Тайната история на американската империя - Джон Пъркинс !

Тайната история на американската империя !

ISBN: 9789543213887
Автор: Джон Пъркинс
Издател: Изток-Запад
Издадена: 2007
Размери: 14.00x21.50
Брой страници: 320
Корица: Мекa
Език: Български
Цена: 15.00 лв.
Нова -цена

12.75 лв.

След Втората световна война на планетата се появява една нова империя, най-могъщата от всички досега, макар и никога да не е била отбелязвана на политическите карти. Тя е била създадена тайно и подмолно от американските корпорации в тясно сътрудничество с такива институции като Световната банка и Международния валутен фонд и с активната помощ на американските политици. И се ръководи не от самодържец, а от едно колективно тяло – корпоратокрацията, днешният аналог на олигархията. В тази империя властва корупцията, себичността и алчността, съответно предаващи се и на всеки, който попада в очертанията й. Днес това задкулисно формирование, за което повечето американци дори не подозират, поражда все по-остри антиамерикански реакции в световен мащаб – от новата вълна латиноамерикански лидери до такива уродливи явления като Ал Кайда. Но моделът се оказва и доста изкусителен – от него се възползват и такива "нови играчи" като Китай, които вече изграждат собствени имперски структури. Според автора американците могат да се измъкнат от тази катастрофална ситуация, само ако се завърнат към демократичните идеали на основателите на своята нация...

Бг Таймс

Азиз Таш - българският Орхан Памук !

Благословение ни източно, ни западно !

Азиз Таш

Наричат го българския Орхан Памук. И с право. Поезията му се свива в притча, а притчовата му проза звучи като поезия. Сякаш са образи без думи, казва Светлозар Игов. И още, че неговите думи са като разпънати на кръст, усещат се като отсечена ръка. Присъстват чрез отсъствието и като казани от вестител на безкрая в края.

Ние имаме свободата да превърнем
всеки един миг в съдбовен

Да, става дума за Азиз Таш. Кръстен е на своя прадядо, изчезнал по време на 7-годишната си служба в Йемен през 19 век. Оттук и предаденият по генетичен път интерес към Ориента.
Първите си литературни стъпки прави върху камък, свален от зида пред селската къща на дядо му, от което пък идва псевдонимът му Таш (камък). Защото "дяла" думите с любов и преклонение и после ги поставя там, където си тежат на мястото - било то в нечие сърце или върху нечий гроб. Смята, че е редно написаното да напомня за Първосъздателя на словото.
Азис Таш е роден в Смолян, където завършва английска гимназия. После учи арабистика, турски език и литература в СУ "Св. Климент Охридски". В момента е докторант по История на науките в Истанбулския университет. Негови творби са превеждани на български, турски, английски и руски. Автор е на книгите "Повод за небе", "Насрещен вятър", "Небе на 33", както и на преводите на турски на "Житие и страдание на грешния Софроний" и "Книга за българите". Тази година ИК "Стигмати" издаде най-новата му книгата "Небе на 22. Апокриф за дъжд". Това е една книга, която търси брод между нашите сърца и техния вечен Извор. И го намира в единението ни, в сливането ни с този Небесен корен.
Откъде идват и накъде те водят "обувките" ти, Азиз? Съдбовен ли е твоят път?
Противно на общоприетото, вярвам, че съдбовни за нас са онези отсечки от жизнения ни път, които са заключени между събитията, които сме свикнали да наричаме съдба - раждане, смърт и всякакви предварително програмирани случки, определящи физическите параметри на битието ни. Наложената ни съдба заема само минимална част от живота, а ние имаме свободата да превърнем всеки един миг в съдбовен. "Обувките" ни идват от Обущаря, превеждат ни през всички необходими за телата и душите ни точки и ни връщат обратно при Него. Единственото, което се изисква от нас, е да не сваляме "обувките" си, само защото понякога ни стягат или защото в тях е попаднало камъче - то със сигурност не е от онези, които обръщат колата, а напротив - подсещат я, че е кривнала от зададения маршрут и се опитват да я вкарат в правия път.
Една от любимите ти теми е тази за "светлината връз светлина" и "лечебната тъмнина". Защо?
Светлината, както и една от нейните разновидности - тъмнината, са в състояние както да скриват, така и да разкриват. Слънчевата светлина, от една страна, скрива от погледите ни необятността на Вселената, а, от друга, разкрива заобикалящия ни свят. Така, както прекалената светлина е способна да ни ослепи и изпепели, така и тъмнината може да излекува. "Светлина връз светлината" е спомената в глава "Светлината" на Корана (24:35). Твърди се, че Едисон е изобретил електрическата крушка, ръководейки се тъкмо от това знамение. "Бог е светлината в небесата и на земята, светлината му е като ниша, в която има светилник, светилникът е в стъкленица, стъкленицата е сякаш сияйна звезда; разпалва се от благословено маслиново дърво, нито източно, ни западно, маслото му е готово да озарява, дори без да го докосне огън; светлина върху светлина, Бог напътва към Своята светлина, когото пожелае, и дава Бог за хората примерите; Бог всяко нещо знае."
Какви скрити кодове виждаш в днешното забулване с тъмнина и тъкмо то ли отчита хода на светлината, тази, която възприемаме твърде късно?
Днешните забулвания с тъмнина, за съжаление, са от по-различно от това на дервишите (споменати в разказите ми) естество. Ходът на светлината при тези условия си остава закодиран. В противен случай има опасност някой да й подложи крак. А светлината е с вроден инстинкт за самосъхранение, който реагира и на най-незначителната на пръв поглед тъмна помисъл.
Какво изпускаме да видим тогава? С какво се разминаваме?
Не само докато се забулваме с тъмнина, но и през по-голямата част от останалото време се задоволяваме с това да плъзгаме поглед по външната повърхност на заобикалящите ни чудеса. Регистрираме съществуването им на първосигнално ниво и, вместо да се гмурнем в самата същност, с елегантни лупинги ги избягваме. Страхуваме се, че сблъсъкът ще разстрои стройната ни представа за света. Ако умеехме да се вглеждаме, щяхме да проумеем, че осъзнаването на чудото води не до сблъсък, а до потъване в различно от познатите ни измерения.
Събираеми ли са многото счупени парченца от "огледалното Подобие - човек"?
Не е невъзможно, но дори и след като бъдат събрани, парченцата не могат да образуват едно цяло - всяко продължава да се изживява като самостоятелно огледало и по-скоро изкривява, отколкото отразява божествената си същност. Затова може би е по-добре да си кажем, че счупеното носи щастие или най-малкото, че се е "счупило злото" (такъв е изразът на арабски), и да си "купим" ново огледало.
МУХАММЕД И МИСИЯТА МУ
СА СВЪРЗАНИ С ПЛАНИНАТА
Молейки се за дъжд, жертваме облаците, казваш. Между молитвата и жертвата има ли разстояние или е "от минус до плюс безкрайност"?
Факт е, че ежедневно се принуждаваме да принасяме в жертва вещи, мечти, състояния... И щом е тъй, не е ли по-добре тези пожертвования да бъдат предшествани или последвани от молитва? Особено ако става дума за жертви, които целят собственото ни благополучие (какъвто е случаят с пожертването на облаците в името на дъжда), молитвата е "задължителна", защото само чрез нея можем да си осигурим благоволението на жертвата и нейния Творец. Разстоянието между молитвата и жертвата зависи от нас самите и е препоръчително то да не е белязано от необятност.
Все още ли е апокрифна притчата за Муххаммед (който и да стои зад него) и планината? Ако той е отишъл да се слее с нея, как ще го открием?
Апокрифни са главно притчите за Исус. Но, разбира се, фолклорът не е подминал и житието на Мухаммед. Едва ли някога Мухаммед или който и да е друг пророк е чакал планината. Ако би го сторил, би означавало, че това очакване е част от мисията му и в такъв случай планината би дотърчала като влюбена на първа среща. Всъщност Мухаммед и мисията му действително са свързани с планина. Нарича се Хира и в една от пещерите й архангел Гавраил му низпослал първото от знаменията на Корана: "Чети, в името на своя Господ!" Апропо, едва ли е случаен фактът, че първата дума от Корана е тъкмо заповедната форма "Чети!". А ако пророк се слее с планина, си мисля, че най-лесно ще бъде той да бъде открит в някой "апокриф за дъжд". Лияна Фероли

заман / Бг Таймс

Вече не съм толкова луд - Филип Рот !

Вече не съм толкова луд !

Филип Рот

Филип Рот е известен американски романист, считан от мнозина критици за най-големия сред живите америкаснки писатели.

2009

Интервюто води Мартин Шолц.

Господин Рот, вие още никога не сте били на Франкфуртския панаир на книгата. Защо всъщност?

Защото не обичам такива огромни стълпотворения. На няколко пъти съм кацал във Франкфурт по време на междинни полети. По-близо от това никога не съм стигал до Германия.

Избягвахте ли я?

Не, така се получи случайно.

Преди Франкфуртския панаир се стигна до скандал, когато по настояване на Пекин организаторите отмениха поканите на двама критични към режима китайски писатели, които трябваше да участват в една от дискусиите. Предизвика ли това вълнение и в Ню Йорк?

Не. За пръв път го чувам от вас.

Какво минава през ума ви когато чувате, че един интернационален форум за интелектуалци и писатели доброволно се отказва от свободата на мнението?

Че това не е нищо добро. Не трябва да се държим така с писателите, още по-малко пък когато става дума за един панаир на книгата.

Случаят изнесе на преден план в Германия въпроса за смелостта и страхливостта на интелектуалците. Университетското издателство в Йейл също даде поводи за възмущение когато отказа да публикува като илюстрации в една книга онези датски карикатури за Мохамед. От страх да не провокира ислямския свят.

Този пример не ме настройва особено оптимистично, що се отнася до свободата на изкуството и литературата в наши дни. От друга страна: издателството се страхува от екстремистки насилници. Може би с право. Хората от издателствата се страхуват за живота си, за живота на хората, които обичат. Не мога да си позволя да им предписвам някакви правила за поведение. Ситуацията е сложна. Само че кой би могъл да си желае такава цензура? Салман Рушди беше казал веднъж: „Без правото да се обижда, по принцип вече не съществува и свобода на мненията.“ В това съм напълно съгласен с него. Само че няма да започна да твърдя, по една погрешна логика, че без обида изобщо не съществува свобода на мнението.

Познавате ли китайската литература?

Ни най-малко. Чувал съм за този китайски колега, който преди години е получил Нобелова награда и живее в изгнание във Франция, не мога да си спомня името му. Как се казва той?

Имате пред вид Гао Синдзиен?

Да. Струва ми се, че той изобщо не е публикуван в САЩ. Във всеки случай аз не съм го чел. Но самият аз съм публикуван в Китай отскоро. Публикували са там няколко от моите книги: Човешкото петно, Американски пасторал, Умиращото животно. Но не и Моят мъж, комунистът – това заглавие няма смисъл на китайски език (смее се).

Нека поговорим за американска политика: преди няколко години леви хора на изкуството в Америка сравниха Буш с Хитлер. В тези дни пък консервативните гласове обявяват Обама за Хитлер, защото се опитва да прокара реформа на здравната система, от която ще спечелят всички американци. Защо вашите съотечественици посягат толкова лесно към кривака „Хитлер“ когато критикуват президента си?

Най-новите примери ме шокират по-малко от вас. Защото сравненията на Обама с Хитлер идват съвсем отдясно, от крайните. Тези хора не са известни точно с разумността си. Повечето от тях даже не знаят кой всъщност е бил този Хитлер. Да се нарече някой Хитлер все още е възможно най-страшната обида в тази страна. Защо десните реагират сега толкова истерично? Защото са си истерични по природа. Те се нахвърлят истерично върху всеки законопроект, идещ от Обама. При реформата на здравеопазването се страхуват, че държавата ще им предписва в бъдеще от каква застраховка се нуждаят. А това е жалко, просто защото не е истина.

Сериозни политически коментатори като Марвин Калб междувременно вярват, че ескалиращият спор около здравната реформа още отсега е навредил тежко на президентството на Обама – толкова тежко, че той почти не може да си представи един втори мандат.

Това е безсмислица. Обама е както и преди невероятно динамичен, пълен с енергия. Ние американците не сме свикнали с това. Неговият предшественик изобщо не се показваше пред обществеността, във всеки случай човек не можеше да го види почти никога. Той почти не говореше с пресата, криеха го някъде. Обама, напротив, обича да показва присъствие. Той с удоволствие се показва пред обществеността, разговаря с хората, които са го избрали. Аз съм сигурен, че той ще успее да прокара някаква форма на здравна реформа. Това няма да бъде големият успех, от който той се нуждае. Но пък то и не означава, че през следващите три години той ще трябва да се бори единствено с този проблем само защото десните създават в момента впечатление, че не съществува друга тема. Да се предполага нещо такова е наистина откачено.

Защо не пишете срещу тази истерия – например в Ню Йорк Таймс?

Защото моето мнение по този въпрос не интересува никого. На нас писателите тук в Америка не се придава особено значение.

Колегата ви Джон Ървинг се оплака веднъж пред нас, че американските писатели, които се изказват по политически въпроси в родината си, биват разкъсвани от медиите. За интелигентните хора в Америка било препоръчително да не се представят като чак толкова интелигентни.

Джон е казал това?

Да, каза го.

Ами, Джон е прав.

Можете ли да ни обясните защо вашият бранш се цени толкова малко в САЩ?

Когато в останалия свят или в САЩ кипят политически дебати, медиите тук в страната никога не биха стигнали до идеята да попитат някой американски писател за мнението му.

Но защо е така?

Не знам. Ние писателите просто нямаме висок престиж тук.

В Ню Йорк Таймс ваши колеги като Умберто Еко, Салман Рушди или Бернар Анри Леви редовно се появяват с коментари.

Таймс кани европейци, но не и американски писатели. Един пример: когато Бил Клинтън имаше някакви проблеми с една практикантка, аз се надявах, че някой в тази страна ще се сети да позвъни на Джон Ъпдайк. Той е написал брилянтни книги за секса и властта. Би могло да се каже, че той е авторитетът в тази област. Близо до ума е тогава да го помолят да напише нещо за аферата Левински. Нищо такова. За Моника Левински бяха написани милиони думи – но не и от писатели.

Джон Ървинг си мечтае за политически дебати като ония, които водеха Бьол и Грас в Германия.

Да, разбирам го добре. Любопитно, като споменавате Грас, днес получих новия английски превод на Тенекиеният барабан. Книгата се появи за петдесетгодишнината от появата на първото издание. Старият превод лежи в къщата ми в Кънетикът. Ще започна да я чета чак когато имам и двете издания пред себе си, искам да ги чета едновременно, за да мога да сравнявам. Очаквам това с голямо любопитство.

Какво ви харесва в „Тенекиеният барабан“?

Спомням си как четох книгата за пръв път. Тя беше толкова различна от всичко, което познавах тогава. Направо ме побърка. Не мога да си спомня да съм чел нещо подобно преди това. Отначало не знаех как да разбирам всичко това. Но после с удоволствие всмуках в самия себе си тази извънредна различност.

Възхищението ви не пострада ли от по-късното признание на Гюнтер Грас, че е бил член на СС?

Не. Истински интересният въпрос всъщност е: защо той е изчаквал толкова дълго време с това признание? Такова решение сигурно има нещо общо с обществото, в което човек живее. Но самият аз нямам мнение по този въпрос.

Днес Грас често пише за остаряването – както и вие. Докато в романа си „Exist Ghost“ вие обрисувате главния герой Цукерман като човек, преживял рак, неспособен да контролира отходните си функции и импотентен, Грас пише по-скоро за вечната потенция. В стихотворението „Мощни тласъци“ той описва колко щастлив се чувства от това, че пенисът му, неговото „всичко“, все още стърчи …

Той пише, че е щастлив, защото все още има ерекции?

Да.

Аха. Виждате ли, когато започнах да пиша „Exist Ghost“, избрах рака на простатата като тема, защото тази болест е много разпространена сред старите мъже. В моят най-тесен кръг от познати през последно време шестима мъже се разболяха от рак на простатата. След операцията единият беше импотентен, други бяха импотентни и не можеха да контролират отходните си функции, един почина. Исках да опиша тази болест като обществен феномен. За жените това е ракът на гърдата, за мъжете е ракът на простатата.

Междувременно остаряването е голяма тема в литературния бизнес.

Наистина ли? Кой още освен мен и Грас пише за остаряването?

В Германия поне те стават все повече с всяка изминала година. Не само писатели, но и политици, актьори, спортисти – всички пишат за остаряването. Заглавията са неща от рода на: „Аз съм стар и това е добре“, „В добра форма на 70“, „Живот в старческия дом“. Говори се, че днешните 80-годишни са предишните 60-годишни …

Разбирам. А 60 са новите 40, 40 са 20, а 20-годишните са … хм, какво всъщност? Зеро, нула, предполагам. По моето скромно мнение аз съм единственият, който пише за остаряването в САЩ. Един колега ми изпрати преди известно време есе, в което пише за остаряването и смъртта. И това май е всичко.

Звучи така, сякаш при подбора на тази тема вие сте повече европеец от повечето си американски колеги.

Да кажем така: аз просто съм много по-стар от повечето си колеги.

Табу ли е да се пише за остаряването в САЩ?

Не знам дали мога да нарека това табу. Но все пак е странно, че остаряването не е някаква голяма тема при нас. Защото и в САЩ има все повече хора, които и в дълбока старост все още са напълно здрави телесно и психически. Имаме значи капацитетите, които могат да пишат за това.

Хрумва ли ви нещо положително по повод остаряването?

Трудно ми е. Виждате, краткосрочната ми памет вече не е толкова добра, а аз винаги съм имал много добра памет. Но после трябваше да приема някои здравословни ограничения, които се появиха изключително изненадващо. Най-лошото обаче е, че множество познати умират. През последните три години умряха шестима приятели, повечето от тях бяха по-стари от мен. Това е тежко, всички те ужасно ми липсват. Пък и вече нямам толкова много приятели. Не мога да си позволя да изгубя шестима от тях за толкова кратко време. Брат ми, последният член на семейството, почина преди четири месеца. Един братовчед, с когото се чувствам много тясно свързан, почина преди осем месеца. Аз винаги казвам: Аз съм член на клуба „Едно погребение на месец“‘, защото междувременно действително ходя по на едно погребение месечно. Знаете ли, просто не очаквах старостта.

Опитвахте се да измествате назад тази мисъл?

Всеки знае разбира се, че ще остарее. Но човек въпреки това не го очаква. Като дете знаех, че дядо и баба някога ще умрат. Когато бях на 50 години, умряха родителите ми. Но никога не ми идваше на ума, че брат ми също ще умре някой ден. Изобщо не можех да си представя един свят без него. Той ми липсва много. Остаряването е едно голямо отрезвяване.

Господин Рот, една от вашите книги се казва „Четат се собствени и чужди книги“ 40 години след първата си поява, „Синдромът на Портной“ – романът, който ви направи известен, беше преведен отново на немски език. Ако книгата би се появила днес, мислите ли, че историята на един обсебен от секса американски евреин, който мастурбира дори в един суров черен дроб, би предизвикала същия протест, както през 1969?

Днес това не би било никакъв скандал. За да могат да се разберат шоковите вълни, които книгата предизвика, човек трябва да си представи тогавашното време. Това беше краят на едно десетилетие, определяно от съпротива срещу висшестоящите и загуба на доверие е обществения ред. Обществото изпадна в някакъв вихър, навсякъде се отхвърляха традиционните правила, насилието около протестите срещу войната във Виетнам беше огромно. Аз се носех на върха на вълната на шестдесетте, малко преди тя да се разбие на брега – само че това не ми беше ясно тогава. Разбрах го едва по-късно. Още никой дотогава не беше писал по този начин за мастурбацията, нито пък така безпощадно за еврейските семейства в Америка. Никой не беше се занимавал по този начин с вулгарността, не беше я използвал. Днес вече не бих могъл да пиша по този начин, дори и ако би се опитал съвсем сериозно. Вече не съм толкова луд, колкото бях. За съжаление.

В Newsweek наскоро бяхте споменат като „типът Портной“.

Виждате ли? От Портной насам написах 26 книги. А за мнозина аз все още съм известен най-вече заради тази книга. Печално известен.

Един нюйоркски равин крещеше по онова време: Накарайте този човек да замълчи! Оправи ли се отношението между вас и еврейската общност оттогава насам?

Равинът беше мощен, вярно. Но не всеки от еврейската общност беше против мен по онова време, някои намираха книгата прекрасна, други я виждаха като скандал, крещяха, че съм донесъл позор за евреите в Америка. Всичко това вече отдавна е забравено.

Значи ви простиха?

Междувременно дори печеля еврейски награди за книги. Младите хора днес вече не могат да разберат реакциите от онова време. Напротив: мнозина виждат тази книга като освобождение, защото съм разрушил клишето за перфектното еврейско-американско семейство.

В „Портной“ вие надминавате вулгарността, като откривате темата секс, за да обясните всяка друга тема: религия, политика, история или общество. Този метод използвате и до днес, само че за катализатори днес ви служат други теми …

Това, което пиша днес, много трудно мога да сравня с по-раншните си книги. Тогава се захващах за работа с една друга енергия. Когато пишех Портной, темите, които засягах, бяха интересни и важни за мен. Днес са ми важни други теми: старостта и смъртта.

Господин Рот, говорим вече повече от час и все още не сме споменали Нобеловата награда. Облекчен ли сте?

Честно казано, да. Но така както задавате въпроса си, едва ли ще се свърши само с това. Трябва ли наистина да говорим по тази тема?

Не сме задължени. Прави впечатление обаче, че маси от европейски критици ви хвалят от години насам като най-важния американски автор, който отдавна е заслужил да получи наградата. Безразлично ли ви е това?

Дали ми е безразлично какво ми желаят критиците? Хм. Знаете ли, литературата не е конно състезание. А Нобеловата награда се инсценира като конно надбягване. Аз не мисля за това.

Когато Хорас Енгдал, един от членовете на Нобеловия комитет каза, че американските автори не са достойни за наградата в близко време, защото те са прекалено обвързани с масовата култура в САЩ, това предизвика възмущение.

Това го четох, разбира се. Единственото, което мога да кажа е: той е зле информиран.

Източник

Либерален преглед / Бг Таймс

Посегателство над свободата - Илия Троянов !

Посегателство над свободата !

Илия Троянов (род. 1965) е немски писател, преводач и издател от български произход.

November 2009

Краят на свободата

Когато се страхуваме, чуваме отвсякъде шумове.
Софокъл

Ставате рано. Будилникът звъни. Все още е тъмно. Не светвате веднага, минутка оставате седнал на леглото. Вдишвате утринния въздух. Прозорецът е открехнат, вратата към коридора отворена. В кухнята Ви очаква кафе машината. Къде са чехлите? Протягате се, ставате, светвате лампата.

Дръпвате завесата на кухненския прозорец, за да не може съседът отсреща да Ви вижда, за всеки случай, тъй като всъщност през работните дни той спи точно толкова, колкото Вие през почивните. Правите си двойно еспресо в любимата голяма чаша. Повдигате чашата към устата си, леко се закашляте, след това отпивате първата глътка. Сега вече денят може да започне. Оставяте чашата на масата. По ръба й сте оставили два чудесни отпечатъка от пръстите си. С ясни очертания и пълнота като в международния Ви паспорт. Или като в базата данни на U.S. Customs and Border Protection, след последната Ви почивка във Флорида. Пътувате ли често служебно? В такъв случай отпечатъкът от чашата, която тъкмо внасяте в работния си кабинет, е известен както в Швеция, така и в Грузия и Йемен.

Както обикновено, Вие отваряте личната си пощенска кутия. Мейловете вече са проверени – не само от вирусния скенер. Все още имате няколко минути до започване на работа и отваряте няколко уебстраници – криминалната полиция може да научи когато поиска кои страници сте отворили, дори след шест месеца. Набързо решавате да платите някаква сметка, за която тъкмо сте се сетили – службите вече знаят, до кого сте я изпратили. За Ваш късмет Вие се казвате Мюлер, това все пак малко Ви предпазва. При колегата Ви Тарик Ал-Султан, който преди известно време беше ходил на алпинизъм в Кашмир, компютърът изпраща цялото съдържание на харддиска до службите за защита на конституцията. Искате да посегнете към телефонната слушалка, за да обсъдите с Тарик някакъв личен проблем, който не е от служебно естество? По-добре се откажете. Посетете го у дома, ако искате да разговаряте несмущаван. Освен ако Тарик вече не е включен в списъка на опасните, тъй като редовно изпраща пари на безработния си братовчед в Пакистан. В такъв случай и в жилището му са сложени бръмбари.

Бързате да излезете. Надзорната камера във Вашия жилищен комплекс наблюдава всяка Ваша крачка. Заснемат Ви и при влизане в метрото, а също така и на перона, и в търговския комплекс, където си купувате вестник. Опитвали ли сте се да застанете пред надзорната камера с изражение на невинен? Това е по-трудно, отколкото да се усмихнете естествено пред фотоапарата. Защо все поглеждате нагоре? Вече два пъти сте погледнали към камерата. А сега отново посягате към косата си. Ако го направите още веднъж, биометричният анализ на поведението Ви ще задейства алармената система. Защо сте така изнервен? Според болничния Ви картон в последно време са Ви предписвали успокоителни. А дебитната Ви карта отбелязва повишена употреба на алкохол. От банкомата пак сте изтеглили 1000 евро. За какво са ви необходими толкова пари кеш? Освен това през последния месец разходите Ви за ток са се покачили с 12,4 процента. Да не би да укривате някого? От градската библиотека в последно време започвате да заемате доста особени книги, за гражданско неподчинение и Парижката комуна. Не са ли Ви достатъчни историческите жълти романи? А и тези непрестанни валутни трансфери в Южна Франция? За какво са? Защо всъщност през последната нощ толкова дълго обикаляхте блока? Не бяхте изключили мобилния си телефон – и естествено, че се знае, къде се намирате.

След работа се качвате в колата, за да свършите някаква лична работа. Откажете се от употребата на навигационната система. В противен случай лесно ще се установи, къде отивате. Тръгнете по заобиколен път, отбягвайте автострадите с техните автомати за пътни такси. Сигурно сте си задавали въпроса, защо така упорито Ви следят? Защо именно Вас? Наистина няма причина, поради която някой да трябва да се интересува от Вас.

Сигурен ли сте?

Абсолютно сигурен ли сте?

Не бяхте ли се включили преди известно време в демонстрацията срещу срещата на върха G-8?

В такъв случай полицията разполага дори с Ваш тест за миризма. Не живяхте ли до скоро в онова общежитие, в което беше отседнал някой си Абу Мехсуд? Може би не сте били Вие, може би е бил някой друг Мюлер? Е, щом като човек се казва така, могат да станат грешки, сам сте си виновен. А как стои въпроса с Вашата партньорка, тя непрекъснато си купува боя за коса, препарати за петна и батерии. Това ще рече: оксиданти, ацетон, сярна киселина! За глупави ли ни смятате? От това всеки идиот може да направи бомба. Естествено е да твърдите, че партньорката Ви няма намерение да прави бомба. Всеки ще отговори така. Но и да казвате истината – къде е проблемът? Ние с нашия внимателен надзор само Ви помагаме да отстраните тези неприятни подозрения. Това и за Вас трябва да е облекчение.

Нямате следователно никаква причина за безпокойство. Всичко се прави за Ваше добро. Държавата се грижи за Вас. Държавата е Ваш баща и пазител. Тя трябва да знае какво правят децата й. Ако не крият нищо лошо, няма и от какво да се страхуват. Но решението за това, какво е лошо, трябва да предоставите на специалистите. Мислете за това, че ставате подозрителен, когато не се разкривате напълно. Ако ни съдействате, няма от какво да се страхувате. Ние не сме Щази или ФБР. Вие живеете в стабилна демокрация. И в такъв случай можете да ни имате доверие.

Какво? Държавата ли трябва да Ви има доверие? Но докъде ще стигнем тогава! Още в конституцията се казва, че цялата власт излиза от народа. А властта трябва да се ограничава. В случая сте на едно и също мнение с Министерството на вътрешните работи.

Вървете си спокойно, сянката Ви остава тук. За Вас може да се чуе, да се види и да се прочете.

Внимание, прекъсваме този текст за важно съобщение: Това не е Science-Fiction. Повтаряме:

Никаква Science-Fiction. Това не е 1984 в Океания, а година 2009 във Федералната република. Ако все още се чувствате заподозрян – сърдечни поздравления. Вие сте непоклатим оптимист. Да се надяваме, че с купуването на тази книга няма да се превърнете в подозрителен оптимист.

Първа глава: Да изскочим от тенджерата

Който се откаже от свободата, за да спечели сигурност, в крайна сметка ще загуби и двете.
Бенжамин Франклин

Нека да приемем, че Вие, драги читателю, сте се родил в Западната част на републиката, някъде – да речем – между 1950 и 1990 година. Родили сте се в общество, което се смята за свободно и демократично. В училище по всички предмети с изключение на математика, сте изучавали „Третия Райх“ и ако въобще е съществувал някакъв универсален закон, то той е гласял: Това при нас никога повече не бива да се повтаря. Никога повече не искаме да превръщаме хората в цифри. Никога повече не искаме да каталогизираме и разделяме гражданите на ценностни и врагове на обществото. Не искаме тайна полиция, която да следва собствените си закони. Никога не искаме да забравим какво означава, когато хората се превръщат в обекти на тоталитарната власт. Затова и така са Ви учили – демократичните свободи, от които се ползваме, трябва да бъдат защитени сега и завинаги от критичното гражданско съзнание. Всеки е призован да се застъпва за плурализма и правовата държава и да възприема конституцията не само като валидно право, но и като ценностна система. Вие смятате, че този урок е бил добре научен в нашата страна.

Сигурен ли сте?

Нека приемем, драги читателю, че сте се родили в Източната част на Германия. В система, която също се смяташе за свободна и демократична. Но сам сте преживели държавни репресии. Искало Ви се е да можете да проведете открит разговор в дома си, без да трябва да пускате силно музика. Мечтали сте си да не трябва да участвате в манифестации с развети знамена. Бихте дали мило и драго да можете да направите кариера независимо от партийните големци. Не сте искали да ви водят в черните списъци, писнало Ви е от държава, която е гледала на Вас като на враг и е разбирала политиката като война срещу гражданите. Мечтали сте за общество без надзор и подозрителност, за съжителство без шпионаж и предателство. Може би сте разбрали по-добре от някои западняци, какво се има предвид, като се говори за ценностите на свободата. Може би също сте се заклели „Никога повече!“.

С промяната за Вас се е сбъднала една мечта.

Сигурен ли сте?

Атентатите от 11 септември 2001 година бяха драматични с отвратителността си. Те поставиха някои държави в състояние на шок, който оттогава предизвиква все повече шокиращи последствия: Канонът на стойностите, който се смяташе за установен в Германия и още повече в по-старите демокрации като Великобритания или Франция, изведнъж се оказа несъстоятелен. Основополагащи схващания за граждански свободи бяха изхвърлени зад борда като баласт. Стандартът от основни човешки права, които смятахме за наша сила, се оказа с недостатъци за сигурността. Цивилизационни достижения, печелени и завоювани векове наред, бяха ликвидирани за нула време. За борба „със заплахата от тероризъм“, която беше известна отдавна, но никога досега не е била толкова медийно видима, се започна с ограничаващи основните права мерки, чието провеждане малко преди това никой не би сметнал за възможно.

През първите години след 11 септември 2001 година вестниците бяха пълни с предупреждения срещу тероризма, но не се състоя някакъв значим обществен дебат за разширението на държавните правомощия. Още през осемдесетте години едно планирано преброяване на населението предизвика в Германия масови протести, тъй като много хора почувстваха актуализацията на личните си данни като непоносима намеса в личната им свобода. Две десетилетия по-късно почти никой вече не протестираше срещу това, че всеки гражданин трябва да предостави на държавата отпечатъците от пръстите си, въпреки че в случая не ставаше въпрос за сигурността срещу фалшифициране на паспорти, а за създаване на общоевропейска база данни.

Какво се случи? Дали защитата на индивидуалната свобода след ужасните картини от Ню Йорк вече изглежда като дребнаво придържане към една твърде великодушна конституция, ако не дори посегателство върху държавната сигурност? По-интересни и достоверни ли са за медиите прогнозираните сценарии на ужаса, отколкото реалните ограничения на основните ни права? Така или иначе се налага тъжното подозрение, че съвсем не е минало доста време от възприемането на идеалите на свободата, както сме си мислили. Балансът на успеха на политическото просвещение след края на века на тоталитаристите е обезнадеждаващ. Въпреки че федералният конституционен съд по неповторим начин поставя възбрани върху основните ни права и така насърчава критичното отношение на демократичното самосъзнание, скоростта на политическите активности относно сигурността не се е променила. Докато в училищата все още се преподава идеята за старата правова държава, навън се провежда великата перестройка. Този процес се обгръща с някаква аура на неизбежност. И гражданинът с кравешко добродушие наблюдава привидно наложителните и необходими процеси и прежúвя аргументациите им: единствено чрез ограничаване на свободите можела да се подсигури „сигурност“, а „невинният гражданин“ и без това нямало да бъде засегнат от промените. Неразрешена остава обаче една основополагаща дилема, която несъмнено излиза наяве при спокойно разглеждане на състоянието на нещата: Може ли да бъде защитавана ценностна система чрез отстраняването й?

Който днес се изправи и каже: „Стига вече! Вие разбивате нещо, което ще стане непоправимо!“, който днес с детинска невинност извика: „Министърът на вътрешните работи е гол!“, на него ще му затворят устата. Алармист за основните права! Истерик на тема правова държава!

Смешно било да се вярва, че няколко промени от последните години можели да навредят на демокрацията! Понякога дори се твърди, че гласовете, които предупреждават обществото за налагащия се надзор, били белязани от типично немската болест на презрение към държавата – нещо, което поставя с главата надолу петдесетгодишната немска верноподаническа история. Или пък биват обвинявани в някакво разложение на съпротивителните сили, тъй като искали да отслабят способността на държавата, да се съпротивява на тероризма. Точно към скептиците на повишената необходимост за държавен контрол се отправят обвинения за недоверие към институциите – докато именно поставянето на все нови изисквания от страна на институциите за все повече средства за намеса показват именно дълбоко залегнало недоверие. Гражданинът трябва да се доверява на добрите намерения на държавата, докато държавата на всяка крачка надзирава гражданина. Ако държавата смята, че трябва да се защитава от собствените си граждани, то нещо не е на мястото си. Никой не може да каже със сигурност кога загива една демокрация, кога една правова държава деградира и се превръща само в празна опаковка. Няма определена мярка, няма хронометър, няма лакмусов тест. Никъде няма да се срещне табелка: „Внимание! Тук напускате демократичния сектор!“

В исторически контекст може би в известните случаи изглежда очевидно, в кой точно момент свободата е била непоправимо накърнена – в случая на националсоциализма например със закона за правомощията от 24 март 1933 година. Тогава задаваме въпроса към миналото: „Как не сте разпознали грозящата опасност? Трябвало е да предвидите какво ще дойде! Защо не сте се съпротивявали?“ И в отговор чуваме само главозамайващо мълчание пред привидно неудържимия ход на нещата.

Точна самопреценка от средата на непосредствените събития е нещо невъзможно. На нас съвременниците ни липсва необходимата дистанция; просто ни липсват знания за бъдещото развитие на събитията. Последствията от политическите развития настъпват ту по-бавно, ту по-бързо, но винаги последователно надграждащи се, във взаимодействие и именно поради тази причина многопластови.

Но тъй като свободата не си отива с тимпанен звън, всяка добре функционираща система страда от това, че добронамерените й поддръжници живеят във (фалшива) сигурност. Те забравят, че не получават свободата си от държавата, а именно напротив, те са отдали част от свободите си на държавата. Свободата не е дар свише, а основополагащо състояние на природата или дар Божи, според това какво сътворение на света предпочитате. Свободата не е бонус, не е премия, не е тринадесета заплата. Тя предхожда нашето разбиране за държавата.

Ако борците за справедливост и свобода бяха така добре организирани като противниците си, човешката история щеше да изглежда по друг начин. Ако милионите хора бяха излезли на улиците, за да защитават основните си права, нямаше да се стигне до надзорните и контролиращи закони през последните години. Задача на всеки гражданин е да проверява редовно, дали там, където на етикета пише свобода, в опаковката наистина се намира свобода.

Ние можем да се съпротивяваме на всичко, при което държавата прекалява в изискванията си. Това е същността на свободните общества. Всички права, с които днес разполагаме например в контактите си със съдилищата, полицията и други ведомства, са резултат на индивидуалния скептицизъм и общностна съпротива, продължила векове. Били са извоювани от хора, чиито имена четем по табелките на улиците и които между другото ни се припомнят в празничните речи, ако това въобще стане. За преодоляване на безправното заробване хората твърде често са плащали с живота си, със здравето си или със щастието си. Като бенефициенти на тези жертви ние носим отговорност към извоюваното. Не можем така лесно да се оставим да ни отнемат маслото от хляба, само заради това, че сме го получили като дар от предците. Постигнатото никога не е постоянна величина; веднъж извоювано, то много лесно може да се загуби. Свободата е ценност, която непрекъснато трябва да се извоюва и защитава от всяко поколение, от всеки отделен човек. Също и от нас.

Ако жаба бъде хвърлена в тенджера с гореща вода, веднага изскача, ако може. Но ако бъде поставена в студена вода, която постепенно се затопля, тя си остава спокойна, докато умре.

В историята ни има достатъчно жаби за назидание. Ако сега не се съпротивим, трудно ще можем да обясним на следващите поколения защо не сме били в състояние да им оставим в наследство свободата, с която някога сме разполагали. От осем години насам гледаме като хипнотизирани какво се случва във и с нашата страна, докато се опитват да ни внушат, че поуките от ХХ век нямали значение за ХХI век. Да изскочим от тенджерата!

Текстът е част от книгата на Илия Троянов и Юли Цее

Посегателство над свободата. Истерия за сигурност, надзорна държава
и ограничаване на гражданските права,

подготвяна за печат от издателство МД Елиас Канети (април 2010)

Публикацията в „Либерален Преглед“ се извършва с лично разрешение на автора.

Преводач: Проф.-Д-р. Пенка Ангелова

Бг Таймс

„Очарованието на чуждото” - Феликс Филип Инголд !

Калинка-малинка и културата на подражанието !

Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Италианският Кремъл

Руснаците от векове се оглеждат в огледалото на европейската култура дотолкова, че някои от тях започват да се мислят за по-добрите европейци. Стоян Гяуров за книгата на Феликс Филип Инголд „Очарованието на чуждото”.

"Типично за Русия е, че притежава всички недостатъци на модерните явления, но не и техните предимства, тоест самите явления." Думите на големия руско-грузински философ Мераб Мамардашвили възпроизвеждат всъщност един афоризъм от средата на 19 век, чийто автор е маркиз Дьо Кюстен. В книгата си "Русия през 1839" френският пътешественик синтезира впечатленията си от Русия, като едно непонятно царство на илюзиите, в мисълта: "Руснаците имат обозначения за всички неща, но не и самите неща." Легендарното по онова време съчинение на френския автор се превръща в трансмисия за едно продължаващо и до днес безплодно търсене - да се улови "същността", да се разгадае "характера", да се проникне в "душата" на руснака. Мотото над всички тези напразни усилия поставя през 1866 поетът Фьодор Тютчев, който отсъжда, че Русия не може да бъде разбрана с ума – "в Русия може само да се вярва".

Швейцарският русист Феликс Филип Инголд е предпочел все пак да подходи към темата "с ума" си, което се проявява на първо място в това, че не претендира за тотално обяснение на Русия или руската "душа". Неговата нова монография, "Очарованието на чуждото", която е поредното продължение в дългогодишния му научен, публицистичен и преводачески труд, посветен на Русия, предлага обаче ключ към един основен механизъм в устройството на руската култура, разкриващ я в нова светлина.

Обикновено значението на една национална култура се определя от влиянието й върху другите нации; в руския случай, според Инголд, важи обратното: "Тук мерило за качество и оригиналност не е износът на собствената културна продукция и усвояването й в чужбина, а тъкмо обратното - вносът, възприемането на чуждестранни продукти (произведения, концепции, техники) като неотменима предпоставка за собственото културно производство, на което се гледа като на една предимно рецептивна и синтезираща дейност." С други думи Инголд смята руската за култура на подражението par exellence. Това само по себе си не е нещо изключително, доколкото имитацията е основен принцип на междукултурното оплождане. Уникалното в случая е съзнателното въздигане на този принцип в национална добродетел.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Александър Пушкин

Чуждото като свое

Инголд се аргументира с изобилно позоваване на първични и вторични източници от най-различни области и епохи, някои от тях много редки, дори екзотични, споменава се и една работа на българския философ Асен Игнатов. Руслото на повествованието не е било достатъчно, за да побере огромната ерудиция на автора, така че тя се стича и в бележките под линия, които влизат в конкуренция с основния текст – истинско блаженство за ценителите на footnotes. В една от тях попадаме на странна находка: удивителното твърдение на публициста Василий Розанов, че немците били всъщност по-добрите руснаци. Как е възможно да се стигне до подобно смешение?

Всички ключови сцени на руската история, пише Инголд, се разиграват под силно, понякога определящо чуждо влияние – от създаването на руската държава от варягите, които са и кръстниците на Русия, до перестройката на Горбачов. Чак до съветско време чужденци работят по създаването на руските национални ценности, символи, обекти и институции. Кремъл, сърцето на руската държава, е дело на чуждестранни, предимно италиански архитекти.

От Европа се внася не само "софтуерът", но и персоналът - за администрацията и армейското командване, за аристокрацията, дори за управляващата династия. Солженицин, като рупор на руските националисти, неспирно тръбеше, че много от болшевишките ръководители били от балтийски или еврейски произход, че Ленин бил по майчина линия от "немски", а по бащина от "азиатски" произход, че Сталин пък като грузинец нямал нищо общо с руснаците.

Подражанието като модернизационен импулс се проявява най-ярко в реформите на Петър Велики. От онова време, научаваме от Инголд, произхожда и един лозунг, който беше актуален съвсем до скоро. "Да настигнем и надминем (Запада)" повтарят всички руски владетели: император Петър, болшевиките Ленин и Сталин, комунистът Хрушчов, перестройчикът Горбачов. Европа ще служи за модел докато Русия се изравни с нея, след което ще й обърне гръб; или направо "задника си", злорадства Петър Велики, който не е могъл да предполага, че задникът ще си остане гол.

Русин означава европеец

Рецептивната културна настройка на Русия се обуславя също от безграничната шир на руското пространство и от многонационалния характер на страната, "две дадености, които правят почти невъзможно разграничението между собствено и чуждо". Имена, смятани за типично руски като например Олег, Олга или Игор, са всъщност от германско-скандинавски произход – Хелги, Хелга, Ингвар. Дори куклата "матрьошка" се оказва внос от Япония. Докато за Запада символи на културното съзидание са плугът и перото, за руснаците това е женската утроба (Матушка Россия): културното постижение се разглежда като пасивен акт на възприемане и съхранение. Тази настройка се проявява например в теорията на литературния психолог Николай Рубакин, съвременник на Пастернак, който дава предимство на четенето пред писането и поставя рецепцията на по-високо стъпало от производството на текстове. Чукча (от известния виц), който не иска да бъде читател, а писател, вероятно е аномалия, изискваща друго обяснение.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Петър Велики

Инголд изненадва с един - както се оказва - само на пръв поглед незначителен сюжет, на който посвещава цяла глава: "Руското извънградско имение като анклав на европейската култура". Той вижда в руската усадьба пряка заемка от европейския аристократически бит, луксозно убежище "за вътрешно заточение на европейския елит в царска Русия", което се превръща в символ на отчуждението на руската аристокрация не само от селската изба, но от цялата нация. Постепенно усадьба изгубва ексклузивния си характер, обуржоазява се и се свива до по-скромните мащаби на дачата. В днешна Русия тези две линии се събират в т.н. котедж, който копира едно към едно северноамериканската вилна архитектура.

Обрисовката на руския манталитет и култура от перото на Инголд не е ласкателна, но тя е така убедителна и обоснована, че е трудно да се обвини швейцарският автор в зложелателство. Това важи и за проницателната му характеристика на Пушкин, културната икона на руската нация, която сигурно ще предизвика възражения: "Пушкин е забележителен пример за трансформирането на чуждото в собствено, защото нито личностно, нито творчески той, канонизираният гений на Русия, не е автентичен руски писател, но затова пък е в пълна мяра типичен руски писател, и то тъкмо защото е по-малко руснак, а много повече космополит."

Многовековният процес на "засмукване", на "захранване" с чужди идеи довежда дотам, че по думите на историка от 19 в. Константин Кавелин "Русия е свикнала да гледа на себе си с чужди очи". А Достоевски формулира един постулат, който звучи съвсем актуално днес: "Само руснакът става толкова повече руснак, колкото повече се европеизира", уверява той и обявява руснаците за единствените истински европейци, защото били способни да примирят напълно чуждото със собственото. Благодарение на тази си способност, заявява Достоевски, Русия се е превърнала във велика самостойна култура, призвана сега на свой ред да поведе стара, изтощена Европа.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Ленин с бира в ръка

От постмодернизма към бъдещето

Това е вторият пласт в интелектуалния градеж на Русия: в съзнанието на много руски мислители културата на подражанието, превъзмогваща дори най-острия идеен конфликт в руското общество през 19 в., онзи между славянофили и западници, се трансформира в култура за подражание, в образец. Тази метаморфоза, израз колкото на самочувствие, толкова и на липсата му, си остава обаче идеална проекция без реално покритие. Инголд, който съзира оригинални постижения в един много ограничен сегмент от руската културна продукция – големите романисти от 19 в., някои автори в граничната област между философия и теология, руският авангард от т.н. "сребърен век" (1895-1925), - подчертава, че дори Достоевски и Толстой не оставят в културата на Запада отпечатък, който би могъл да се сравнява с ефекта от западния културен модел. Това положение се запазва и през 20 в.

Също както след победата над Наполеон руската империя вместо да наложи своята културна хегемония, изпада още по-неудържимо под френско влияние, "така и след Втората световна война израсналият в световна сила СССР се оказва неспособен да предложи атрактивна културна продукция на Европа и Америка". Не беше родно производство и единственият износен продукт по съветско време, който намери наистина широко разпространение: марксизмът-ленинизмът също беше импорт от Европа, макар и овкусен с руски подправки.

Краят на СССР не означаваше край на културата на подражанието. Напротив: с отварянето на Русия към света, както никога в досегашната й история, тази култура демонстрира за сетен път своята жизненост. Инголд илюстрира това с "широката и до голяма степен безкритична" рецепция на постмодернизма в Русия, онова международно течение, чийто "не познаващ никакви прегради синкретизъм отговаря явно оптимално на традиционната руска нагласа". Като си спомним, че постмодернизмът е философската обвивка на глобализма, бихме могли да се запитаме: дали културата на подражанието няма да се окаже най-ценният артикул в духовния багаж на Русия, застанала на прага на един свят, в който "чуждо" и "свое" губят все повече своята еднозначност?

Felix Philipp Ingold: Die Faszination des Fremden. Fink

Автор: Стоян Гяуров / Редактор: Васил Шопов

ДВ / Бг Таймс

Отварят езотерична библиотека !

Център "сбъдвай, възможно е" и езотерична библиотека отварят на "Бенковски" 11 !

06 ноември 2009

София, България

Ателието на Дона, за което БЛИЦ вече разказа преди около година, отвори с нови занимания този сезон, а в събота ще сюрпризира посетителите и с езотерична библиотека. Съпътстващо събитие е поредната изложба на домакинята Дона Стоянова, която представя акварелни актови скици.

"Опознай себе си и ще бъдеш свободен" е мотото на бъдещия център "Вселена", част от който е библиотеката. Идеята за нейното комплектуване идва от повика "пусни нататък" - книга, музика, картина, любима вещ, всичко, което е допринесло за твоето развитие и би искал да заведеш до него и околните.

"Това са книги, които вече няма да ползваме, но са хубави и могат да бъдат полезни за някого. Искаме да ги съберем на едно място, за да освободим пространство в къщи и да дадем възможност на другите да се възползват от тях", разказаха организаторките на "Вселена" Даниела Цветкова и Цвета Вацкова. Дарителите на книги ще имат преференциални условия при ползването на библиотеката, обещават те.

Още на откриването могат да се носят книги в следните области: езотерична, окултна и духовна литература (различни учения и практики), уфология, индианистика, популярна психология, философия, религия, митология, история, екология, природа, здравословен начин на живот и холистична медицина, книги за личностно развитие и финансова грамотност, списания, вестници, филми, тайни и загадки и всичко, което ни вълнува по пътя на откриване и реализиране на вътрешния ни потенциал.

Досега Цвета и Даниела са събрали над 500 тома, 250 от тях са обработени и картотекирани. Най-силно са представени Петър Дънов, Робърт Кийосаки , Херман Хесе, Рудолф Щайнер, Пако Рабан, Норбеков, Лууле Вилма, Вадим Зелан, Елена Блаватска, Елена Рьорих. Очаква се силна подкрепа от варненската библиотека "Виделина", създадена на същия принцип, и от проекта М.И.Р. на д-р Димитър Пашкулев.

Заедно с библиотеката ще работи Центърът за личностно развитие. Ще се организират литературни вечери, прожекции на филми, курсове и семинари. Вече са готови програмите за йога с водещ Свами Сапфир, индиго школа, цветови анализ, имидж анализ, хюман дизайн, фън шуй, народни танци.

Продължават разбира се курсовете по рисуване и скулптура в неделя и ателието „Вечерен акт” /рисуване на голо тяло от натура/.

Откриването на центъра и библиотеката е в 15 часа на 7 ноември (събота), мястото е ул. „Г. Бенковски” №11, ет.4. Подробности за тях и за всички съпътстващи прояви могат да се намерят на сайта на Дона, където са представени и прекрасните й рисунки. /БЛИЦ

Бг Таймс

Стивън Кинг пише комикс за американски вампир !

Стивън Кинг пише комикс за американски вампир !

През 2010 година издателство Vertigo ще започне да издава серията комикси American Vampire ("Американски вампир"). Сюжетите и историите за тях ще бъдат съчинени от световноизвестния писател Стивън Кинг в съавторство със Скот Снайдер. Илюстрациите ще са дело на художника Рафаел Албукерк, съобщи в. "Гардиън". Всеки от двамата автори ще разработва собствена линия. Кинг ще пише историята на Скинър Суийт - първия американски вампир, банков обирджия и каубой от Дивия запад през 80-те години на ХIХ век. За разлика от европейските вампири той не се страхува от слънцето, а зъбите е заимствал от гърмящата змия.
Снайдер ще пише историята на вампирката Пърл, роднина на Скинър Суийт. Тя живее в епохата на джаза и на сухия закон, посещава заведения в Холивуд, където тайно се сервира алкохол, мечтае да стане звезда.

ВС / Бг Таймс