Там,където свършва тази малка вселена,започва истинската религия.Там свършват дребните радости и скърби,свършва знанието за нещата и започва релността.Докато не се откажем от жаждата за живот,от силната привързаност към това наше преходно обусловено съществуване,нямаме никакъв шанс да хвърлим дори и бегъл поглед към безкрайната свобода отвъд.Очевидно е тогава,че единственият начин за постигане на тази свобода,която е цел на най-възвишените стремежи на човечеството,е да се откажем от този дребен живот,от тази дребна вселена,от тази земя,от рая,от тялото и ума,да се откажем от всичко,което е ограничено и обусловено.Ако се откажем от привързаността си към малката вселена на сетивата и ума,веднага ще станем свободни.Единственият начин да се отървем от оковите е да преминем отвъд ограниченията на закона,да преминем отвъд причинността.

"Карма Йога",Свами Вивекананда

Популярни публикации

Популярни публикации

Популярни публикации

вторник, 30 ноември 2010 г.

Комисията по досиетата представя третия си документален сборник

Комисията по досиетата представя третия си документален сборник

29.11.2010 г.

Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА

В понеделник се състоя представянето на документалния сборник „Международният тероризъм в досиетата на Държавна сигурност”, подготвен от Комисията по досиетата в партньорство с института „Диалог Европа” и Дигитализационния проект на Софийския университет SUDIGITAL. Сборникът „Международният тероризъм в досиетата на Държавна сигурност” е третото издание от документалната поредица на Комисията по досиетата. Подобно на предишните две документални колекции на комисията от поредицата „Из архивите на ДС”, този сборник също се издава в два формата.

Книжното тяло съдържа 98 архивни документи с общ обем от 471 страници, а разширеният дигитален вариант на DVD ще включва близо 500 документи с общ обем над 2500 страници.

В процеса на предварителната селекция са прегледани 260 тома новоразкрити материали с общ обем от около 25 000 страници. Огромната част от тази документация са литерни дела от оперативните архиви на Първо, Второ и Шесто управление на ДС, регионалните и общинските управления на МВР, както и тематични бюлетини, справки и разработки на Централното информационно-организационно управление на МВР.

В подбраните документи са разгледани предимно проявленията на международния тероризъм. Според съставителите вътрешният тероризъм на територията на страната, предполагаемите „враждебни акции” на българската политическа емиграция и ответните „оперативни мероприятия” на ДС, както и подкрепата на България за националноосвободителни или антиколониални движения в страни от Третия свят, вкл. и тайният трансфер на въоръжение и друго „специално имущество” за правителства на независими държави би следвало да бъдат обект на самостоятелни тематични публикации.

Представените в сборника документи обхващат периода 1970–1991 година, като началната времева граница съвпада с началния етап на интензивно разпространение на тероризма в Близкия изток (1968 г.) и Западна Европа (1969 г.). С края на Студената война, когато е разформирована и ДС, проявленията на политическия тероризъм – ляв и десен, в евроатлантическото пространство намаляват, а на преден план поради динамиката на политическите събития в Близкия и Средния изток излиза радикалният ислямски фундаментализъм.

Извън материалите на органите на ДС, които пряко и непосредствено се занимават с проблемите на международния тероризъм, справки и информации по темата могат да бъдат открити и в други архивни фондове – например в Централния държавен архив и в Дипломатическия архив на Министерството на външните работи.

В аналитичните материали на ДС са посочени данни от западни източници за динамиката на терористичните действия през разглежданите две десетилетия. Според тях в периода 1970–1980 г. са констатирани 10 748 случая на терористични инциденти с общо 9718 жертви. През следващите четири години (1981–1984) броят на жертвите надхвърля 1500 души. В периода 1958–1967 г. са регистрирани 31 случая на отвличане на самолети, само през 1968 г. техният брой е 33, а през 1969 г. те вече са 70. Извън територията на САЩ между 1968 – 1985 г. са извършени 1257 терористични актове срещу американски обекти, срещу израелски обекти в чужбина – 293, срещу френски обекти – 278, срещу британски – 203 и 117 срещу турски обекти.

В архивите на българското разузнаване и контраразузнаване са открити редица литерни дела (ЛД) и обектови разработки по линия „Терор”. Сред тях са ЦДОИ „Терористи” (разследване на убийството на турски консул в Бургас и връзката на арменски терористични организации с този акт), ЛД „Арарат” (за арменски терористични групи), ЛД „Анадол” (за турски терористични организации), ЛД „Сиви вълци” (за дейността на дясноекстремистката турска организация в Западна Европа), ЛД „Кондор” (за връзки на трафиканти на оръжие и наркотици с политически терористи), ЦДОИ „Душмани” (нелегални афганистански организации в Западна Европа), ЛД „Бездомници” (за палестински терористични организации), ДОИ „Скорпиони” и ЛД „Ренегати” (арабски терористи), ГДОР „Скитници” (за „Мюсюлмански братя” и „Хизбула”), ГДОР „Рисове” (за международната терористична организация на „Карлос”), ГДОР „Шарк” (западноевропейски терористични групи), ИД „Пегас” (отвличане на самолети), ЛД „Омега” (гръцки терористи) и т.н.

От справки в регистрационните дневници и архивните регистри на българските контраразузнавателни органи и техните областни и общински поделения се установява, че по линия „Терор” са били създадени 153 литерни дела, от тях през 1990–1993 г. са унищожени с протоколи 46 дела за 1969 и за 1980–1989 години. Унищожените дела почти изцяло са от регионални подразделения, както и от архивните колекции на ГКПП-Връшка чука (Видин) и ГКПП-Варна. Осем други литерни дела са обединени в четири нови. Отделно в архивните описи на контраразузнавателния отдел (КРО) на българското външнополитическо разузнаване са открити 25 тематични литерни дела (67 тома) по линия „Международен тероризъм”.

От докладна записка до главния секретар на МВР от 9 май 1991 г. се вижда, че в рамките на международния проект СОУД (Система объединенного учета данных) в информационната система на СОУД е създадена картотека с данни за 17 000 особено опасни лица (терористи, отвличащи въздушни и морски съдове и похитители на заложници).

В електронната информационна система на граничните контролно-пропускателни пунктове (СКРЕЧ) е създаден оперативен масив от обекти с категория „Т” (тероризъм), чиито брой през април 1987 г. е 3274 души. След преразглеждане на натрупаната информационна база данни, през ноември 1988 г. картотеката е „ограничена” до 2830 „обекти” от 36 държави. Установено е, че 179 терористи (6% от картотекираните лица) са преминавали през територията на България, като 129 от тях са членове на „Сивите вълци”, прекосяващи страната на път за Западна Европа. Сведенията за отделните терористи са обособени в 24 категории, които в голяма степен отговарят на кодираните названия на откритите литерни дела.

Публикуваните в документалния сборник архивни материали са обособени в четири взаимно свързани тематични раздела. В първата част се разглеждат позициите и политиката на ръководството на МВР и ДС към международния тероризъм и изграждането на организационни структури, ангажирани пряко с антитерористична дейност. Вторият раздел представя оперативно-аналитичната информация за повече от 100 международни терористични организации, придобита от българското разузнаване и контраразузнаване или получавана чрез разузнавателния обмен с КГБ и други източноевропейски служби. Третият раздел фокусира вниманието върху активността на терористични групи на българска територия и предприетите ответни контратерористични действия през последното десетилетие на Студената война, а последната четвърта част запознава с получаваните в ДС сведения за антитерористичните формирования в развитите западни държави и международното сътрудничество в борбата с тероризма.

Анализът на поместените във втория раздел на сборника разузнавателни и контраразузнавателни справки и информации дава основание за два важни извода. Първият е, че на базата на актуалните знания за близкото минало в тези оперативни материали се установяват пропуски, фактологични обърквания, разлики в превода и дори текстуални грешки при названия на лица и организации. Някои от изложените версии и хипотези са фрагментарни, неточни, а понякога изобщо не отговарят на действителните факти. Поради това използването на тази архивна документация в научни и експертни изследвания следва да се прави, като се прилага критичен сравнителен анализ. Вторият извод засяга източниците на разузнавателна и контраразузнавателна информация и евентуалните контакти на ДС с изявени международни терористи. В първото десетилетие от разглеждания период (1969–1979) българските тайни служби получават сведения за известни терористични групи предимно от разузнавателния обмен с КГБ. Сравнително откъслечни са автентичните сведения за западноевропейски терористични групи. В наличните български документи например няма данни за преки контакти на ДС с РАФ или „Червените бригади”, въпреки че е имало такива твърдения в западни издания. За сметка на това има свидетелства за интензивни контакти на различни държавни институции с представители на радикални палестински въоръжени формирования от средата на 70-те до средата на 80-те години с предоставяне на финансова и военнотехническа помощ, лечение на ранени бойци и обучение в граждански, военни и политически (АОНСУ) висши училища и школи.

гласове / Books Bg Times

понеделник, 29 ноември 2010 г.

Тайните на големите играчи - Григор Лилов

Тайните на големите играчи, том 2
ISBN: 9789549209860
Автор: Григор Лилов
Издател: Кайлас
Издадена: 2010
Размери: 14.50x20.00
Брой страници: 624
Корица: Мекa
Език: Български
Цена: 18.00 лв.
Нова -цена

15.30 лв.

Там е шосето. Там е другият тротоар. Там, на него дебнат "тъмни силуети" и залегналите "минувачи". Дебне спецотрядът на МВР! Убийците, изпратени от държавата и кукловодите й!
- Аз съм един от най-силните хора в тази държава и мога да те убия ей сега! Е, ще те изгоря жив, ще те размажа, ще те унищожа! - такава е заканата на Октопода - Алексей Петров.

- Не е вярно, че ВИС-2 и СИК са две конкурентни фирми! Просто това са две фирми на една групировка,
Човекът, направил признанието, е самият Маджо.

- Аз съм авторът на компанията "СИК".
Събеседникът ми го сподели без да се стеснява - като факт. Колкото е могъщ, толкова е неизвестен на широката публика.

- Това звучи смразяващо! Репликата е на Емануил Йорданов - шеф на МВР по времето на тъмносиньото правителство на Иван Костов. Не му се вярва, че го питат за това.

Той е българин. Той е милиардер. Той дирижираше онази внезапно забогатяла банка на остров Науру. На негово име в трезорите край Женевското езеро, Цюрих и Берн се водят над 2 милиарда долара. Повече от кукловод е.

- Вие бяхте в периферната част на бившата СИК? - е въпросът към Бойко Борисов.
- Много лошо звучи в периферията. Доколкото ме познавате, аз мога да бъда само в центъра! ...

И гледам, влизат Венцислав Стефанов и Румен Николов-Пашата. И Венци тогава казва: Другарю Живков, добре си живеехме при вас...

Books Bg Times

петък, 19 ноември 2010 г.

„Пътища”,автор Димитра Кръстева-Гейдж



„Пътища” или рецепта за...

24.10.2010

„Пътища”, автор Димитра Кръстева-Гейдж, изд. ЕТ „Веско Цвятков”, Габрово, 2010

Виолета Тончева
Автобиографичната книга „Пътища” на Димитра Кръстева-Гейдж е разтърсващата изповед на една българка, една от онези смели и силни личности, изграждащи с труд и последователност съдбата си, които наричаме self made.

На младата жена, отказала да сътрудничи на Държавна сигурност, нищо не й бива спестено, включително интерниране, но тя успява да избяга и да започне нов живот. Емигрантската Голгота я сблъсква с невероятни премеждия и хора в Македония, Сърбия, Австрия и Америка. Каквото й да се случва обаче, героинята не престава да вярва в себе си и в труда, който носи най-истинските дивиденти. Находчива и практична, с бърз рефлекс и гъвкав ум, тя освен да работи – често на няколко места едновременно, непрекъснато се стреми към нещо още по-добро от постигнатото, като пречупва всичко през личното си светоусещане и вкус. И ако читателят търси специалната авторска рецепта за адаптивност и успех, непременно ще я намери в удоволствието от добре свършената работа, във високата самоорганизация, творческия поглед към нещата от живота и – не на последно място – в напрежението от самото състезание.

Събитията закономерно изискват непреклонното и амбициозно, макар и обречено от тоталитарната система в България, момиче да стане заможна и уважавана бизнесдама в Америка. Въпреки завоювания нов обществен статус, тя не променя човешките си ценности и здравата българска закваска й помага да прозре отвъд американска мечта, в която „На мястото на Създателя, на Божия трон, седяха вещите. Те непременно трябваше да бъдат най-новите, най-модерните и най-луксозните. (…) Митът за свободата и демокрацията, с който живеех на младини, се спука като сапунен мехур. Спомням си как, като млада сервитьорка в България, слушах тайно радио „Свободна Европа”. Английският език ми приличаше на песен и с въздишка си мислех за щастливите и свободни хора, които не живеят под калъп, а коват съдбата си сами. А дали беше така? Вярно е, че американците не страдаха от тиранията на диктатурата. (…) Но и те си имаха своя поробител и то какъв! Техен господар беше банката. Клетите души прекарваха целия си живот на кредит. Жилищата им не бяха техни, защото погасяваха банкови ипотеки за по 20-30 години. Лъскавите им автомобили също се изплащаха на лизингови вноски по 5-6 години. Но когато ги изплатяха, се появяваше нещо по-модерно, което съседът вече си е купил, и те също бяха принудени, от суетност и за престиж, да сключат нов заем, за да се сдобият със същото. (…) Това беше тяхната желязна завеса, тяхната клетка, не по-малко непреодолима от тази на поробените от диктатура народи.”

Провокирайки непрекъснатото сравнение между живеенето в соца и в демокрацията – в Америка, а след това и в посттоталитарна България, мемоарната книга повдига особено актуалните днес въпроси за емигрантството, консумативизма, демократичните свободи и закърнелите духовни стойности. В търсене на устойчивата житейска философия, тя разказва за възходи и падения, без да спестява нелицеприятните подробности и в тази осъзната откровеност и искреност се крият и нейните големи достойнства. Най-вълнуващите страници са посветени на любовта, която може да бъде невероятно силна, но и също толкова горчива. Невъзможна става тя, не само когато усети предателството на другия, а и когато в нея се намесват наркоманията или алчността на деца и роднини…

„Пътища” принадлежи към онези книги, чиито документализъм и достоверност доказват колко по-невероятен от литературата може да бъде самият живот. Както казва самата авторка: „Моята сила е в делата, не в думите”. Неслучайно нейната история заинтригува един от колосите на американската литература Труман Капоти. За съжаление той напуска този свят малко след като е направил своето литературно предложение към Димитра. За да събере случилото се по пътищата на нейния живот в книга, сега й помага Паула Лайт.

http://dobrinite-news.com / Books Bg Times

четвъртък, 11 ноември 2010 г.

ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ НА КНИГАТА "СМЪРТ И ИЗГНАНИЕ" ("Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)"

ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ НА КНИГАТА "СМЪРТ И ИЗГНАНИЕ" ("Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)"

Американският историк Джъстин Маккарти е непознат за българския читател. Изключения са твърде малкото и оскъдни информации за него в някои дискусионни интернет форуми за история. Почти непознат е и за българските историци. И доколкото се е налагало някои от тях да се произнесат за научното му творчество, оценките за него са крайно отрицателни. Например според някои български историци това е „един изключително протурски настроен амери¬кански изследовател”, защото „до голяма степен тезите му съвпадат с вижданията в турската историография”.

Кой всъщност е Джъстин Маккарти? Маккарти е американски демограф, професор по история в Университета в Луис¬вил, Кентъки. Неговата изследователска област е историята на Османската империя и най-вече последните й 100 години. Автор е на редица сериозни изследвания , но си е спечелил известност преди всичко с книгата „Смърт и изгнание” (Преводът на книгата ще бъде на българския книжен пазар тия дни – бел. ред. КНИГИ NEWS). За цялостното си научно творчество е получил престижни награди и стипендии.

В проучванията и публикациите си Маккарти се концентрира върху периода, в който Османската империя започва да се разпада (началото на ХІХ в). Той твърди, че много от западните изследователи на последното столетие на Османската империя са повлияни от показанията на предубедени наблюдатели - най-вече християнски мисионери и представители на християнските народи, които са били в непрестанни войни с османците от 1821 до 1922 година. Много педантично и подробно Джъстин Маккарти се фокусира върху промените в етническия състав на населението в империята. По този начин той обосновава тезите си за етническото прочистване на османските мюсюлмани от Балканите до Кавказ и Анадола, за разрушения на хиляди населени места, за християнски (най-вече руски, арменски и гръцки) погроми, зверства, кланета на мюсюлмани.

Маккарти има неортодоксален поглед върху т. нар. арменски геноцид, за който се твърди, че е настъпил през 1915-1916 г. За разлика от повечето учени, изследвали тази тема, които окачествяват събитията като геноцид, Маккарти ги разглежда като част от гражданска война, като предизвикани от развитието на Първата световна война, в която по редица причини загиват голям брой арменци, но и многократно по-голям брой османски мюсюлмани.
Тъй като Маккарти на практика отрича т. нар. арменски геноцид, той често е обект на критика. В повечето случаи нападките срещу него не са подплатени със сериозни научни доводи. Най-често го характеризират като "учен от турската страна на дебата". По разбираеми причини към него най-много има критики от проарменски настроени учени, включително и обвинения, че е „агент на турското правителство”. Заради коренно противоположните си научни твърдения Маккарти е бил обект и на кампании, по време на които го етикетират още като „отрицател на геноцид" и „ревизионист". Обект на постоянен вандализъм е неговата страница в Уикипедия. Изобщо с всевъзможни средства се цели неговото дискредитиране.

И все пак дори критиците му признават, че Маккарти се позовава на солидни източници, пренебрегвани преди това най-вече в християнския Запад. Въз основа на тях той доказва, че мюсюлманите също са страдали не по-малко по време на тези войни и непрестанни бунтове на християнските народи. Маккарти не отрича, че през това размирно столетие стотици хиляди християни са загинали (най-много арменци), но твърди, че не по-малко мюсюлмани в региона също са били убити, и то най-много от ръцете на арменските бунтовници, подпомагани от руснаците (1890, 1994-1895, 1905, 1909, 1915-1922 г.). Позовавайки се на малко известни, в повечето случаи достоверни, безпристрастни, обективни и съзнателно премълчавани доскоро източници, той доказва, че в съучастие и подпомагани от руснаците „арменците са изтребвали мюсюлмани с рафинирани методи за причиняване на смърт по особено жесток начин и второ, че именно арменците носят отговорност за повечето разрушени градове и села”. Че не по-малък в масовото изтребление на стотици хиляди мюсюлмани и разорени¬ето на стотици населени места е и делът на руснаците. Че в крайна сметка многобройните смъртни случаи по време на Първата световна война и непосредствено след нея са в резултат на междуобщностна война между мюсюлмани и християни (арменци, руснаци и гърци), на глад и болести и не са поради умишлено и съзнателно провеждане на политика за извършване на геноцид от Османската империя. Според него през последното столетие на империята турците никога не са провеждали политика на геноцид.

Горните си твърдения Маккарти популяризира активно не само чрез своята книга, а и в редица статии, в доклади на научни форуми, при дебати и интервюта. Бил е лектор в Турция, Англия, Германия, Австрия, Холандия, Израел, Босна и Канада. Това го прави мишена на много критики главно от страна на силната арменска диаспора, на организации и не¬малко историци от тези страни, които го нападат като водач в „списъка на отричащите арменския геноцид”. Всеобщо е мнението на критиците му, че той е съучастник в „мащабен про¬ект” за подкопаване усилията за осъждане на арменския геноцид. Че той просто е „купен” историк, че се е „продал”.

Има и историци, които се отнасят положително към резултатите от научните дирения на Маккарти. Според тях например често се пренебрегват страданията на мюсюлманите по време на войните от 1877-1878 и 1912-1922 г. и Маккарти е допринесъл много за коригиране на тази неправда. Те признават необоримостта на част от тезите на Маккарти, включително и това, че опустошенията и разоренията от армиите и бунтовниците на арменците, сърбите, българите, гърците и руснаците на територията на империята са много по-широкомащабни и унищожителни. Че те също са причинили смъртта на много мюсюлмани и че броят на смъртните случаи може да бъде равен от двете страни. Че жестокостите, извършени от християните, са качествено по-различни, далеч по-жестоки от тези, извършени от мюсюлманите (турци, кюрди и татари).


Има и отзиви на читатели на английското издание. И те, както и в научните среди, са крайни - от пълно отрицание до категорична подкрепа. Изглежда обаче, че за разлика от историците обикновените читатели са по-спокойни, по-толерантни и оценяват като положителен факт появата на „другата история”. Много от тях споделят, че им е било полезно да научат нещо повече за другите, за техните страдания и болки. Според някои книгата е ръководство за тези, които искат да видят една справедлива история. Други след прочитането на книгата са убедени, че Маккарти не е турски наемник, защото почти всяко изречение в книгата му се доказва от надеждни източници. Трети благодарят на Джъстин Маккарти за подробното изследване и обективния подход. И споделят колко е тъжно да се види как милиони мюсюлмански хора също са били измъчвани и убивани и как светът е обърнал лицето си към другата истина, като е пренебрегнал този вековен геноцид. Четвърти вярват, че книгата разкрива историческата истина за страданията на милиони невинни мюсюлмани, които са изнасилвани, убивани, прогонени в изгнание и изобличава отвратително двойния стандарт на западните общества при тълкуването на историята.


По всяка вероятност, четейки книгата на Джъстин Маккарти, преобладаващата част от българските читатели ще бъдат изумени, втрещени и ще поискат да я захвърлят. Няма да повярват на нищо от написаното в нея и ще мислят, че събитията там са представени едностранчиво. Ще мислят, че в ръцете си държат продукт на огромна фалшификация, „оръдието” на една добре организирана, мащабна манипулация на турската историография и пропаганда. Казано най-общо, ще им се струва, че четат една история, съшита с бели конци. Недоволството им ще бъде особено голямо там, където авторът представя ключови събития от новата българска история в коренно противоположна светлина. И навярно ще се питат: ако написаното в нея е вярно, защо българските историци не са ги запознали поне с един от изнесените там неприятни факти. Защо не знаят почти нищо, с което да поставят под съмнение или да подкрепят поне една от основните тези на автора.


Както всяка, така и тази книга носи някаква ценност, затова нека читателите да не бързат с оценките си. Без съмнение пред българския читател е четиво, което той няма да одобри и трудно ще възприеме, защото ще му е трудно да се раздели с някои от представите си за нашата история. Редица факти от най-новата българска история в тази книга са преобърнати наопаки, представени са в коренно противоположна светлина. Авторът дава много различен поглед към редица събития от българската история. За много от тях гледната му точка е диаметрално противоположна от официално приетата в България.


И все пак звучи успокоително, че на няколко места в книгата си Маккарти изрично подчертава, че преобладаващото, огромното мнозинство от българите не са участвали в кървавите събития, описани на почти всяка нейна страница. По-голямата част от съдържанието на книгата е посветена на осъдителното поведение и на други хрис¬тиянски народи и държави, на техните армии и бунтовнически фор¬мирования по време на последните 100 години на Османската империя. На стълкновенията им с османците и османската армия, а именно: на руснаците и Русия, гърците и Гърция, на арменците и в по-малка степен на сърбите и Сърбия. Не са спестени и фактите за участието във взаимното изтребление на противната страна – турците, татарите и черкезите, причинили също немалко страдания и мъки на християните. Не е пропуснато да се посочи вината и открои злокобната роля на някои от Великите сили (Великобритания и Франция) за сполетелите християнското и мюсюлманското население страдания.


Гледните точки, които липсват в тази книга и които изобщо са загърбени и не се споделят от Маккарти, са на историографиите на западноевропейските държави, САЩ, на руската, арменската и на балканските страни. Личи, че авторът на книгата ги отминава съвсем умишлено, защото те отдавна са тиражирани и чути. Той си е пос¬тавил за цел да ни представи другата, премълчаната история, прикриваната, другата истина. И като резултат от задълбоченото му проучване се оказва, че истината за много от дискутираните събития е някъде по средата: и от едната, и от другата страна (мюсюлмани-християни) в продължение на 100 години се извършва взаимно изтребление. Оттук нататък вече е спорен въпросът кой повече е избил, кои са по-потърпевши - християните или мюсюлманите. Маккарти твърди, че това са мюсюлманите.


Книгата, с която Маккарти за първи път се представя в България и която най-вероятно ще предизвика значим обществен интерес, е подкрепена с доста солидни и необорими научни доказателства. Видно е, че става въпрос за сериозен научен труд, който може да служи като еталон как трябва да се дискутира по спорните теми от историята. И като еталон за хуманизъм и толерантност. Маккарти просто ни е предоставил в пълна степен и по коректен начин само конкретните исторически факти.


Оставяме българския читател сам да прецени дали изнесените многобройни и звучащи доста скандално факти са достоверни. Сами да решат доколко основателни са изводите на Джъстин Маккарти, част от които се отнасят и до историята на България през разглеждания период. Думата за професионалната стойност, за качествата и обективността на този солиден научен продукт има и немалоброй¬ната армия от титулувани български историци, чиято тясна специализация е османистиката, а по-конкретно последните 100 години от историята на Османската империя (в това число българската, бал¬канската). Засега е ясно само едно, че и те често са ползвали изворите и литературата, на които Маккарти се позовава, при това с голяма вещина и педантичност. Дали си е съчинявал и преиначавал, лесно може да се провери.


Няма нищо страшно в това да прочетем другата история. Може би е полезно да изпием една горчива чаша, да научим какво другите пишат за нас. И без това тези събития напоследък много повече и все по-открито се дискутират и вече не можем да се преструваме, че не знаем за написаното. Без да сочим кое е истина и кое неистина, намираме книгата на Джъстин Маккарти за ценна, защото дава различен поглед към исторически събития, в които има много митология и политическа партизанщина. Освен документалните източници е използвана впечатляваща по своя обем научна литература. Гледната точка не само е различна от официалната, но тук несъмнено става въпрос за научен, творчески опит да се представи историята през различна оптика. Дори само това я прави ценна, за да я препоръчаме на читателите.

Ст. н. с. д-р Веселин Ангелов

http://knigi-news.com / Books Bg Times

Смърт и изгнание:Етническо прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922,Джъстин Маккарти

Justin McCarthy / Джъстин Маккарти

Death and Exile: The Ethnic Cleansing of Ottoman Muslims, 1821-1922


Скандална ли е книгата на Джъстин Маккарти, или е дошло времето на премълчаната история

ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ НА КНИГАТА "СМЪРТ И ИЗГНАНИЕ" ("Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)"

"Предричам, че с появата на книгата отрицанията и заклинанията ще се множат. Тези хора, сред тях и политици, са лаици в историческото познание, не разбират, че тук става въпрос за научен труд." Това каза в интервю за "ГЛАСОВЕ" авторът на предговора към книгата на американския историк Джъстин Маккарти „Смърт и изгнание” Веселин Ангелов. И още: "Намирам книгата на Джъстин Маккарти за ценна, защото дава различен поглед към исторически събития, в които има много митология и политическа партизанщина. Преобръщат се дългогодишно наслагвани митове за последните 100 години от историята на Османската империя (1821–1822). В това число и балканската, българската.

През седмицата под знака на Университетското издателство излезе от печат книгата „Смърт и изгнание” от Джъстин Маккарти. Подзаглавието обяснява, че авторът изследва етническото прочистване на мюсюлмани през последните 100 години на Османската империя. В предговора към българското издание, което ще разпространявате на книжния пазар, казвате, че това е „другата история” – на какво? Какви са научните тези на Маккарти?

Позволете, преди да отговоря, само да уточня, че задачата на моя предговор е да представя на читателите автора, защото у нас той е почти непознат. Не искайте от мен да казвам кое в тази книга е истина и кое неистина. Разбира се, имам и своето мнение като историк и най-обикновен читател, което ще запазя за себе си. Неуместно ще е да правя каквито и да е внушения. Но не крия, че споделям немалка част от тезите на автора. Джъстин Маккарти си е поставил за цел да ни представи премълчаната десетилетия наред история, затова казвам „другата”. И като резултат от задълбоченото му проучване се оказва, че за много от дискутираните събития на Балканите в разглеждания период истината е някъде по средата: и от едната, и от другата страна (мюсюлмани–християни) в продължение на 100 години се извършва взаимно изтребление. Оттук нататък вече е спорен въпросът кои са по-потърпевши – християните или мюсюлманите. Маккарти твърди, че това са мюсюлманите. Той смята, че голяма част от западните изследователи на последното столетие на Османската империя са повлияни от показанията на предубедени наблюдатели – най-вече християнски мисионери и представители на християнските народи, които са били в непрестанни войни с османците между 1821 и 1922 г. Педантично и подробно са проучени промените в етническия състав на населението в империята. Така авторът обосновава тезите си за етническото прочистване на мюсюлманите от Балканите до Кавказ и Анадола, за разрушения на хиляди населени места, за християнски (най-вече руски, арменски и гръцки) погроми, зверства, кланета на мюсюлмани. Основният извод от анализа му, накратко, е, че мюсюлманите са страдали не по-малко от християните, че не само в началото на ХХ в., но и през целия ХІХ в. са подложени на изтребление. Говори за „мащабната смъртност от онзи период”. Статистически данни показват, че е изчезнала една четвърт от мюсюлманското население. Що се отнася до многобройните смъртни случаи през Първата световна война и непосредствено след нея, според Маккарти те се дължат на междуобщностна война между мюсюлмани и християни (арменци, руснаци и гърци), на глад и болести, а не на умишлено и съзнателно провеждана политика на геноцид от страна на Османската империя.

Маккарти има и други книги и изследвания, свързани с историята на Османската империя. Може ли да се говори за еволюция на тезите му?

Маккарти е демограф, професор по история в Университета в Луисвил, Кентъки. В научното му творчество се наблюдава постоянен процес на натрупване – количествено и качествено. В изследванията си проявява завидна последователност. Отстоява своите тези, изследва непрестанно нови и нови теми и обогатява твърденията си със също така нови и нови доказателства. Не е променил основните си тези, а само ги дообогатява.

„Смърт и изгнание” засяга доста деликатни въпроси от балканската история. Като историк убеден ли сте, че тезите на Маккарти са исторически обосновани и че всъщност става дума за преобръщане на дългогодишно наслагвани митове в балканската история?

Книгата е подкрепена с доста солидни и необорими научни доказателства. Видно е, че става въпрос за сериозен научен труд, който може да служи като еталон как трябва да се дискутира по спорните теми от историята. И като еталон за хуманизъм и толерантност. Маккарти просто ни е предоставил само конкретните исторически факти, коректно и пълно. Без да правя оценки, намирам книгата на Джъстин Маккарти за ценна, защото дава различен поглед към исторически събития, в които има много митология и политическа партизанщина. Преобръщат се дългогодишно наслагвани митове за последните 100 години от историята на Османската империя (1821–1822). В това число и балканската, българската.

На какви източници се позовава Маккарти?

Освен документалните източници е използвана впечатляваща по своя обем научна литература. Гледната точка не само е различна от официалната, но тук несъмнено става въпрос за научен, творчески опит да се представи историята през различна оптика. Дори и критиците му признават, че Маккарти се позовава на солидни източници, пренебрегвани преди това най-вече в християнския Запад.

Смятате, че доказателствата са достатъчно сигурни и исторически верни, че да се позволяват констатации, чрез които турците се изкарват жертви, а българи, арменци, руснаци и сърби – насилници?

Днес е много лесно подобни доказателства да се проверят и ако са недостоверни – да се оборят. Архивните източници и литературата, върху които Маккарти гради тезите си, са напълно достъпни. Някои български историци също са ги ползвали. Българските архиви и библиотеки са пълни с доказателства в подкрепа на немалко от изнесените нелицеприятни факти. Нека оставим читателите сами да определят кои са жертвите и кои насилниците. Според мен и едните, и другите. По всяка вероятност, четейки книгата на Джъстин Маккарти, преобладаващата част от българите ще бъдат изумени, втрещени и ще поискат да я захвърлят. Ще мислят, че тя е продукт на огромна фалшификация и инструмент на манипулация на турската историография и пропаганда. Няма да повярват на нищо от написаното в нея, с идеята, че е едностранчиво. Такава реакция би имала своята логика, защото редица факти от най-новата българска история са представени в диаметрално противоположна на официално приетата гледна точка в България. Аз обаче бих посъветвал да не се бърза със заключенията. Немалко са читателите на английското издание например, които смятат, че Маккарти не е „турско оръдие”, а представя една справедлива история. Допринася да се коригира допуснатата неправда при тълкуването на историята.

Вече прочетох мнение, че се очаква „скандална книга на американец”, която „ще ни омерзи”, че изследването е едва ли не опит да се вмени вина на българите за „геноцид над турците”. Има също и реакции на потребители в т.нар. националистически интернет форуми. Какво е вашето обяснение за всичко това?

Никъде в книгата си Макарти не се опитва да вмени такава вина на българите като цяло. Винаги доуточнява, че става въпрос за престъпни деяния на неотговорни фактори. На няколко места изрично подчертава, че огромното мнозинство от българите не са участвали в кървавите събития, описани на почти всяка нейна страница. По-голямата част от съдържанието на книгата е посветена на осъдителното поведение на други християнски народи и държави, на техните армии и бунтовнически формирования по време на последните 100 години на Османската империя. А именно: на руснаците и Русия, гърците и Гърция, на арменците, сърбите и Сърбия. Не са спестени и фактите за участие във взаимното изтребление на противната страна – турци, кюрди, татари и черкези, причинили също немалко страдания и мъки на християните. Не е пропусната вината и злокобната роля на някои от Великите сили (Великобритания и Франция) за сполетелите християнското и мюсюлманското население страдания.
Реакцията в някои интернет форуми не ме изненадва. При това от хора, които не са прочели книгата. Предричам, че с появата на книгата отрицанията и заклинанията ще се множат. Тези хора, сред тях и политици, са лаици в историческото познание, не разбират, че тук става въпрос за научен труд. Може би имате предвид конкретно един представител на ВМРО, когото не искам да назовавам. Той определи появата на книгата като нещо „срамно”. Това според него било „пореден опит някой да си прави упражнения по деликатни въпроси от балканската история”. Доста самоуверено е твърдението му, което ще цитирам дословно без коментар: „Българите никога не са извършвали кланета над никого. Ние сме единствената балканска държава, която не си е решавала проблемите с малцинствата по насилствен път. Турците са си останали в България с цялото си имущество, нещо, което не се е случило в друга страна на Балканите”. Тези хора не четат и не зачитат чуждото мнение, а най-трудно ще признаят, че има и други истини. Ще държат на своето докрай, защото по този начин манипулират незнаещите. И ги е страх, че прочелите книгата ще научат доста за „геройствата” на почти всички чети на ВМРО, а те няма с какво да ги оборят. Иначе Маккарти не е първият, който пише за тях, но това е друга тема. Огромна по своя размер е документацията за тези „геройства”. Преобладават убийствата на мирни мюсюлмани. И този факт е неоспорим. А какво да кажем за странния съюз между чети на ВМРО и турски такива през Първата световна война и непосредствено след нея? На съвестта им тежат немалко убити християни – гърци и сърби.

Да, очевидно ще има опит върху общественото мнение да се повлияе с остри емоционални реакции на заклеймяване, та дори и политически... Направо казано, опасявам се, че ще се повтори историята около проекта за Баташкото клане...

Вероятно ще се окажете права. Немалко са случаите, когато по повод на подобни „проекти” реакцията е не само първосигнална, но и доста яростна. На националистите най-вече. И на политиците, които винаги са се страхували от това, че може да им се отнеме възможността да „пишат” историята, да я тълкуват. По тази и по други теми са натрупани доста фалшификации и прегърналите ги ще продължават все по-яростно да бранят своите „истини”. Мисля, че този път ще им бъде доста трудно. Дошло е времето на истината и само историците са тези, които могат, длъжни са и вярвам, че най-сетне ще се осмелят да я кажат.

Тоест вие очаквате книгата да породи и научна дискусия?

Определено. Иска ми се да вярвам, че този път тя ще е спокойна. Нека се спори, но само със силата на научните факти, необоримите аргументи, а не с голословия, заклинания и отрицание. Не от днес, а доста отдавна историците у нас са разделени по тези въпроси. Дори и по време на комунистическата диктатура е имало български историци, които са се опитвали да отстояват свои, независими позиции по много от тях. Доближавали са се, дори са споделяли някои от тезите на Маккарти. Повечето от професионалните историци у нас знаят твърде много по тези въпроси, но твърде малко казват. Знаят много неща за „другата история”, но се страхуват да я разкажат, защото ще бъдат анатемосани като „предатели” и защото мислят, че тя много трудно ще се приеме като истина. Сега е моментът да се освободят от този страх, защото той е неоснователен. Трябва да кажат каквото знаят. Длъжни са да го сторят, защото отговорността им пред идните поколения е голяма. С тях и без тях истината рано или късно ще излезе наяве. Нейното забавяне ще има неприятни последици.

Защо всъщност има отказ да се приемат историческите факти? Защо се избягва дискусията по тези въпроси?

Тя десетилетия наред, дори цяло столетие и повече се избягва. И това се прави съвсем съзнателно. За мен обяснението е просто. Тази история е писана досега от победителите, които при всички случаи представят себе си за жертви. Немалка злощастна роля в това отношение имат политиците, които при всички времена и за жалост са държали монопола върху тълкуването на историята. Те не искат, а и много се страхуват, че всичко може изведнъж да се сгромоляса, истината да лъсне. Вина за това имат и историците в държавите победителки, които в повечето случаи са подвластни на политическата конюнктура, необективни и изкушени да обслужват националистическата кауза на своята страна, а в много случаи и великошовинистичните идеи, за да се харесват. Дръзналите да оповестят историческата истина са анатемосвани като предатели, а в повечето случаи репресирани. Много от казионните историци неистово ще бранят овехтелите си тези, защото ако се научи и докаже, че са лъгали, казано най-точно, ще останат без хляб и публика. А политиците няма да могат да манипулират и владеят масовата публика, обикновените хора, за собствени егоистични цели от всякакъв характер – политически, икономически и т.н., за да ги държат в подчинение и управляват. Те искат да противопоставят и разделят народите, а в това отношение превратното монополно тълкуване на историята им предоставя прекрасни безплатни възможности.

Озадачи ме един термин на Маккарти: „османските християни”. В традиционната историография се говори за християнско население в Османската империя – българи, сърби и т.н., терминът „османски християни” не съдържа ли и известна доза обида за националното самочувствие?

Терминологията, за която говорите, е само въпрос на авторов подход. Където трябва, той е сторил нужното пояснение, че за удобство ще използва двата обобщаващи термина – османски християни и османски мюсюлмани. Не влага нищо обидно в това. Навсякъде прекрасно се разбира за кого става въпрос – българи, гърци, руснаци, сърби, арменци, турци, кюрди, черкези, татари. Никъде не се отнася обидно към обикновените хора от тези народности, които в преобладаващата си част не са участници в извършването на престъпленията, а повече жертви.

В своя статия Маккарти казва: „Абсурдно е да се твърди, че е имало насилия срещу християнските свещеници, защото Коранът изрично забранява насилието срещу свещеници на "хората на Книгата", т.е. евреи и християни. Наистина ли е абсурдно?

Според Маккарти са абсурдни твърденията за повсеместни, масови насилия срещу свещеници, срещу Православната църква изобщо. Това е една от темите, по които са натрупани доста фалшификации. Твърдението му, че отношението на султанската администрация към иноверците е било толерантно, има сериозни аргументи.

Как бихте отговорили като историк на твърдението, че книгата е протурска? Знаете, че Маккарти е обвиняван, че защитава протурски тези в историческите си изследвания, че подценява християните в рамките на Османската империя...

Наистина много историци го смятат за изключително протурски настроен американски изследовател, защото много от тезите му съвпадат с вижданията в турската историография. За мен поведението му е чисто професионално. Излага само конкретните факти. Не съм останал с впечатление, че подценява християните в рамките на империята или че толерира мюсюлманите. Вече споменах, че не пропуска данни за убийства, мародерства и погроми на турци, кюрди, татари и черкези над християнското население. Както сам казва, историческата коректност изисква да се признае. И той признава това, че християните също немалко са страдали. Значителна част от книгата му е посветена на мъките на християните. Чиста случайност е, че някои от тезите му съвпадат с такива на турската историография.

Може ли да се търси доближаване или припокриване на научните тези на Маккарти с тезите, представени от проф. Иван Илчев (напр. работата му за Карнегиевата анкета на Балканите)?

За мен проф. Иван Илчев е добър, а може би най-добрият познавач на голяма част от проблематиката, за която говорим и която е обект на дискусия в книгата на Маккарти. Не мога и не бих си позволил да говоря от негово име. Само проф. Илчев може да каже дали и къде има доближаване или покриване с научните тези на Маккарти. Мога само да кажа, че в книгата си Маккарти се позовава на Карнегиевата анкета, но в някои моменти се отнася критично и поставя под съмнение достоверността на някои от изнесените в нея факти. Това читателите ще забележат.

Какво е отношението на Маккарти към признатия от много страни арменски геноцид от 1915–1916 г.?

Маккарти има неортодоксален поглед върху събитита от 1915–1916 г., които много изследователи на темата окачествяват като геноцид. Той ги разглежда като част от гражданска война, като предизвикани от развитието на Първата световна война, в която по редица причини загиват голям брой арменци, но и многократно по-голям брой мюсюлмани. И дава своите обяснения за това насилие – подробно представя причините от икономически, религиозен, националистически, шовинистически и др. характер. Маккарти на практика отрича т.нар. арменски геноцид и популяризира мнението си активно в книги, статии, в доклади на научни форуми, при дебати и интервюта. Естествено, това го прави мишена на остри критики главно от страна на силната арменска диаспора. Определят го като съучастник в „мащабен проект” за подкопаване усилията за осъждане на арменския геноцид. Етикетират го като „отрицател на геноцида”, „агент на турското правителство” и „ревизионист”. В повечето случаи нападките срещу него не са подплатени със сериозни научни доводи. Има обаче историци, които се отнасят положително към резултатите от научните дирения на Маккарти.

А какво е отношението му към проарменската теза за геноцида?

Гледните точки, които липсват в тази книга и които изобщо са загърбени и не се споделят от Маккарти, са на историографиите на западноевропейските държави, САЩ, на руската, арменската и на балканските страни. Личи, че авторът на книгата ги отминава съвсем умишлено, защото те отдавна са тиражирани и чути. И ако някъде му се налага да ги спомене по някакъв повод, го прави, за да коригира фалшификация, преиначаване, неточност, за които има необорими свидетелства. Като резултат от последователното, стройно и логически подреждане на множество исторически факти обосновава отрицателното си отношение към проарменската теза за „геноцида”. Маккарти не отрича, че през това размирно столетие стотици хиляди християни са загинали (най-много арменци), но твърди, че не по-малко мюсюлмани в региона също са били убити, и то най-много от ръцете на арменските бунтов­ници, подпомагани от руснаците (1890, 1994–1895, 1905, 1909, 1915–1922 г.). Позовавайки се на малко известни, в повечето случаи достоверни, безпристрастни, обективни и съзнателно премълчавани доскоро източници, той доказва, че в съучастие и подпомагани от руснаците, „арменците са изтребвали мюсюлмани с рафинирани методи за причиняване на смърт по особено жесток начин, и второ, че именно арменците носят отговорност за повечето разрушени градове и села”. Че не по-малък в масовото изтребление на стотици хиляди мюсюлмани и разорението на стотици населени места е и делът на руснаците.

Веселин Ангелов е роден през 1953 г. в с. Ягодина, Смолянска област. Старши научен сътрудник ІІ степен, доктор по история. Работи като уредник в Историческия музей – Благоевград. Член на комисията за разкриване на документи за дейността на бившата ДС и бившето РУ при ГЩ на БНА (2001–2002 г.). Автор на книги и документални сборници, сред които „Борба без оръжие”, „Секретно! Протестните акции на турците в България (януари – май 1989)”, „Хроника на едно национално предателство”, „Премълчаните истини”, „Имотите” на Кобургите (истини, полуистини, действителност)” и др.

С Веселин АНГЕЛОВ разговаря Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА

гласове / Books Bg Times

Още:

Смърт и изгнание: Етническо прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922
ISBN: 9789540731087
Автор: Джъстин Маккарти
Издател: УИ "Св. Климент Охридски"
Издадена: 2010
Размери: 17.00x24.00
Брой страници: 428
Корица: Твърда
Език: Български

Цена: 15.00 лв.


Нова -цена
: 12.75 лв.

Тази студия за мюсюлманската смъртност и миграция е резултат от проучването ми върху населението на Османската империя през Първата световна война. Интересът ми по онова време беше насочен към просто установяване на това колко мюсюлмани са живели в Анадол (Анатолия) и как се е променяла числеността им през XIX и XX век. Резултатите ме поразиха - всичко, което бях чел за османската империя до този момент, не ме беше подготвило за мащабната смъртност от онзи период. Статистиката показва, че е изчезнала една четвърт от мюсюлманското население. Не можех да повярвам, че историята може да скрие толкова много жертви, но проверявайки отново и отново, данните водеха до едни и същи изводи. И то не само по времето на Първата световна война, а и през целия XIX век мюсюлманите, населявали Анадол, Крим, Балканите и Кавказ, са подложени на изтребление, което си заслужаваше и по-нататъшното задълбочено проучване.

Настоящата книга е резултат от това проучване - тя описва историята на изтреблението и принудителното разселване на мюсюлманските народи. Тя представя подробно жертвите, дадени от мюсюлманите, но би било погрешно тези жертви да се разглеждат, сякаш са дошли от нищото. Упоритото избягване в предишни исторически анализи да се споменават жертвите, дадени от мюсюлманското население, не може да бъде обяснявано с твърдението, че християните също са страдали. Голяма част от ужаса и мъките, документирани в тази книга, са преживени във войни, когато всички страни са били подложени на страдание. Жертвите от мюсюлманска страна винаги са съпътствани от жертви на християни. Затова и винаги, когато това е било възможно, съм споменавал злощастната съдба и на християните, които са били в конфликт с мюсюлманите. Тази книга обаче не е история на османските народи, не е и хроника за жертвите на всички войни в един регион. Това е история на мюсюлманското страдание, но не защото само мюсюлманите са страдали, а защото е необходим коректив на традиционното, едностранчиво отразяване на историята на турското и мюсюлманското население в региона. Вярвам също така, че това е история, която има своята самостойна легитимност. Това е разказ за една мащабна смърт и за едно от най-големите човешки преселения в историята на човечеството.

Пингвините / Books Bg Times

събота, 6 ноември 2010 г.

“Еврейска история, юдейска религия: бремето на 3000 години”,проф. Израел Шахак

Еврейска история, юдейска религия: Бремето на 3000 години
ISBN: 9548041014
Автор: Израел Шахак
Издател: Огледало
Издадена: 2008
Размери: 14.30x20.00
Брой страници: 192
Корица: Мекa
Език: Български
Цена: 8.00 лв.
Нова -цена

6.80 лв.

Второ издание

Излишно е да се споменава, че израелските власти не одобряват Шахак. Но няма какво толкова да се прави с един пенсиониран професор по химия, който е роден през 1933 г. във Варшава и е прекарал детството си в концентрационния лагер в Белзен. През 1945 г. той пристигна в Израел, служи в Израелската армия и не стана марксист в годините, когато това бе модерно. Той бе и продължава да е хуманист, който се отвращава от империализма, независимо дали е в името на Бога на Авраам, или на Джордж Буш. По същия начин с голяма духовитост и познание той се опълчва на тоталитарните напъни в юдаизма. Както високопросветеният Томас Пейн Шахак илюстрира перспективата пред нас, както и продължителната история зад гърба ни, и така продължава да спори година след година. Онези, които се нуждаят от него, със сигурност ще станат по-мъдри и, смея да кажа, по-добри. Той е от последните, ако не последният изобщо от великите пророци.

Гор Видал

Израел Шахак е наистина рядко срещан евреин, а неговата книга е изключително четиво за всеки, който се интересува от проблема с евреите.

Още тук.

Х А З А Р И Т Е

Х А З А Р И Т Е

Автор:Бенджамин Фридман

Benjamin H. Freedman

един евреин за "така наречените евреи"

"Какви са фактите за евреите?

Наричам ги евреи, тъй като са известни като „евреи”. Но аз ги наричам „така наречените евреи” тъй като знам кои са те. Източноевропейските евреи, които формират 92% от световното население, от този народ, които наричат себе си евреи, са всъщност хазари, племе, което преди векове е живеело дълбоко в Азия. Те са били толкова войнолюбиви, че азиатците са ги изпъдили.

Те са създали Хазарското царство, което по онова време е давало под наем своята армия от 40 000 войници. Кланяли са се на фалуса и повечето са били хомосексуалисти. Краля на хазарите е бил толкова отвратен от дегенерирането на своето царство, че решил да приеме монотеистична вяра – християнство, ислям или онова, което днес се нарича юдаизъм, или по-точно талмудизъм. Кралят избрал юдаизма, който станал държавна религия. Той изпратил в тамудистките училища в Саура ученици, които станали равини и отворили синагоги за хората, които се нарекли „евреи”. Нито един от тях не е имал прародител и не е бил стъпвал в свещенната земя. Не са били чували въобще за Стария завет. Нито един от тях.

Но дошли при християните в Европа, за да повярват в техните претенции към Палестина и „тяхната обетована земя”. „Това е християнски дълг. Ние дадохме едно от нашите момчета, което става ваш Спасител, ходите на църква и му се кланяте. И ние сме евреи.” Но това са били хазари, погани, конвертирани евреи. Смешно е, че те се наричат „народа от Свещенната земя”.

Но тези хазари, погани, азиатска монголоидна раса, изпъдени от своите съплеменници в Източна Европа, тъй като техния крал приел талмудистката религия, станали изведнаж „евреи”. Представяте ли си вече, колко глупаво е за християнските народи да говорят, че помагат на тези хора да се върнат в тяхната древна земя. Може ли да има по-голяма лъжа? Но американците и европейците са повярвали в тази лъжа, в която е затънал съвременния свят.

Знаете ли какво правят евреите, когато влезат в синагогата? Знам, защото бях един от тях. Влизат и казват първата молитва три пъти. С тази молитва те сключват сделка с Господа, че всяка клетва и обещание, която направят през следващите дванадесет месеца няма да има никаква сила. Клетвата няма да е клетва, обещанието няма да е обещание, тяхната църква ги освобождава и опрощава. Това не е престъпление.

Това е тяхната религия – талмудизмът."

Фонограмата на речта на Фридман може да се намери на няколко сайса в Интернет

Не можем да спрем да се чудим, защо под една и съща рубрика - (khazars), в wikipedia.org на английски и български, има два съвсем различни текста, които публикуваме без изменения:

"The Khazars (Hebrew sing. "Kuzari" ????? plur. "Kuzarim" ??????; Turkish sing. "Hazar" plur. Hazarlar; Russian sing. Хазарин plur. Хазары; Tatar sing Xazar plur. Xazarlar; Crimean Tatar: sing. Hazar, plur. Hazarlar; Greek ???????/???????; Persian??? khazar; Latin "Gazari" or "Cosri") were a semi-nomadic Turkic people from Central Asia, many of whom converted to Judaism. The name 'Khazar' seems to be tied to a Turkic verb form meaning "wandering" ('gezer' in modern Turkish). In the 7th century CE they founded an independent Khaganate in the Northern Caucasus along the Caspian Sea, where over time Judaism became the state religion. At their height, they and their tributaries controlled much of what is today southern Russia, western Kazakhstan, eastern Ukraine, Azerbaijan, large portions of the Caucasus (including Dagestan, Georgia), and the Crimea.

They were important allies of the Byzantine Empire against the Sassanid Empire and later the Caliphate, the Pechenegs, and the Rus'. In later years, however, once Khazaria had become a significant regional power, the Byzantines abandoned the alliance and turned to the Rus' and Pechenegs against the Khazars. Between 965 and 969, their sovereignty was broken by Sviatoslav I of Kiev, and they became a subject people of Kievan Rus'. Gradually displaced by the Rus, the Kipchaks, and later the conquering Mongol Golden Horde, the Khazars largely disappeared as a culturally-distinct people.

Today, various place names invoking Khazar persist. Indeed, the Caspian Sea, traditionally known as the Hyrcanian Sea and Mazandaran Sea in Persian, came to be known to Iranians as the Khazar Sea as an alternative name."

http://en.wikipedia.org/wiki/Khazars

"Хазарите са полуномадска народност, вероятно от севернокавказки произход, впоследствие тюркизирана. Първоначално те обитават крайбрежието на днешен Дагестан и делтата на река Волга. Водени от тюркски управляващ елит и хаган от рода Ашина, между 6 и 10 век те създават Хазарския хаганат, обширна държава, разположена между Волга, Дон и Кавказ. В отделни периоди те поставят в зависимост също Волжка България, части от днешните Азербайджан и Казахстан, както и някои руски княжества.

В края на 8 век или в началото на 9 век поне управляващия елит на хазарите приема юдаизма и той става официална религия в Хаганата. През 9 век част от хазарите, пазеща своята езическа вяра и известа под името кабари, въстава срещу централната власт и се присъединява към маджарите.

Според някои историци (А. Н. Поляк, А. Кьостлер и други) след унищожаването на Хазарския хаганат много хазари с юдейско вероизповедание се заселват в Източна Европа, поради което част от днешните евреи (ашкенази) има не семитски, а хазарски произход. Тази теза, която хвърля сянка върху традиционните възгледи за произхода на част от евреите, не се приема от мнозина учени и дори се характеризира като антисемитска пропаганда, тъй като се използва като аргумент срещу създаването на еврейска държава в Палестина.

Според други автори (Лев Гумильов и други) православните и рускоезични бродници от 12 век, както и наследилите ги донски и гребенски казаци имат хазарско-руски произход."

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0

Бенджамин Харисън Фридман р. 1890 у. 1984 (на английски: Benjamin Harrison Freedman) е влиятелен еврейски общественик и индустриалец, живял в Ню Йорк.
Бенджамин Фридман е противоречива личност сред еврейската общност, тъй като отхвърля фундаментални постановки за историята на евреите, като застъпва радикално становището на Артур Кьостлер за хазарския произход на източноевропейските, полски и германски евреи ашкенази. От своя страна еврейската общност го обвинява в предателство и оказване на дестабилизаращо влияние върху американското и световно обществено мнение, понеже възгледите и твърденията му застрашават съществуването на Израел.
Спорът ескалира и Фридман приема християнството и в частност католицизма. Произведенията му засягащи основно юдаизма са забранени във Федерална република Германия, предвид нацисткото минало и наследство в страната.

Далеч от какъвто и до бил умисъл за антиционизъм, или не дай Боже, антисемитизъм, публикуваме три различни възгледа от два източника?! върху един проблем - Хазарите, който според нас, е от фундаментално значение за развитието на БЪЛГАРИЯ през през последните 1 500 години от нашата история - проблем, умишлено или не, заобикалян от нашите "историци".

Случайно или не, ни идва на ум нещо от кръчмарския бит - който плаща за музиката, като правило, поръчва и "парчетата" (т.е. песните).

Плевен Онлайн Портал

More here.

"Тринадесетото племе"

"Тринадесетото племе" ,Артур Кьостлер

:::


Артур Кьостлер

:::

Тринадесетото племе — Уикипедия

:::

Артур Кьостлер е роден през 1905-в Будапеща, Починал:3 март 1983 -Лондон.

Има впечатляваща биография в Уикипедия:

ОТ Уикипедия: Артур Кьостлер

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Артур Кьостлер
еврейски публицист и историк Роден: 5 септември 1905 Будапеща, Австро-Унгария Починал: 3 март 1983 Лондон, Великобритания Артур Кьостлер (5 септември 1905, Будапеща - 3 март 1983, Лондон) е унгарски евреин, автор на множество книги от различни жанрове - от белетристика до научни и философски изследвания. Биография Учи във Виенския университет, след което заминава за Обетованата земя. Няколко години живее и работи в Палестина, а от 1930 се установява в Париж. Във френската столица работи като кореспондент и научен редактор за немски вестници. Журналистическата и писателската дейност, и най-вече разностранните му интереси, го отвеждат на многобройни пътувания в Европа, Съветския съюз и Азия. Участва в екстравагантни начинания, като член на полярна експедиция към северния полюс с дирижабъла "Граф Цепелин". Пребивава в Испания по време на гражданската война, където се разминава със смъртна присъда на фалангистите. По врема на Втората световна война е в концентрационен лагер за нежелани чужденци във Франция. Служи в Чуждестранния легион, откъдето през Мароко бяга в Англия, за което е вкаран в затвора. След изтърпяване на наказанието и доотбиване на военна служба, от края на 40-те години живее и работи в Англия, като продължава да пътува. Подържа отношения с личности като Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар. В творческото си търсене на достойна екзистенциална кауза, в крайна сметка достига до т.нар. "песимистичен консерватизъм" (по Джордж Оруел) и антикомунизъм. През последните години от живота си е тежко болен от Паркинсон и левкемия. Самоубива се в лондонски хотел, заедно с третата си жена Синтия. Подръжник на евтаназията. Най-известната книга на Артур Кьостлер е "Тринадесетото племе" (1976), в която проследява историята на евреите ашкенази (преобладаващата част от световното еврейство) и обобщава аргументите за първоначалния им хазарски произход. Пише статии за Енциклопедия Британика. Най-известната книга на Артур Кьостлер “Тринадесетото племе - Хазарската империя и нейното наследство”-1976 г. . Тя е с историческа насоченост и проследява историята на евреите ашкенази -преобладаващата част от световното еврейство-сега 80 %,преди холокоста-90 %, като обобщава аргументите за първоначалния им хазарски, т.е. несемитски произход -дотолкова, доколкото произхода на хазарите е изяснен от историческата наука. Книгата застъпва тезата на еврейския историк от университета в Тел Авив Абрахам Поляк (професор по история) за хазарския произход на еврейството. В заключение към книгата, авторът изтъква опасността, че тя може да бъде злонамерено изтълкувана от ортодоксалното еврейство, като отричане правото на съществуване на държавата Израел, т.к. ортодоксалното еврейство се придържа към религиозните закони и канони. Артур Кьостлер коментирайки книгата "Хазария" изтъква, че„това е написано, преди целият мащаб на Холокоста да стане известен, но не се променя фактът, че основната част от оцелелите евреи по света са от източноевропейски, т.е. най-вероятно от хазарски произход. Ако е така, това би означавало, че техните предци са дошли не от Йордан, а от Волга, не от Ханаан, а от Кавказ, които някога са считани за люлка на арийската раса; както и, че генетично са по-близо свързани с хуни, уйгури и маджари, отколкото със семето на Авраам, Исаак и Яков./Също така пред Бог, те не са еврей, защото са приели Юдаизма след Възкресението на Господ Исус Христос./ Ако се окаже така, терминът "антисеметизъм" би се лишил от смисъл, като основан на погрешно разбиране и на убийците и на жертвите. Съдбата на Хазарската империя, бавно изплувайки от миналото, започва да прилича на най-жестоката шега, която историята някога си е правила. “ Авторът в книгата основно изследва, анализира и обобщава фактите по "тайнственото изчезване" на хазарите от историческата сцена през 10 век, и внезапната поява на огромно еврейско население в Източна и Централна Европа през следващите векове, без да има данни или каквито и да е податки за миграционни процеси сред немногобройните английски и френски евреи през този период на изток. Книгата разглежда и религиозните вярвания на сектата на караитите, както и съдбата на кабарите./През 9 век част от хазарите,не приели юдаизма, пазещи своята езическа вяра и известна под името кабари, въстава срещу централната власт и се присъединява към маджарите./ Книгата е издадена на български и я има на руски в Итернет.До колкото разбирам не е проста манипулация и доста хора са съгласни с нея.Тя е издадена през 1976 г. Книгата има и противници, но доколкото разбирам няма друго подобно историческо изследване. Но голямата разлика в езика, в обичаите, традициете, светогледа и кухнята на двете общости е повод за размисъл, както и факта, че хазарите, дайствително са приели юдаизма. Инфо


Мore:
THE MYSTERIOUS ARTHUR KOESTLER

четвъртък, 4 ноември 2010 г.

ЗАПОЧНА ИСТАНБУЛСКОТО МЕЖДУНАРОДНО ИЗЛОЖЕНИЕ НА КНИГАТА...

Изложението бе открито съвместно от министъра на културата и туризма на Турция Ертугрул Гюнай и министъра на културата на Испания Анхелес Гонзалез Синде Рейг....

Изпратена 31.10.2010 10:57:22 UTC



Вчера в Истанбул бе открито 29тото Истанбулско Изложение на Книгата.
Изложението бе открито съвместно от министъра на културата и туризма на Турция Ертугрул Гюнай и министъра на културата на Испания Анхелес Гонзалез Синде Рейг.
Ертугрул Гюнай подчерта, че изложението е важна платформа за диалог между читателите и авторите и каза, че планират да открият две литературни библиотеки, eдната от които в Истанбул и втората в Адана.
Испанския министър на културата от своя страна изрази задоволството си от факта, че на изложението ще бъдат организирани мероприятия за представяне на испанската литература.
На изложението ще бъдат представени издания на 550 издателски къщи и ще участват над хиляда писателя от Турция и 51 писателя, преводачи и поети от чужбина.
Изложението, тема на което е девизът "Да опишеш Истанбул" ще бъде открито до 7ми ноември.

ТРТ / Books Bg Times

Net Jazz Radio Bg Times

Net Jazz Radio Bg Times
Online from USA - 24 / 7