а от политическо естество”. Своите съмнения в обичайното тълкуване на радикалния ислямизъм като антимодерно движение той подкрепя с позоваване на биографиите на терористите от 11 септември 2001, които отговаряли напълно на клишето за социална дезинтеграция, диагностицирана така често в западното общество. “Атентаторите са живеели като полуномади и човек не може да се отърси от впечатлението, че те са се насочили към тероризма не толкова, за да служат на определена кауза, а за да осмислят живота си. Ислямът, който те са изповядвали, е бил придобит в Европа и не съществува в традиционните култури.” С една дума, Грей извежда техния фундаментализъм от контакта им със западния начин на живот и оттук обобщава, че съвременният тероризъм е типичен продукт на глобализацията.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Черна меса във Фалуджа

Грей пише със замах и така увлекателно, че човек едва със закъснение забелязва, че той се опитва да улови в растерната мрежа на своята концепция твърде много съвсем разнородни явления; и освен това, че невинаги си дава труд да се обоснове. Той е наясно например за стратегическите цели, които САЩ преследват с иракската война, но вижда основния мотив за интервенцията в утопическия пристъп за износ на демокрацията и победа над злото, обхванал Вашингтон при управлението на Буш – без да приведе никакво доказателство в този основен за цялото си повествование пункт. В развалините на съсипания от войната град Фалуджа Грей поставя финалната черна меса на миленаристкото пиянство. Иракската война, пише той, бе първият утопически експеримент на новия век и ще остане вероятно последният; светът се завръщал към старите исторически шаблони, а традиционната религия възстановявала мястото си в центъра на световните дела. “Ерата на секуларизма няма бъдеще. Трябва да си дадем сметка, че тя принадлежи на миналото”, заявява той, без всъщност да ни обясни защо, при това с тон, доближаващ се до апокалиптичната гама на Фукуяма.

Накрая Грей се обръща отново към политиката, с призив за възраждане на “изгубената традиция на реализма” като най-сигурно противодействие на отровата на утопизма. “Човекът е несъвършено същество, чиито подбуди невинаги са логични и предвидими”, цитира той основния постулат на реализма според Макиавели и завършва книгата си с едно предупреждение, което сигурно ще бъде по-понятно за източно-, отколкото за западноевропейците. “Неоконсерваторите обичат да приказват колко заразителна била демокрацията, но явно не знаят, че тиранията също може да бъде заразителна. Много диктатори през миналия век бяха искрено боготворени. Който вярва, че това не може повече да се повтори, е един наивен и опасен пророк. Нашето време е не по-малко суеверно от Средновековието – а в известен смисъл дори още по-суеверно.”

John Gray: Politik der Apokalypse. Klett-Cotta

Автор: Стоян Гяуров, Редактор: Даря Попова-Витцел

дв / Бг Таймс

Net Jazz Radio Bg Times

Net Jazz Radio Bg Times
Online from USA - 24 / 7