Ханна,дъщеря на Блага Димитрова обвини Йордан Василев в изнасилване и побой !

Ханна / http://www.novinar.net.

Ханна - осиновената дъщеря на Блага Димитрова:

Кълна се в мама за това, което ми е направил Йордан !

12 март 2010

София,България

Пастрокът на Ханна и съпруг на Блага Димитрова Йордан Василев на премиерата на книгата на Кеворк Кевроркян "Кеврокян проговаря".

На 16 март, в 20.30 часа, във Френския културен институт ще бъде представен филмът “Децата на дружбата” с участието на осиновената дъщеря на Блага Димитрова - виетнамката Ханна Хоанг.

“Това е втората премиера на лентата, която разказва за дружбата между народите и за живота на осиновената Ханна и приетото от Иван Гарелов ливанче Ахмед”, обясни за БЛИЦ Ханна.

По думите й на втората премиера ще бъде представен диск с песни на Блага Димитрова, както и разкази и откъси от автобиографичната книга на Ханна – “Мащеха е моята звезда”.

В нея Ханна обвини публично пастрока си и съпруг на Блага Димитрова - Йордан Василев, в изнасилване и побой.

Василев бе първият главен редактор на в. “Демокрация” и депутат от Великото и 36-о НС.

След като Блага Димитрова стана вицепрезидент на Желю Желев, Василев си подаде оставката като син депутат и оттогава се занимава само с литература.

Къде живеете?

- В момента съм в Париж.

Тук снимахме и “Децата на дружбата”.

Поканихте ли Йордан Василев на премиерата на “Децата на дружбата”?

- Чрез режисьора съм му пратила покана, но той не дойде вчера.

Не очаквам и на втората премиера да дойде.

Всъщност нищо не очаквам от него.

Аз го помолих, тъй като е наследник на Блага Димитрова, а текстовете й са писани специално за мен, да ми ги даде.

Той обаче не поиска пари и затова е подписал декларация, че ми ги дава само за 5 години.

А минимумът за авторски права се дават за минимум 10 години.

Аз съм продуцентът на новия диск, събрала съм пари и съм представила декларацията за право на ползване на текстовете на Блага Димитрова в Министерството на културата, толкова труд съм хвърлила по него, а след 5 години пак трябва да му се моля като наследник.

А тези нейни песни са писани специално за мен.

А аз съм събрала пари, предполагам знаете колко струва един диск.

След 5 години няма да можете да публикуването на текстовете на Блага Димитрова, няма ли да си потърсите правата по съдебен ред?

- Още не съм наясно с това.

Поддържате ли още същите обвинения спрямо Василев?

- Аз никого не обвинявам.

Всеки трябва да следи за постъпките си.

Аз съм писала за моя живот за мама и за семейството ми във Виетнам.

Каквото е трябвало да напиша в автобиографичната си книга, съм го написала.

Сега всеки да си прави сам заключенията.

Аз знам, че съм казала истината за това какво е правил Йордан и съм се заклела в мама (истинската й майка, която живее във Виетнам, бел. ред.).

Скоро се чухме с нея и да чукам дърво много е добре.

Кой ще направи такава клетва?

Какви чувства изпитвате към Йордан?

- Нищо не чувствам към него.

Толкова години живеех при Блага, по документи обаче не съм наследник на текстовете й.

Когато почина Йордан заяви, че не мога да претендирам за права, защото нямам документи за осиновяване и следователно не мога да претендирам за нищо друго.

Добре, че не ми поиска пари, даде ми да издам само 9 песнички.

Ако беше поискал, щеше да стане съвсем друго нещо, щях да се върна от Франция и да разкажа всичко.

Няма да е никакъв добре за него.

След 5 години ще му се помоля пак да ми даде правата.

Ако направя композиция на някой текст, пак трябва да му се моля, не че ще го направя.

Не искам да му се моля повече, но така е по документи и нищо не мога да направя.

Ханна - Блага:http://elenak.blog.bg.
/БЛИЦ

Дебютният роман на Хелене Хегеман предизвика дискусия отвъд обвинението в плагиатство !

Аксолотъл,името на нова ера !

Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Плагиат и шедьовър

Дебютният роман на Хелене Хегеман предизвика дискусия отвъд обвинението в плагиатство. Става дума за новите форми на авторска изява – remix, sampling, mashup. Въпрос: къде е авторът в монтажа на Стоян Гяуров?

Фелицитас фон Ловенберг, “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”: В началото на тази година в литературните редакции на медиите се получи една книга с привличаща погледа черна корица и емблемата на едно от големите германски издателства. Премиерата, обявена за 28 януари, бе изтеглена напред след като сп. “Шпигел” избърза с подробна информация за едва 17-годишната берлинска авторка и нейния “радикален, чепат, суров и на места просто нечетим” пръв роман. След това в продължение на две седмици в практически всички големи вестници излязоха рецензии, авторите на повечето от които бяха впечатлени до удивени. Със 100 000 продадени екземпляра, книгата се изкачи до първите места на бестселър-класацията и бе включена във финалната петорка на кандидатите за наградата на Лайпцигския панаир на книгата. С една дума, Хелене Хегеман и романът й Axolotl Roadkill - историята на 16-годишната Мифти, която е изгубила майка си и сега живее в Берлин, където се отдава на разгул от секс и дроги и подобно на мексиканското животинче от заглавието на романа не иска да порасне - са явление на германската литературна сцена.

Регула Фройлер, “Нойе Цюрхер Цайтунг”: В първите дни на февруари един блогър подхвърли думата-убиец “плагиат”, след което се развихри дебат, какъвто отдавна не беше имало в културните рубрики на медиите. Спори се разгорещено по принципни въпрос: Какво означава днес плагиат? Дали “романът на нулевите години” (2000-те), за какъвто бе обявен Axolotl Roadkill, не е емблематичен за писателската техника на новата ера, а именно copy/paste? Колко чини една книга, чийто автор черпи не от собствен, а от чужд опит?

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Юрген Каубе, “ФАЦ”: Невръстната писателка се е самообслужила от книги и интернет-текстове на редица известни и съвсем неизвестни автори. Нека споменем Малкъм Лоури – за първото изречение на книгата, – Дейвид Фостър Уолъс и преди всичко блогъра Айрен, от чиято книга Стробо Хегеман е взела най-много. Естетическата програма на споменатия Айрен е проста: “Ако в книгата ми пише, че съм повърнал, тогава значи съм повърнал”, казва той и се хили. Блогърът смята Стробо и Axolotl Roadkill за две напълно самостоятелни произведения.

Регула Фройлер, “НЦЦ”: Относно обвинението в плагиат: в сферата на белетристиката законовата защита на интелектуалната собственост е възможна в много редки случаи. Няма и дума, Хегеман трябваше да назове коректно своите източници, за да няма нарушения на авторското право. И все пак обвинението в плагиат е безпредметно, тъй като литературата винаги черпи от предшестващата я литература. А твърдението, че книгата не струва нищо, защото на Хегеман й липсвал житейски опит, е просто смехотворно.

Главният герой в Axolotl Roadkill казва: “Berlin is here to mix everything with everything. Чопвам отвсякъде, където намирам вдъхновение... Филми, музика, книги, картини, поезия, снимки, разговори, сънища... Светлина и сянка, защото моята работа и моята кражба стават автентични, веднага щом нещо докосне душата ми. Няма значение откъде взимам нещата, важно е къде ги нося.”

Регула Фройлер, “НЦЦ”: Освен проблема с плагиатството, романът на Хелене Хегеман документира покварата на литературния свят, превъзнасящ я до небесата. Възмущението е толкова голямо, колкото беше ликуването преди. Онези, които се нахвърлят върху изкуството, подведени от бакалския си манталитет, би трябвало да прочистят етажерките си от “плагиатите” – ще се окаже, че ще им остане много малко.

Хелене Хегеман в интервю с “Ди Велт”: “За мен самата това не е кражба, тъй като съм вградила целия материал в един съвсем нов, мой собствен контекст, а и преди това не криех, че изобщо нищо не е от мен. Щом Axolotl Roadkill се интерпретира като представителния роман на “нулевите години”, тогава би трябвало да се проумее също, че процесът на възникване и стилът на моята книга са свързани именно с това десетилетие, тоест с подмяната на екстремизма на авторското право от правото на копиране и трансформация.”

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Йоханес Гернерт, “Берлинер Цайтунг”: Добре, дайте тогава да говорим за remix. Ремиксът като духът на времето – както е било през 20-те години. Днес тази техника отново е актуална. По-рано са я наричали bricolage, днес й казват mashup или sampling. Колажират се изображения, компилират се видеофилми, а текстове, както виждаме, се използват като тухли. Ремиксът придава нов смисъл на нещата. Не е зле да не забравяме какво е казал Хайне: “Поетът е в правото си да посегне към всичко, което може да му послужи като материал за неговото творчество.”

Фелицитас фон Ловенберг, “ФАЦ”: За нея използването на откъси от интернет-форуми, блогове, песни или книги е художествена програма, а не признак за безидейност. Тази толкова млада и талантлива авторка отстоява становището, че вече “не съществува оригиналност, а само автентичност”. За да изрази това, което искала да внуши, тя ограбвала “съвсем безмилостно моите приятели, други автори, а и самата себе си”. В епохата на гугъл действително е трудно да се различи собственото от чуждото вдъхновение.

Петер Михалцик, “Франкфуртер Рундшау”: Една добра книга, въпреки всичко. Фактът, че част от нея е крадена, се отразява неизбежно върху оценката й. Твърде плитки са опитите с постмодернистични теории да се омаловажи една кражба.

Томас Щайнфелд, “Зюддойче Цайтунг”: Axolotl Roadkill не е литература, а порнография – опит да се преодолее рефлексивната, естетическа дистанция с изображения, принуждаващи читателя просто да се втренчи с директен, непресторен, невярващ поглед. Защото, когато човек няма достатъчно опит и когато езикът не достига, но въпреки това човек иска да стане писател, какво друго му остава на един жадуващ за признание тинейджър освен да преписва?

Тобиас Рап, “Шпигел”: Хелене не може да разказва, но има какво да каже. При много хора е точно обратното. Тя има повече идеи на минута от който и да било друг.

Георг Дийц, “Зюддойче Цайтунг”: Книгата е феноменална. Шокиран съм от глупостта на цялата дискусия. За литературата не може да се съди по съставките й.

Ижома Манголд, тв ЦДФ: Да се каже, че ми харесва, е малко. Този роман направо ме премаза. Обвиненията в плагиатство не променят ни най-малко художествената ми оценка.

Доротея Дийкман, “Фрайтаг”: Вместо явления от сорта на продуктите на Шарлоте Рош или Хелене Хегеман да се разглеждат като симптоми на една безогледна машинария за печалби, към тях се прилагат, тоест биват пожертвани, литературни критерии. Не е необходима много психоанализа, за да се види в омразата към покойната майка и в саморазголването пред един безразличен баща, зад когото стои едно цяло безразлично общество, връзката между съдбата на Хелене/Мифти и безумието, което се стовари сега върху авторката. Има един изразителен и съвсем непреносен израз за това, което й се случи в преносен смисъл: Хелене беше пре-бана. Тя беше употребена, изхабена, злоупотребена, изконсумирана. Никой бунтарски импулс няма да преживее това. Пазолини имаше един плакативен, но аналитически много полезен термин за културната технология на капитализма – консумфашизъм.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Ирис Радиш, “Ди Цайт”: Случаят е симптоматичен за сблъсъка между две медийни култури, които съществуваха досега успоредно една до друга като две херметически затворени монади: едната почти чисто мъжка, с академична легитимация и вече позастаряла, другата малко по-млада, малко по-женска и много повече автодидактична; и двете високо специализирани и слепи една за друга. Обстоятелството, че тъкмо на една толкова млада и така надарена жена се падна ролята на нарушител на границата, извади от равновесие пазителите на старите медии. Най-голямото провинение на Хегеман не е в това, че е премълчала източниците си, а по-скоро в това, че предизвика сблъсък, пренасяйки хаоса и безцеремонността на една все още нейерархична, все още неконтролирана от мъжки картели медийна култура в сферата на влияние на доминиращата стара литературна култура. Единственото може би, в което можем да й вярваме, е че изчезването на чувството за автентичност в културата, която тя символизира, е нещо повече от стилистично упражнение ала Дерида. От наша гледна точка, от гледната точка на света на субективната философия, правото на собственост и здравомислещите граждани, това е трагедия. От нейна гледна точка – необходимост. Сблъсъкът между старите господа и младото момиче е показателен за постепенното разклащане на старата мъжка висока култура, която се страхува за бъдещето си.

Википедия: Хелене Хегеман (19.2.1992, Фрайбург), германска авторка, режисьорка и актьорка. След смъртта на разведената си майка живее в Берлин при баща си, известния театрал Карл Хегеман. През декември 2007 в Берлин е поставена пиесата й Ариел 15. Награденият филм Торпедо е създаден по сценарий, написан от Х. Х., когато е била на 14 години. Axolotl Roadkill е първият й роман. В четвъртото издание на романа са посочени всички източници, използвани от авторката.

Helene Hegemann: Axolotl Roadkill. Ullstein

Автор: С. Гяуров, Редактор: М. Илчева

Радио "Дойче веле" / Бг Таймс

"Юлий Цезар" по У.Шекспир на сцената на учебния драматичен театър на НАТФИЗ с участието на Фахрадин Фахрадинов !

Снимка:НАТФИЗ.

"Юлий Цезар" по У.Шекспир на сцената на учебния драматичен театър на НАТФИЗ !

Една постановка на проф. Пламен Марков !

Днес, може би повече от всякога, парите управляват света. Правилата не са морални, но действат. Ценностите се заместват, но мнозинството от хората нехаят.

Почвата е благодатна за разрастването на завист, чувство за несправедливост, митове за бърза и сигурна власт.

Подчинени и шефове. Самозванци и царе. Подстрекатели и нетърпящи подчинение. Убийци и герои. От какви хора се състои обществото, в което всички се борим да достигнем върха?

Финансовите институции, с общо разрешение завземат голяма част от благата по света. Корпорациите, изработват хора - безскрупулни и механични. Разбира се, това се случва далече от погледа на обикновените хора - някъде горе „по върховете", където, както се казва, „нищо не расте".

И все пак, всички ние участваме... Заради неколцина...

През І век пр. н. е. Помпей се пита „Цезар ли трябва да притежава всичко?" И гражданската война започва.

Малко по-късно Касий се пита същото и убива Цезар. За да живее народът по-добре ли? Не, разбира се! За да бъде утолен апетитът за власт!

Днес на сцената на Учебния драматичен театър на НАТФИЗ героите от трагедията на Уилям Шекспир са облечени в костюми. Гладко избръснати. Касий и Каска се играят от жени. Амбицията, може би наистина няма пол... Шефът Юлий Цезар трябва да бъде премахнат.

Можем ли, обаче, контрастно да определим героите и злодеите? Не е ли вярно, че икономическият свят спазва същите правила, както по времето на Цезар?

Тогавашните „злодеи", които го убиват, са днешните „заточени" на работа в дадена фирма. Всеки от тях опитва да надигне глава, да стъпи на мястото на шефа. Да си въобрази, че той не би бил толкова егоистичен тиранин за околните.

"Юлий Цезар" е пиеса от Уилям Шекспир, написана през 1599г. Тя описва период от 44г. пр.н.е.

За един месец узрява плана за убийството на Юлий Цезар - един от най-прочутите военачалници и политици. Конспираторите и народът са двете лица на измамата. С изменчивост и манипулиране се спечелват и предават взаимно.

Прекомерната амбиция тласка и двамата по пътя на падението. Страшното лице на едноличната власт излиза напред.

Силата на словото е един от най-влиятелните фактори за събитията в пиесата. Антоний повлиява на тълпата. Касий повлиява на Брут. Представлението ще повлияе на вас.



УЧАСТВАТ

доц. Веселин Ранков

в ролята на ЮЛИЙ ЦЕЗАР

Алфидин РАИФОВ, Анелия ЛУЦИНОВА, Виолета МАРКОВСКА, Димитър ЕНЧЕВ,

Елена БЪРДАРСКА, Иваил СИМЕОНОВ, Йоана ВЪРБИЧКОВА, Любен КЪНЕВ,

Рая БЕЛЕВА, Силвия СТАНОЕВА, Фахрадин ФАХРАДИНОВ, Христина АНГЕЛОВА

АБСОЛВЕНТИ ОТ КЛАСА НА доц. Веселин Ранков

и

Александра ИВАНОВА, Александър УЗУНОВ, Ана БАТЕВА, Антония ТЪРПОВА, Василена ПОПИЛИЕВА,

Весела БАБИНОВА, Гергана АРНАУДОВА, Жанета ДОНЧЕВА, Илия АТАНАСОВ, Леарт ДОКЛЕ, Лили СУЧЕВА,

Лора ДЕКОВА, Луиза ГРИГОРОВА, Любен ГЕОРГИЕВ, Маргарита МАЧЕВА, Милена МИЛЧЕВА, Нено КОЙНАРСКИ,

Николай КЕНАРОВ, Радина ДУМАНЯН, Светослава ИВАНОВА, Слави СТОЯНОВ, Стефан ДОДУРОВ, Стоил СТОЯНОВ,

Тамара ЯНКОВА, Цветина ИВАНОВА, Яким НЕДЕЛЧЕВ

СТУДЕНТИ ОТ КЛАСА НА проф. Пламен Марков

LS / Бг Таймс

Западът няма да може да надделее над тероризма преди всичко, защото изхожда от погрешни предпоставки !

Христос и Буш по пътя за Фалуджа !

Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Апокалипсис, прогрес, утопия

Политика и религия образуват взривоопасна смес, която може да бъде обезвредена преди всичко със завръщане към реализма. Стоян Гяуров за книгата на Джон Грей "Черна меса: апокалиптичната религия и смъртта на утопията".

Немският превод на тази книга идва с над двегодишно закъснение, което не е без значение, доколкото някои от нейните протагонисти и едно от централните места на действието й не стоят вече във фокуса на обществения интерес: Джордж У. Буш е в пенсия, комсомолският блясък в погледа на Тони Блеър угасна, а Ирак не доминира повече новините. Но закъснението не е фатално, тъй като в Черна меса се поставят принципни въпроси и се развиват идеи, чиято общовалидност надхвърля чисто събитийния формат. Всички тези идеи са резюмирани в тезата, постулирана още в първото изречение: “Политиката на модерната епоха представлява глава от историята на религията”. Тази мисъл не е нова. Нов е обаче начинът, по който я разчита авторът на книгата Джон Грей, бивш професор по европеистика в London School of Economics, един много оригинален и полемичен философ, историк и публицист. Умението, с което Грей балансира по въжето, опънато през хилядолетията от Заратустра до Фукуяма и от монотеизма до тероризма, е главозамайващо – дори когато се олюлява в аргументацията си.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Раждането на утопията

Две са главните доверени лица на английския автор: учителят му Айзая Бърлин, чийто хуманистичен скептицизъм е наследил, и преди всичко Норман Кон, в чиято студия The Pursuit of the Millennium (1957) за пръв път се проучват систематично религиозните корени на модерните революционни движения. Грей тълкува всички големи революционни обрати от Френската революция насам, включително и “фиаското в Ирак”, като епизоди от верската история, “крайъгълни камъни на упадъка на християнството и възхода на политическите религии”. Той вижда нашия свят в началото на новото хилядолетие, осеян с останките на утопични проекти, които “въпреки секуларните си претенции в действителност бяха носени от религиозни митове”.

Подхващайки нишката на Кон, Грей показва, че основополагащото събитие на модерните “политически религии” се е случило преди 2000 години. Апокалиптичната вяра на първите християни в близкия край на света и грядущето хилядолетно царство Христово се оказва един извънредно продуктивен идеен комплекс. С християнството се налага убеждението, че човешката история е телеологичен процес, тоест процес, насочен към определена цел – спасяването на човека и осмислянето на човешкия живот. Авторът подчертава, че без този заложен в християнството мит, който той обявява за “най-съмнителния подарък на християнството за човечеството”, нямаше да се стигне до политическите религии на Новото време.

Средновековните религиозни движения, утопизмът и просвещенската идея за прогреса са етапи в разгръщането на миленаристкото мислене, което Грей дефинира като “най-простия общ знаменател, до който може да се сведе същността на западната цивилизация.” В хода на историята обаче миленаризмът претърпява фундаментална промяна: докато до настъпването на Новото време християните очакват спасение от Бога, модерните революционни движения надъхват хората с вярата, че те сами могат да създадат не само един нов свят, но и един нов човек – със средствата на революцията и насилието. Якобинците в края на 18 в. са първите, които прибягват до систематичния терор като средство за усъвършенстване на човечеството; с тях настъпва ерата на политически мотивираните масови изтребления. Същевременно се променя положението на утопията, паразитираща върху креещото тяло на християнството: докато първоначално тя винаги е ситуирана в миналото и на някакво далечно или несъществуващо място, през последните два века тя стига до хоризонта; “Златният век” на Хезиод низхожда до рождения час на човечеството, комунизмът е видение от бъдещето.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Объркване в полето на консерватизма

За всеобща изненада кръстоската от миленаристки илюзии и утопични кроежи не изчезна с рухването на комунизма. Напротив, тази мътилка пак изплува на повърхността и то на най-неочаквано място - в политиката на суперсилата Америка. Как утопичното мислене, което се гнезди обикновено в левицата, успя да дойде на власт, и то с десницата? Грей обяснява този завой с една основна промяна, настъпила в идеологията на консерватизма през последните десетилетия: от примирението с факта на човешкото несъвършенство и скептичното отношение към прогреса до войнствения оптимизъм на неоконсерваторите, достигнал своя пик в почти религиозното убеждение на президента Буш и обкръжението му, че злото може да бъде изкоренено. Този манихейски абсолютизъм, чиято философска подплата Грей вижда в хипотезата на Фукуяма за края на историята, доведе до нахлуването в Ирак и обявяването на третата световна война, войната срещу тероризма. “Свалянето на иракския деспот беше опит на САЩ не само да укрепят хегемонията си в Близкия Изток, но и началото на нов вид империализъм, основаващ се на принципите на човешките права”; Грей го нарича “мисионерски либерализъм” или “либерален империализъм”.

Авторът има интересни наблюдения и по горещата тема за терористичната заплаха. Според Грей Западът няма да може да надделее над тероризма преди всичко, защото изхожда от погрешни предпоставки и пропуска главното – “да разбере, че причините за тази напаст не са от религиозно или културно, а от политическо естество”. Своите съмнения в обичайното тълкуване на радикалния ислямизъм като антимодерно движение той подкрепя с позоваване на биографиите на терористите от 11 септември 2001, които отговаряли напълно на клишето за социална дезинтеграция, диагностицирана така често в западното общество. “Атентаторите са живеели като полуномади и човек не може да се отърси от впечатлението, че те са се насочили към тероризма не толкова, за да служат на определена кауза, а за да осмислят живота си. Ислямът, който те са изповядвали, е бил придобит в Европа и не съществува в традиционните култури.” С една дума, Грей извежда техния фундаментализъм от контакта им със западния начин на живот и оттук обобщава, че съвременният тероризъм е типичен продукт на глобализацията.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Черна меса във Фалуджа

Грей пише със замах и така увлекателно, че човек едва със закъснение забелязва, че той се опитва да улови в растерната мрежа на своята концепция твърде много съвсем разнородни явления; и освен това, че невинаги си дава труд да се обоснове. Той е наясно например за стратегическите цели, които САЩ преследват с иракската война, но вижда основния мотив за интервенцията в утопическия пристъп за износ на демокрацията и победа над злото, обхванал Вашингтон при управлението на Буш – без да приведе никакво доказателство в този основен за цялото си повествование пункт. В развалините на съсипания от войната град Фалуджа Грей поставя финалната черна меса на миленаристкото пиянство. Иракската война, пише той, бе първият утопически експеримент на новия век и ще остане вероятно последният; светът се завръщал към старите исторически шаблони, а традиционната религия възстановявала мястото си в центъра на световните дела. “Ерата на секуларизма няма бъдеще. Трябва да си дадем сметка, че тя принадлежи на миналото”, заявява той, без всъщност да ни обясни защо, при това с тон, доближаващ се до апокалиптичната гама на Фукуяма.

Накрая Грей се обръща отново към политиката, с призив за възраждане на “изгубената традиция на реализма” като най-сигурно противодействие на отровата на утопизма. “Човекът е несъвършено същество, чиито подбуди невинаги са логични и предвидими”, цитира той основния постулат на реализма според Макиавели и завършва книгата си с едно предупреждение, което сигурно ще бъде по-понятно за източно-, отколкото за западноевропейците. “Неоконсерваторите обичат да приказват колко заразителна била демокрацията, но явно не знаят, че тиранията също може да бъде заразителна. Много диктатори през миналия век бяха искрено боготворени. Който вярва, че това не може повече да се повтори, е един наивен и опасен пророк. Нашето време е не по-малко суеверно от Средновековието – а в известен смисъл дори още по-суеверно.”

John Gray: Politik der Apokalypse. Klett-Cotta

Автор: Стоян Гяуров, Редактор: Даря Попова-Витцел

дв / Бг Таймс

"Времето на убийците" , Клеър Стърлинг !

"Времето на убийците"

Клеър Стърлинг

„Времето на убийците” е политически трилър от най-висока класа – и още по-въздействащ, защото е истински. Това са най-мрачните страници от новата история на България, които техните автори желаят завинаги да останат непрочетени. Това е книгата за „българската следа”. Това е истината за участието на комунистическите тайни служби в покушението срещу папа Йоан Павел ІІ. Зашеметяващ коктейл от милиарди долари, могъщи банки, мъже с неопетнена репутация, масони, висши военни, финансисти от Ватикана, терористи, убийци, източни и западни разузнавателни служби, който ще ви остави без дъх.
Държавна сигурност вероятно е превеждала тази книга – за служебно ползване през 80-те. Но българският читател за първи път се докосква до нея. И може сам да си състави мнение както за историята, така и за авторката, която четиридесетгодишинте познават като “агент на ЦРУ и фалшива журналистка, която умишлено превърна истината в безкраен, многоцветен, съскащ фойерверк от лъжи и клевети, насочени срещу социалистическа България, срещу българите и техните исторически традиции на непоколебими последователи на най-светлите и хуманни принципи на свободата, демокрацията и прогреса”.
След двадесет и пет години двеста и петдесетте страници премълчавана история излизат на български благодарение на Издателска къща „МаК”.
“В продължение на седем или осем години се занимавах с незаконна търговия с оръжие, и сега не знам как да спра. От около два месеца отказвам да правя това, затова съм под натиск и ме заплашват. Но повече няма да търгувам с оръжие”, пише през 1979 г. Ибрахим Телемен, член на турската мафия.
“Контрабандата на оръжие в Турция се ръководи от Абузер Угурлу, братята му Мустафа, Сабри и Ахмед [както и от главния им сътрудник Челахетин Гювенсой, още 15 близки приятели на Угурлу, чиито имена са известни]. Абузер работи с отделни клетки, от по няколко души, които често не се познават. Има добри връзки на всички нива в полицията и митницата. Митниците в Одрин, Капъкуле, Ипсала, Хадарпаса и Мерсин са му като бащиния. Плаща в Министерството на митниците от един до десет милиона лири [от 50 хиляди до 500 хиляди долара], за подкупване на директори на митници и началници на охраната…включително и на шефовете на полицията в Истанбул…”
“България изпраща всякакви оръжия в Турция, по море от Бургас и Варна, или с тирове. Този трафик между двете страни се управлява от дясната ръка на Абузер, Надим Диская. Аз съм организаторът на контрабандата на оръжия от Италия, Франция, Испания и Чехословакия. Българите не искат регистрация или разрешителни за оръжията и изпращат всякакви оръжия на Абузер. Например, онзи ден изпратиха две хиляди автомата с кораб през Черно море…”
“Италия, Испания, Франция и Чехословакия изискват разрешителни за продажба на оръжие. Взимам тези лицензи от Арабските емирати или някоя държава в Африка, срещу 25-30 хиляди долара. С лицензите купувам от десет до двадесет хиляди оръжия, и четири или пет милиона патрони, и ги товаря на корабите на Абузер”.
“Всеки месец, само в Хадарпаса, пристигат от петнадесет до двадесет хиляди оръжия…Сега ме натискат, защото оставих депозит за петнадесет хиляди оръжия и четири милиона патрони в Чехословакия, искат от мен да ги взема и да ги натоваря на кораба. Заплашват ме със смърт, ако не поръчам още двадесет хиляди оръжия и пет милиона патрони. Чехите имат специални речни кораби без мачти, които пренасят оръжията по Дунава през България, до Черно море. Оттам стоката се превозва с корабите на Абузер, и чешките кораби се връщат…”
“Турската мафия е под контрола и изпълнява директивите на българските тайни служби. Службите буквално владеят турската мафия. Защото в България всичко, от цигари до тежко въоръжение, се продава на контрабандистите от държавната компания „Кинтекс”. Всички стоки, които минават транзит през България, се реекспортират чрез тази фирма. Контрабандистите, искам да кажа мафията, са длъжни да решават всички проблеми в България чрез „Кинтекс”. Тази фирма е част от българските тайни служби.”
Този човек, Угур Мумчу, журналист от “Гюмхуриет”, цял живот бил краен левичар. Бил затворен през 1971 г., при налагането на военното положение, във връзка с първата вълна от тероризъм в Турция. Журналистическата му дейност след това се характеризира с яростни антиамерикански и антинатовски статии, против капиталистическия Запад. Почти никога не критикувал съветския блок. Никой не може да обвини Мумчу в антипатии към комунистическа България.
Нямах желание да се срещна с него, защото беше публикувал язвителна статия за книгата ми “Мрежата на терора”. (По-късно преодоляхме дрязгите и станахме добри приятели). Но беше ясно, че дълго се е борил със съвестта си, преди да разобличи България като спонсор на турската мафия.
Мумчу не можеше да прости това предателство: “Мога да потвърдя, че огромно количество оръжие е било доставено на турските терористи чрез България. Оръжието идва от различни страни, главно Белгия, Италия и Франция. Тези грешки и престъпления са срам за страна, наричаща се социалистическа, която дава свобода на действие на контрабандисти на оръжие и наркотици. Наркотици се изнасят от Турция и се разменят за оръжия, транспортирани от Европа. България е основна част от тази мръсна търговия. Небезизвестната българска държавна организация „Кинтекс” изпраща оръжия на десните и левите терористи в моята страна” – казва той пред италианския социалистически вестник “Аванти!”
“От години се борим да разкрием външните и вътрешните източници на тероризма… да разобличим българската връзка с контрабандата и турските фирми. Оказаха ни огромен натиск поради това проследяване, сблъскахме се с протежета...” – пише той в книгата си “Контрабанда и тероризъм”, бестселър през онази зима в Турция.
Книгата на Мумчу е пълна с непроизносими имена и градове, които не са на картата. Но фактите сами говорят. Той разказва как през 1965 г. в София е била създадена държавната организация за износ-внос „Кинтекс”, и за дебюта на Абузер Угурлу като Кръстник следващата година. Първата пратка с оръжие на Угурлу била заловена през септември 1967 г. : 1070 броя леко автоматично оръжие, 400 револвера и “голямо количество амуниции”. Оръжието било доставено „по море от Прага до Варна, от Варна до Трабзон”, турското пристанище на Черно море.
През септември 1973 г. военен турски съд издал заповед за арест на Угурлу. Обвинен бил в незаконни доставки на оръжие от България за Турция за времето от 1967 г. до 1973 г.: 70731 оръжия с различна направа, и 27 601 000 патрона.
Мумчу пише, че тогава Угурлу бил избягал от Турция. Адресът му бил: ул.„Арх. Йордан Миланов” № 18, София, България”.
Тук е важно да отбележа следното:
През онези години, от 1967 г. до 1973 г., турският тероризъм се ражда, расте и набира сили. Едва ли е случайно, че точно по това време бил изграден българският контрабанден канал на оръжие. Сега е ясно, че българските власти нарочно са подхранвали турското терористично чудовище – въоръжавали са и двете му страни. Това е бил част от големия съветски план за унищожаване на турската демокрация. Турската мафия, създадена от българските тайни служби, е била инструмент за това.
Мумчу не беше първият, който писа за политическите връзки на турската мафия.
Десет години по-рано, няколко журналисти от “Нюздей” се натъкнали на „Кинтекс”. Събирали материали за контрабандните канали на наркотици от Турция до САЩ за книгата си “Пътят на хероина”. Книгата беше рядка и ми отне време, докато я закупя. Главата за България започва така:
“Беше последният ни ден в България. Колата ни зави по Площада на свободата, мина край откритите кафенета и статуята на руския цар, възседнал бронзов кон. Отправихме се към кубето на катедралата “Александър Невски”, след това наляво към ЦУМ и влязохме в тясна улица с едри павета, пълна с хора и магазини.
С нас пътуваха двама контрабандисти, с които се бяхме запознали в Истанбул. Колата спря пред безименно, квадратно, ново здание от бетон и стъкло. Няколко мъже стояха на входа и ни гледаха.
„Това е новото здание на „Кинтекс” – каза един от контрабандистите.”
Журналистите от “Нюздей” били по следите на канал за наркотици, не на оръжия, което още тогава говори за многостранните контрабандни функции на „Кинтекс”. Описанието им, от преди повече от десет години, ми звучи съвсем познато.
“Галип Лабернас, бившият бос на контрабандистите на наркотици в Истанбул, бе чувал за „Кинтекс”. По време на разговора ни в истанбулския му апартамент той ни каза: „Има една важна агенция в българското правителство, която даде картбланш на някои от най-големите ни контрабандисти да организират канал за морфин през страната. Знаем, че е така, но не знаем много подробности. Агенцията се казва „Кинтекс”.
“Известен търговец на опиум в Истанбул, който нямаше нищо против да говори за колегите си поименно, изведнъж млъкна, когато го запитахме за „Кинтекс”. „Чувал съм, това е българската връзка”. И веднага смени темата.”
“Източник от посолството на САЩ в Анкара: „Не знаем много, само това че „Кинтекс” е официалната организация за внос-износ на Народна Република България. Организацията трябва да развива износа и да контролира вноса. Изглежда, че е обикновена държавна организация.”
Един от контрабандистите, пътуващ с журналистите от “Нюздей” твърди нещо различно: “Кинтекс” има огромно влияние в страната…повече е от държавна организация. Ако „Кинтекс” реши, че няма да внасяте контрабандно стоки в България, ще си имате големи неприятности”.
Другият контрабандист добавя: “Ако имате връзки в тази организация, може да пренасяте наркотици през България без абсолютно никакви проблеми”.
Първият контрабандист описва дейността си до 1972 г.: “Да кажем, че искате да пренасяте американски цигари в Турция. Обаждате се на посредника, който работи с „Кинтекс”. Той изпраща името ви в София за проверка. Българските агенти в Истанбул също ви проверяват. Ако имате опит в контрабандата и нямате връзки с полицията, започвате работа с„Кинтекс”.
“България е единствената страна по целия път от Истанбул до Марсилия, в която всяка кола се спира и проверява. Но ако имате връзки с „Кинтекс”, няма да имате проблеми”. Единият контрабандист казва “Изпращате съобщение до София с описание на колата или камиона ви, както и регистрационния номер. Съобщавате приблизително кога ще прекосите границата. Тогава „Кинтекс” изпраща човек на границата, който урежда колата ви да не бъде претърсвана”.
Тази операция става все по-сложна с годините. Но една част от сътрудничеството между „Кинтекс” и турската мафия, останала непроменена. Според журналистите от “Нюздей” “ българите имаха други интереси в Турция – лявото революционно движение Dev Genc”. Става дума за родителя на турският ляв терор, предшественик на Dev-Sol. “Според контрабандистите, истанбулски партньор, на когото било разрешено да пренася наркотици, трябвало понякога да пренася оръжие и амуниции от България за турските революционери. Партньорите били задължени да действат и като шпиони за българските тайни служби”.
Журналистите запитали Държавния департамент за „Кинтекс”, но им отговорили, че нямат информация. Все пак американски източник с опит в българо-американските отношения им казал, че “възможно „Кинтекс” да работи като част от тайните служби и да е подчинена само на висшите партийни ръководители, дори е вероятно висши държавни чиновници да не знаят за истинската дейност на агенцията”.
Не ми е известно дали Държавният департамент има досие за „Кинтекс” след 1972 г., но началникът на българския отдел не знаеше нищо, когато го запитах за това през 1982 г. Не получих отговор и на телексите до посолството на САЩ в София. Въпреки тази резервираност, във Вашингтон имаха информация за „Кинтекс” и Абузер Угурлу.
Истанбулските “партньори”, както ги наричат журналистите от “Нюздей”, били известни като „buyuk baba” – важните старци. Те се занимавали с контрабанда на всичко, от което може да се печели – какао и кафе, цигари, алкохол, електроника, диаманти, злато, валута, мед, оръжие, наркотици. За българските власти най-важна била контрабандата на оръжие в Турция, и на наркотици, които били изнасяни от страната. Този двупосочен трафик бил и най-изгоден.
Освен парите, които печелили ( в „Кинтекс” взимали процент от всяка контрабандна сделка), това подронвало устоите на турската държава, и се оказа идеално прикритие за заговора срещу папата.
Най-важните „старци” в Истанбул били Абузер Угурлу и брат му Мустафа, които командвали турско-българската част от незаконната търговия. Имало още един бос, които отговарял за бизнеса в Италия, Франция, Швейцария, Германия и САЩ. Бил опитен, общителен светски човек, на име Бекир Челенк. С братята Угурлу го свързвало родното място – бил роден в Газиантеп, близо до Малатия, родният град на Агджа, откъдето идвали и братята. Челенк рядко идвал в Истанбул, но Абузер Угурлу постоянно пътувал до София. Двамата се виждали в хотел “Витоша”, където обсъждали бизнеса. Този хотел станал централа на организацията им. Според Интерпол, имали и общ офис.
Челенк добре си живеел в тази комунистическа столица, преди да се сблъска със съдбата си. Имал собствена вила, движел се с мерцедес с шофьор, живеел в апартамент в луксозния хотел “Витоша, давал щедри бакшиши в бара. Начинът му на живот бил описан в истанбулския вестник “Хюриет” в края на ноември 1981 г. от един журналист, който се опитал да вземе интервю от него.
В отговор Челенк изпратил три турски мутри, които намушкали с нож журналиста от “Хюриет” и разбили фотоапарата му. Българските ченгета, както винаги слухтящи около хотела, гледали, без да се намесят.
Няколко месеца след репортажа в “Хюриет”, Угур Мумчу писал в “Гюмхуриет”, че Бекир Челенк и Мехмед Али Агджа се срещнали в хотел “Витоша” в началото на юли 1980 г. Агджа живеел в стая 911, а Челенк – в стая 1078.
По това време Челенк и Угурлу вече са направили големи услуги на българските власти. Много повече за тези услуги щеше да се разбере година по-късно. Но още тогава двамата решително са допринесли за подкопаването на турската демокрация – осигурили са огромни количества оръжия за турските терористи, леви и десни.
Двете страни имали толкова много оръжия, че понякога си ги разменяли. Угур Мумчу ми даде един пример. През 1979 г. оръжейна доставка по море от „Кинтекс” била изпратена от турската мафия на местен ръководител на „Партията на националното действие” в Самсун, град на Черно море. Той препратил оръжията на „Dev-Sol” в съседния град Фатса. Малко преди това градът бил превзет и окупиран от „Dev-Sol”, които основали ленинска народна комуна. Последвало клане, изтезания, “съдебни процеси”, публични екзекуции, грабежи. През 1982 г. повече от 400 активисти от „Dev-Sol” били изправени пред съда. Военните открили оръжията, изпратени им от „Партията на националното действие”, които били все още в каси с надпис „Кинтекс”.

Превод: Огнян Дъскарев
Издател: Издателска къща “МаК” ООД
Година на издаване: 2006
ISBN 10: 954-91541-6-5
ISBN 13:978- 954-91541-6-0

http://www.mediatimesreview.com / Бг Таймс

>>>

BOOKS OF THE TIMES

THE TIME OF THE ASSASSINS. By Claire Sterling /

By MICHIKO KAKUTANI

Claire Sterling

THE TIME OF THE ASSASSINS. By Claire Sterling. 264 pages. Holt, Rinehart & Winston. $14.95.

ON May 13, 1981, as Pope John Paul II addressed a gathering of the faithful in St.Peter's Square, Mehmet Ali Agca, a Turk, shot and wounded the Pontiff. Though Mr. Agca was quickly arrested, tried, convicted and sentenced to life imprisonment, inquiries by the press and Italian investigators have raised many questions. Among them: Was Mr. Agca, in fact, acting on orders from Bulgarian agents? And, were the Bulgarians, on their part, acting on orders from Moscow? Claire Sterling, author of ''The Time of the Assassins,'' believes that the answer to both questions is a resounding ''yes.''

In writing this volume, Mrs. Sterling is working in familiar territory. Her last book, ''The Terror Network,'' examined the phenomenon of international terrorism, arguing that the Soviet Union willfully fosters such activities. And a long article on the plot to kill the Pope, which she wrote last year for Reader's Digest, developed the groundwork for this book.

That article made headlines at the time, and since then much has been written about Mr. Agca's possible ''Bulgarian connection.'' Indeed, the whole question of who was behind the assassination attempt has become a controversial issue, eliciting fierce opinions both in this country and abroad.

Although Mrs. Sterling acknowledges that the final link to Moscow probably cannot be proved, she attempts to make a case for it based on circumstantial evidence in ''The Time of the Assassins.'' According to Mrs. Sterling, Moscow had plenty of reasons to want the Pope dead: the Kremlin, she writes, regarded him as a threat to its control of Eastern Europe; and with the rise of the Polish labor organization, Solidarity, ''Party Secretary Brezhnev might well have said: 'Will nobody rid me of this meddlesome priest?' ''

The K.G.B., she notes, has always maintained close control over the Bulgarian Secret Police, which in turn, has links with the Turkish underworld. As she sees it, Turkish agents ''operating out of Sofia under tight Bulgarian control,'' found a suitable hit man in Mr. Agca - in addition to being cool and intelligent, he possessed the perfect right-wing terrorist credentials. She believes that after shooting the Pope, Mr. Agca was himself to have been killed - but the job was somehow bungled.

Much of this scenario depends on information supplied by Mr. Agca, who has changed his story repeatedly - he initially claimed, after all, ''I acted alone, and no one helped me.'' Mrs. Sterling, however, believes that Mr. Agca now thinks it is in his best interest to tell the truth, and she points out that corroborative evidence substantiates many details of his claims.

In many respects, ''The Time of the Assassins'' reads like a detective story, starring Mrs. Sterling; and her account of how she tracked down leads and pieced together her theory demonstrates her persistence as a reporter. Unfortunately, the account is marred by a strident, self-congratulatory tone. Not content to simply present her ideas, the author has a tendency to cast herself in the role of a lonely truth seeker, who told the world what it didn't want to hear in the face of remarkable odds. ''It might be years,'' she writes, ''before Agca decided to talk - if he did - while the trail grew colder, the evidence moldier, the inclination of Western governments stronger than ever to bury the case. Judge Martella, a man of seemingly limitless patience, might be prepared to wait. I wasn't.'' Or, of her Reader's Digest article: ''It was going to be strong stuff for an anesthetized public. Misinformed in the first place, the outside world had then ceased to be informed at all.''

It is Mrs. Sterling's contention that the Western world - committed to the process of detente - didn't want to hear about possible Kremlin involvement in the plot to kill the Pope. She thinks that reporters like herself, who relentlessly pursued the story, came to be regarded ''as an international menace, threatening peace among nations if not the entire planetary order.''

All too many ''pacesetters of Western public opinion,'' she believes, were simply content to transmit the Central Intelligence Agency's ''exceptional efforts'' to exonerate the K.G.B. Although Mrs. Sterling praises a front-page article by Nicholas Gage in The New York Times - an article that reported the discovery of information supporting the ''Bulgarian connection'' theory - she questions other articles in The Times as helping to perpetuate Western attempts to cover up an assassination plot.

''Whose interest,'' she writes, ''could be served by denying the increasing likelihood that the Russians had resorted to spectacular political assassination as an instrument of national policy? If the Russians had done it once, were they not capable of doing it again, whenever and wherever a Western head of state might get in their way? Didn't the public have the right to know and consider the tremendous implications of such a Soviet policy? No answers have come from the incumbent Administration in Washington.''

Why should American policy makers - including members of the Reagan Administration - be so eager to protect the Soviet Union? ''Maybe,'' she writes, ''this was only part of the larger explanation that has grown so familiar over the last decade or so - the perpetual disinclination of Western leaders to confront the Russians with their darker sins. But even that did not seem to me a good enough reason for the concealment, evasion, inertia and disinformation - unfortunately the only word for it - going into this monumental cover-up.''

Clearly, Mrs. Sterling's ability to discern patterns in a vast pool of data and information can serve as a useful investigative tool. This same ability, however, all too often veers into paranoia, into an eagerness to see conspiracies - designed to cover up what she sees as the real conspiracy - where, perhaps, only confusion or coincidence exists.

She talks, for instance, of ''a singular Western effort to discredit what Agca might say before he said it,'' and of a ''cover-up'' mounted less than 48 hours after the assassination attempt. She accuses government and church leaders of setting up ''a wall of refracting mirrors,'' designed to deflect ''our vision at every turn''; and she takes West German police officers to task for ''diminishing the import of a sinister historic event, reducing high drama to a monotonous recital of selected and minor half- truths.''

In the end, such melodramatic prose not only undermines Mrs. Sterling's own arguments, but also has the unhappy effect of making the dangerous complexities of the modern world seem tidier than they are.

http://www.nytimes.com / Bg Times

Захари Карабашлиев - едно от явленията на 2009-а !

Българският Керуак !

"2009-а бе годината, в която национално значимите награди за литература най-сетне бяха присъдени на книги, които вълнуват. Най-добрият пример за това е Захари Карабашлиев", каза литературният критик Йордан Ефтимов в традиционния си обзор. Захари наистина се оказа едно от явленията на 2009-а.
Българинът, който повече от 10 години живее в Сан Диего, спечели "..." за съвременна белетристика с разказите от "Кратка история на самолета" и "..." за най-добър роман - за дебюта му "18% сиво". Томчето дори влезе сред 100-те любими книги на българина от "Голямото четене" на БНТ. А пиесата му "Неделя вечер", вече поставена в театър "София" и в Лос Анджелис, пък грабна "Аскеер" за драматургия. Всъщност Карабашлиев все още не е виртуоз, но пише честно, не щади никого, особено себе си, и не се тревожи какво ще си помислят за него другите, когато разказва чувствата си. Откровен е до болка, защото е преживял и преосмислил дълбоко това, което споделя с читателите.
Когато романът "18% сиво" излезе преди две години, нарекоха Захари българския Керуак. Спомените на автора за бягството от и към България, изпълнени с много смях и тъга, веднага спечелиха познавачите. "Написах книгата, която исках да прочета - силна любовна история, която ми липсваше досега", сподели роденият във Варна писател пред "Стандарт".
Зак, както го наричат в Америка, пише от ученик, после и като студент българска филология в Шумен. Свирил е на китара в рок банда, бил е дисководещ, бил е тартор на радиопредавания. Публикува и печели първи награди в конкурси. После учи художествена фотография в университета в Охайо, работи с джаз музиканти, снима и продава. Завършва филмови продуцентски класове в Лос Анджелис, участва в кино- и театрални работилници. Пиесите си създава на български и английски, "Откат" и "Аутопсия" също са награждавани.
"Винаги съм знаел, че ще живея в Америка, а не изобщо на Запад. Докато растях на село при баба и дядо по комунистическо време, бях убеден, че ме чака нещо по-добро. На вяра се научих от баба си. Може би от неистовото четене на книги - Ницше, Кант, Фройд, Юнг, Джеймс Фрейзър, Барт, Карлос Кастанеда... Главата ми бе необратимо объркана. Майка пък ме научи на надежда. Тя живееше в постоянен стрес заради нрава и алкохолизма на баща ми, но не спираше да се надява, че един ден това ще спре. Затова когато тук вече едва оцелявахме с 3-годишна дъщеря на ръце, през 1997-а събрахме с жена ми пари назаем и заминахме да учим в Щатите. Защото ми омръзна животът да ми предстои. Бяхме платили само първия семестър", връща лентата човекът, който в онази епоха нощем работи като барман. "Не обикалям света, но съм организирал така живота си, че той да идва при мен", синтезира битието си 44-годишният мъж, бил и нощен пазач, и контрольор в лаборатория за лекарства, за да оцелее.
Днес това, което иска да постигне, са големи тиражи на книгите му. За да има свободата да прави всичко останало. "Защото съм ненормален и вместо да стана богат брокер, аз си правя кеф със словото", признава най-коментираният днес у нас автор.
Искра КРАПАЧЕВА

вс / Бг Таймс

Австралийска книжарница предлага вино и сирена за клиентите си !

Австралийска книжарница предлага вино и сирена за клиентите си !

По рафтовете на книжарница в Сидни освен книги вече са наредени и бутилки вино. Това дава възможност на австралийските библиофили да комбинират любовта си към книгите с удоволствието от консумацията на хубаво питие и опитването на отбрани сирена.

Клиентите на книжарницата в модерното предградие Лейчард могат да поседнат на диван с поднос за дегустация, обградени от рафтовете с книги. Интериорът се допълва от лакиран дървен под, високи прозорци и маси от винени бъчви.

В последно време книжната индустрия в Австралия е в застой заради конкуренцията на онлайн книжарници, които често са базирани в чужбина. Това е накарало собствениците на магизина да потърсят нови начини за привличане на повече клиенти. Следващата им идея е организирането на джаз изпълнения на живо за посетителите на книжарницата.

Ройтерс / Бг Таймс