Спорният "Апостолов" скоро и в Македония !

Спорният "Апостолов" скоро и в Македония !

Get this widget | Track details | eSnips Social DNA

Спорният "Апостолов" скоро и в Македония !

"Отпечатъци",Бисерка Рачева !

Леко, вкусно и компетентно !

Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Вече на книжния пазар

На българския книгопазар излезе новата книга на Бисерка Рачева "Отпечатъци", съвместна публикация на варненското издателство "Силуети" и българската редакция на Дойче Веле. Емануил А. Видински с впечатления от изданието:

Стилизирано око с тъмно-жълт ирис върху тъмен фон, в разширената зеница е загатнат контурът на отразен образ - така изглежда ефектната корица на книгата “Отпечатъци”, съвместно издание на българската редакция на Дойче Веле и издателство “Силуети”, художник Дима Каприева, автор Бисерка Рачева. Томчето с есета и критични бележки върху съвременна литература, изобразително изкуство и кино включва текстове от последните години, отчасти вече публикувани на уеб-страницата на Дойче Веле и в Електронно списание „LiterNet“, отчасти излизащи сега за пръв път.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Бисерка Рачева

Съблазнена от думите

Както четем в краткия анонс на задната корица, „Отпечатъци” отпечатват последните слабости на авторката. И наистина можем да говорим за слабостите на Бисерка Рачева към авторите и темите, които книгата й зачеква, - слабост в смисъла на предразположение, влечение, необходимост. Независимо дали става дума за Петер Хандке, Даниел Келман, Мартин Валзер, Илия Троянов или за някои от големите имена извън немскоезичния свят като Орхан Памук и Филип Рот, Рачева е от читателите, които не просто подхождат професионално към даден текст, но искат и да обичат този текст, да бъдат съблазнени и притеглени от него.

Четенето не е само работа, четенето е подбуда, увлечение и удоволствие. То е свят, ежедневие, начин на живот. В този смисъл статиите в книгата „Отпечатъци” предлагат един любовен, грижлив и проникновен прочит на авторите и творбите, за които отварят дума. Водена от любопитство (основният стимул на всеки страстен читател) и от необходимостта да прочете новата книга на един Филип Рот например, авторката открива неподозирани връзки с творчеството на други, наглед несхождащи си с него съвременни писатели. Находката на даден паралел й позволява, на свой ред, да проследи редица сродни магистрални теми в последните произведения на някои от най-емблематичните автори на днешното време (Перипетии на старостта и страстта) – или пък, пак в хоризонта на компаративния анализ, да предложи ключ към обяснението на литературни феномени като изненадващия бум на немскоезичната книга през последните години и трансформациите на романизираната биография (Пробив в познатото).

Без намусена сериозност

Биографията, мемоаристиката и митотворчеството явно също се числят към слабостите на Рачева - показват го прецизните й, аргументирани и елегантно написани текстове за Орхан Памук, Пер Олоф Енквист, Макс Фриш, Петер Хандке. Слабост, вече в по-тясното значение на думата, е, разбира се, също, че авторката само маркира интересни проблеми, без да се разпростира по-обстойно върху тях. Но очевидно това и не влиза в целите на книгата й. Нейните “Отпечатъци” са по-скоро целенасочен опит да приобщи читателя към литературата като мисловна подбуда и духовно приключение, да изостри вкуса и апетита му за този тип приключение. Струва ми се, че точно защото адресира критическия текст към по-широка публика, авторката старателно избягва да го натоварва със сложна терминология и построения. Същевременно обговаряйки даден предмет, успява лаконично, точно и понятно да въведе в същината на едно или друго по-сложно литературно понятие, без което самият предмет трудно може да се обясни. В статията за романа на Даниел Келман “Слава” например с интерес прочетох “що е метафикция и битува ли тя в литературата” - кратката дефиниция на авторката за иначе спорното и не много ясно понятие “метафикция” е предложена при това в забавна форма, с лека иронична закачка към “приумиците” на литературната теория.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: В "Отпечатъци" Б. Рачева анализира и оспорвания "Апостолов" на Левичаров

“Чрез своите интерпретации Рачева възбужда интуициите на образования човек, задава някакъв друг ракурс към литературния факт, гради негова алтернативна история. Текстовете й са издържани непременно в регистрите на високия професионализъм, но са поднесени с лекота, лежерно, без напрежение и разбира се, без намусена сериозност”, пише Георги Каприев за предишната й книга (Литературни пространства, 2003). Наблюдението приляга, мисля, и към сегашната. Сред най-ценните публикации в “Отпечатъци” за мен е студията Стая с макове, посветена на кореспонденцията между двама от най-големите поети на немския език: Ингеборг Бахман и Паул Целан. Не е подмината, между другото, и българската жилка в съвременната германска литература - сред текстовете откриваме и анализ на предизвикалата толкова противоречиви реакции с романа си “Апостолов” писателка с български корени Сибиле Левичаров.

За всеки, който е изкушен от литературата

Книгата не се ограничава само в света на високото писане или само на литературата като цяло. Любопитен акцент поставят наблюденията на авторката върху популярната култура - те се разпростират както върху разновидности на развлекателното четиво от рода на психодрамата, трилъра и кримката, така и върху нашумели филмови ленти като тази за музикалната звезда Боб Дилън или пък върху свързани с киното биографични портрети на емблематични филмови звезди като Том Круз.

Разнородните на пръв поглед статии за някои от последните романи на Т. Г. Бойл, Карлос Руис Сафон, Джон льо Каре, за бума на германската кримка или пък за онова, което киното предлага като все още съвременна форма на развлечение, представляват в цялост критичен оглед на популярната развлекателна култура като налагаща свои жанрови, стилистични и рецептивни доминанти част от културата на нашето време. Авторката поставя дискусионния въпрос за амбициите, претенциите и възможностите на тази култура, за нейните изменящи се стратегии и роля в епохата на дигиталната техника.

Яснота, аналитичност и увлекателност са сред качествата, които характеризират според мен стила на Бисерка Рачева. Книгата й е написана леко, вкусно и компетентно и може да задоволи любопитството на всеки, който е изкушен от литературата.

Автор: Емануил А. Видински, Редактор: Д. Попова-Витцел

Радио "Дойче веле"

"Сол по кожата",Беноа Грулт !

Ерос и "бяло злато" !

Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Солта на земята

Във всички култури по света солта е много повече от само подправка. Тя е субстанция, свързана с духовното и има свое място в литературата. За поетичните следи на "бялото злато" разказва цюрихският германист Томас Щресле.

Любовният роман на Беноа Грулт "Сол по кожата"(1988) носи в оригинал заглавието "Les vaisseuax du coer". Във Франция той се е продал в 150 000 екземпляра, в немскоезичните страни - в над 3 милиона. Буквалният превод: "Съдовете на сърцето" изглежда се е сторил някак твърде хирургичен на издатели и преводачи - така се е стигнало до промененото заглавие "Сол по кожата", което вероятно е допринесло за сензационния успех на книгата. И как иначе - солта съвсем не е просто подправка. Тя е и идеално средство за изостряне на вкуса. Думата "сол" отваря древен космос от значения. В нея или по-скоро чрез нея изкристализират безброй усещания и идеи.

Символика и история

Психоаналитикът Ърнест Джоунс публикува през 1912 г. студия върху "Значението на солта в нравите и обичаите на народите". В нея той изброява качествата, които предопределят солта като "символично свръхценно" вещество: чистота, белота, неопетненост, неразрушимост, незаменеямост, острота, възбуждащ и пречистващ ефект. Още през 19 век са публикувани истории на солта, в по-ново време са излези цели шест, като се започне с "Une histoire du sel" (1982) от Жан-Франсоа Бержие. Те описват материалната страна на "бялото злато": добива на сол, използването й в готвенето и консервирането; обръщат внимание и на духовната страна: употребата на сол в религиозни ритуали и суеверни практики, символичният й смисъл в светите писания, старопечатните книги за народа и в реторическите художествени учения.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Упоменавана още в светите писания

Цюрихският германист Томас Щресле ни представя първата литературна история на солта. Разбира се, и той не пропуска да даде подробно описание на културно-историческия фон. Читателят научава много за религиозната символика, като се започне от Стария Завет, в който на две важни места се упоменават консервиращите качества на солта: веднъж в положителна светлина, в Мойсеевите книги и втори път, в отрицателна, когато се отваря дума за Лот и жена му, превърната в солен стълб. Със солта и символа на солта е свързана в християнската традиция също нерушимата общност. Евхаристийните угощения фигурират в Библията като "части от солта".

Знакът на съборената солница

Въз основа на "Тайната вечеря" Щресле показва как изкуството виртуозно използва семантиката и символиката на солта в духа на християнството. Юда е изобразен в платното на Леонардо по неконвенционален начин: като в злокобно предзнаменование, той събаря солницата на общата трапеза. Поясненията за западната теология и философия на солта съставят всъщност само рамката на книгата. Централно място в нея е отделено "солните залежища" в немската литература. Щресле ги представя калейдоскопично от епохата на барока (Гримелсхаузен) до съвременността (Грюнбайн).

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Субстанция и символ

Най-силно впечатляват интерпретациите, свързани с 20-то столетие. Щресле показва как редица автори като Валтер Бенямин, Паул Целан, Нели Закс, Гюнтер Айх, Петер Вайс свързват солта в различните й форми с паметта и общността. Солта на сълзите се превръща в лириката след 1945 година в медиум на паметта за Освиенцим. "Солта съхранява болката", пише Нели Закс. Поетиката на Целан търси "възвръщането на словото" чрез "соления поток" на сълзите - амбивалентна метафорика, която внушава както възможността за застиването, за горчивото опустошение, така и за рекристализацията, за образуването на нови, по-светли езикови зърна.

Еротичен стимул

Щресле разглежда темата за солта на сълзите в същата глава, в която се спира и на други съдържащи сол екскременти като потта и урината. Литературното въображение превръща тези екскременти на тялото в алюзия за разтварянето и втърдяването, за отдаването и самосъхранението. Както показва Щресле, "солта по кожата" е широко разпространен топос, който придава на свещената субстанция свойството да стимулира еротични фантазии.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Нели Закс: "Солта съхранява болката"

В последната част става дума за поемата на Дурс Грюнбайн "За снега или Декарт в Германия", публикувана през 2003 г. Тя съдържа едно малко странно описание: как философът Рене Декарт, който впрочем действително е автор на трактат за солта, уринира в снега и конфигурацията на жълтеникавите следи върху недокоснатата снежна покривка го изпълва с радост така, сякаш е сътворил изящно стихотворение. Струята урина като "перо, което чертае фигури върху снежната tabula rasa". Горещите кристалчета пробиват студената, мъртва кристална структура на снега - образ, който в миг превръща предците на модерната рационалност в предшественици на другия, нерационалния порядък на поезията.

dw /

Ханна,дъщеря на Блага Димитрова обвини Йордан Василев в изнасилване и побой !

Ханна / http://www.novinar.net.

Ханна - осиновената дъщеря на Блага Димитрова:

Кълна се в мама за това, което ми е направил Йордан !

12 март 2010

София,България

Пастрокът на Ханна и съпруг на Блага Димитрова Йордан Василев на премиерата на книгата на Кеворк Кевроркян "Кеврокян проговаря".

На 16 март, в 20.30 часа, във Френския културен институт ще бъде представен филмът “Децата на дружбата” с участието на осиновената дъщеря на Блага Димитрова - виетнамката Ханна Хоанг.

“Това е втората премиера на лентата, която разказва за дружбата между народите и за живота на осиновената Ханна и приетото от Иван Гарелов ливанче Ахмед”, обясни за БЛИЦ Ханна.

По думите й на втората премиера ще бъде представен диск с песни на Блага Димитрова, както и разкази и откъси от автобиографичната книга на Ханна – “Мащеха е моята звезда”.

В нея Ханна обвини публично пастрока си и съпруг на Блага Димитрова - Йордан Василев, в изнасилване и побой.

Василев бе първият главен редактор на в. “Демокрация” и депутат от Великото и 36-о НС.

След като Блага Димитрова стана вицепрезидент на Желю Желев, Василев си подаде оставката като син депутат и оттогава се занимава само с литература.

Къде живеете?

- В момента съм в Париж.

Тук снимахме и “Децата на дружбата”.

Поканихте ли Йордан Василев на премиерата на “Децата на дружбата”?

- Чрез режисьора съм му пратила покана, но той не дойде вчера.

Не очаквам и на втората премиера да дойде.

Всъщност нищо не очаквам от него.

Аз го помолих, тъй като е наследник на Блага Димитрова, а текстовете й са писани специално за мен, да ми ги даде.

Той обаче не поиска пари и затова е подписал декларация, че ми ги дава само за 5 години.

А минимумът за авторски права се дават за минимум 10 години.

Аз съм продуцентът на новия диск, събрала съм пари и съм представила декларацията за право на ползване на текстовете на Блага Димитрова в Министерството на културата, толкова труд съм хвърлила по него, а след 5 години пак трябва да му се моля като наследник.

А тези нейни песни са писани специално за мен.

А аз съм събрала пари, предполагам знаете колко струва един диск.

След 5 години няма да можете да публикуването на текстовете на Блага Димитрова, няма ли да си потърсите правата по съдебен ред?

- Още не съм наясно с това.

Поддържате ли още същите обвинения спрямо Василев?

- Аз никого не обвинявам.

Всеки трябва да следи за постъпките си.

Аз съм писала за моя живот за мама и за семейството ми във Виетнам.

Каквото е трябвало да напиша в автобиографичната си книга, съм го написала.

Сега всеки да си прави сам заключенията.

Аз знам, че съм казала истината за това какво е правил Йордан и съм се заклела в мама (истинската й майка, която живее във Виетнам, бел. ред.).

Скоро се чухме с нея и да чукам дърво много е добре.

Кой ще направи такава клетва?

Какви чувства изпитвате към Йордан?

- Нищо не чувствам към него.

Толкова години живеех при Блага, по документи обаче не съм наследник на текстовете й.

Когато почина Йордан заяви, че не мога да претендирам за права, защото нямам документи за осиновяване и следователно не мога да претендирам за нищо друго.

Добре, че не ми поиска пари, даде ми да издам само 9 песнички.

Ако беше поискал, щеше да стане съвсем друго нещо, щях да се върна от Франция и да разкажа всичко.

Няма да е никакъв добре за него.

След 5 години ще му се помоля пак да ми даде правата.

Ако направя композиция на някой текст, пак трябва да му се моля, не че ще го направя.

Не искам да му се моля повече, но така е по документи и нищо не мога да направя.

Ханна - Блага:http://elenak.blog.bg.
/БЛИЦ

Дебютният роман на Хелене Хегеман предизвика дискусия отвъд обвинението в плагиатство !

Аксолотъл,името на нова ера !

Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Плагиат и шедьовър

Дебютният роман на Хелене Хегеман предизвика дискусия отвъд обвинението в плагиатство. Става дума за новите форми на авторска изява – remix, sampling, mashup. Въпрос: къде е авторът в монтажа на Стоян Гяуров?

Фелицитас фон Ловенберг, “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”: В началото на тази година в литературните редакции на медиите се получи една книга с привличаща погледа черна корица и емблемата на едно от големите германски издателства. Премиерата, обявена за 28 януари, бе изтеглена напред след като сп. “Шпигел” избърза с подробна информация за едва 17-годишната берлинска авторка и нейния “радикален, чепат, суров и на места просто нечетим” пръв роман. След това в продължение на две седмици в практически всички големи вестници излязоха рецензии, авторите на повечето от които бяха впечатлени до удивени. Със 100 000 продадени екземпляра, книгата се изкачи до първите места на бестселър-класацията и бе включена във финалната петорка на кандидатите за наградата на Лайпцигския панаир на книгата. С една дума, Хелене Хегеман и романът й Axolotl Roadkill - историята на 16-годишната Мифти, която е изгубила майка си и сега живее в Берлин, където се отдава на разгул от секс и дроги и подобно на мексиканското животинче от заглавието на романа не иска да порасне - са явление на германската литературна сцена.

Регула Фройлер, “Нойе Цюрхер Цайтунг”: В първите дни на февруари един блогър подхвърли думата-убиец “плагиат”, след което се развихри дебат, какъвто отдавна не беше имало в културните рубрики на медиите. Спори се разгорещено по принципни въпрос: Какво означава днес плагиат? Дали “романът на нулевите години” (2000-те), за какъвто бе обявен Axolotl Roadkill, не е емблематичен за писателската техника на новата ера, а именно copy/paste? Колко чини една книга, чийто автор черпи не от собствен, а от чужд опит?

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Юрген Каубе, “ФАЦ”: Невръстната писателка се е самообслужила от книги и интернет-текстове на редица известни и съвсем неизвестни автори. Нека споменем Малкъм Лоури – за първото изречение на книгата, – Дейвид Фостър Уолъс и преди всичко блогъра Айрен, от чиято книга Стробо Хегеман е взела най-много. Естетическата програма на споменатия Айрен е проста: “Ако в книгата ми пише, че съм повърнал, тогава значи съм повърнал”, казва той и се хили. Блогърът смята Стробо и Axolotl Roadkill за две напълно самостоятелни произведения.

Регула Фройлер, “НЦЦ”: Относно обвинението в плагиат: в сферата на белетристиката законовата защита на интелектуалната собственост е възможна в много редки случаи. Няма и дума, Хегеман трябваше да назове коректно своите източници, за да няма нарушения на авторското право. И все пак обвинението в плагиат е безпредметно, тъй като литературата винаги черпи от предшестващата я литература. А твърдението, че книгата не струва нищо, защото на Хегеман й липсвал житейски опит, е просто смехотворно.

Главният герой в Axolotl Roadkill казва: “Berlin is here to mix everything with everything. Чопвам отвсякъде, където намирам вдъхновение... Филми, музика, книги, картини, поезия, снимки, разговори, сънища... Светлина и сянка, защото моята работа и моята кражба стават автентични, веднага щом нещо докосне душата ми. Няма значение откъде взимам нещата, важно е къде ги нося.”

Регула Фройлер, “НЦЦ”: Освен проблема с плагиатството, романът на Хелене Хегеман документира покварата на литературния свят, превъзнасящ я до небесата. Възмущението е толкова голямо, колкото беше ликуването преди. Онези, които се нахвърлят върху изкуството, подведени от бакалския си манталитет, би трябвало да прочистят етажерките си от “плагиатите” – ще се окаже, че ще им остане много малко.

Хелене Хегеман в интервю с “Ди Велт”: “За мен самата това не е кражба, тъй като съм вградила целия материал в един съвсем нов, мой собствен контекст, а и преди това не криех, че изобщо нищо не е от мен. Щом Axolotl Roadkill се интерпретира като представителния роман на “нулевите години”, тогава би трябвало да се проумее също, че процесът на възникване и стилът на моята книга са свързани именно с това десетилетие, тоест с подмяната на екстремизма на авторското право от правото на копиране и трансформация.”

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Йоханес Гернерт, “Берлинер Цайтунг”: Добре, дайте тогава да говорим за remix. Ремиксът като духът на времето – както е било през 20-те години. Днес тази техника отново е актуална. По-рано са я наричали bricolage, днес й казват mashup или sampling. Колажират се изображения, компилират се видеофилми, а текстове, както виждаме, се използват като тухли. Ремиксът придава нов смисъл на нещата. Не е зле да не забравяме какво е казал Хайне: “Поетът е в правото си да посегне към всичко, което може да му послужи като материал за неговото творчество.”

Фелицитас фон Ловенберг, “ФАЦ”: За нея използването на откъси от интернет-форуми, блогове, песни или книги е художествена програма, а не признак за безидейност. Тази толкова млада и талантлива авторка отстоява становището, че вече “не съществува оригиналност, а само автентичност”. За да изрази това, което искала да внуши, тя ограбвала “съвсем безмилостно моите приятели, други автори, а и самата себе си”. В епохата на гугъл действително е трудно да се различи собственото от чуждото вдъхновение.

Петер Михалцик, “Франкфуртер Рундшау”: Една добра книга, въпреки всичко. Фактът, че част от нея е крадена, се отразява неизбежно върху оценката й. Твърде плитки са опитите с постмодернистични теории да се омаловажи една кражба.

Томас Щайнфелд, “Зюддойче Цайтунг”: Axolotl Roadkill не е литература, а порнография – опит да се преодолее рефлексивната, естетическа дистанция с изображения, принуждаващи читателя просто да се втренчи с директен, непресторен, невярващ поглед. Защото, когато човек няма достатъчно опит и когато езикът не достига, но въпреки това човек иска да стане писател, какво друго му остава на един жадуващ за признание тинейджър освен да преписва?

Тобиас Рап, “Шпигел”: Хелене не може да разказва, но има какво да каже. При много хора е точно обратното. Тя има повече идеи на минута от който и да било друг.

Георг Дийц, “Зюддойче Цайтунг”: Книгата е феноменална. Шокиран съм от глупостта на цялата дискусия. За литературата не може да се съди по съставките й.

Ижома Манголд, тв ЦДФ: Да се каже, че ми харесва, е малко. Този роман направо ме премаза. Обвиненията в плагиатство не променят ни най-малко художествената ми оценка.

Доротея Дийкман, “Фрайтаг”: Вместо явления от сорта на продуктите на Шарлоте Рош или Хелене Хегеман да се разглеждат като симптоми на една безогледна машинария за печалби, към тях се прилагат, тоест биват пожертвани, литературни критерии. Не е необходима много психоанализа, за да се види в омразата към покойната майка и в саморазголването пред един безразличен баща, зад когото стои едно цяло безразлично общество, връзката между съдбата на Хелене/Мифти и безумието, което се стовари сега върху авторката. Има един изразителен и съвсем непреносен израз за това, което й се случи в преносен смисъл: Хелене беше пре-бана. Тя беше употребена, изхабена, злоупотребена, изконсумирана. Никой бунтарски импулс няма да преживее това. Пазолини имаше един плакативен, но аналитически много полезен термин за културната технология на капитализма – консумфашизъм.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Ирис Радиш, “Ди Цайт”: Случаят е симптоматичен за сблъсъка между две медийни култури, които съществуваха досега успоредно една до друга като две херметически затворени монади: едната почти чисто мъжка, с академична легитимация и вече позастаряла, другата малко по-млада, малко по-женска и много повече автодидактична; и двете високо специализирани и слепи една за друга. Обстоятелството, че тъкмо на една толкова млада и така надарена жена се падна ролята на нарушител на границата, извади от равновесие пазителите на старите медии. Най-голямото провинение на Хегеман не е в това, че е премълчала източниците си, а по-скоро в това, че предизвика сблъсък, пренасяйки хаоса и безцеремонността на една все още нейерархична, все още неконтролирана от мъжки картели медийна култура в сферата на влияние на доминиращата стара литературна култура. Единственото може би, в което можем да й вярваме, е че изчезването на чувството за автентичност в културата, която тя символизира, е нещо повече от стилистично упражнение ала Дерида. От наша гледна точка, от гледната точка на света на субективната философия, правото на собственост и здравомислещите граждани, това е трагедия. От нейна гледна точка – необходимост. Сблъсъкът между старите господа и младото момиче е показателен за постепенното разклащане на старата мъжка висока култура, която се страхува за бъдещето си.

Википедия: Хелене Хегеман (19.2.1992, Фрайбург), германска авторка, режисьорка и актьорка. След смъртта на разведената си майка живее в Берлин при баща си, известния театрал Карл Хегеман. През декември 2007 в Берлин е поставена пиесата й Ариел 15. Награденият филм Торпедо е създаден по сценарий, написан от Х. Х., когато е била на 14 години. Axolotl Roadkill е първият й роман. В четвъртото издание на романа са посочени всички източници, използвани от авторката.

Helene Hegemann: Axolotl Roadkill. Ullstein

Автор: С. Гяуров, Редактор: М. Илчева

Радио "Дойче веле" / Бг Таймс

"Юлий Цезар" по У.Шекспир на сцената на учебния драматичен театър на НАТФИЗ с участието на Фахрадин Фахрадинов !

Снимка:НАТФИЗ.

"Юлий Цезар" по У.Шекспир на сцената на учебния драматичен театър на НАТФИЗ !

Една постановка на проф. Пламен Марков !

Днес, може би повече от всякога, парите управляват света. Правилата не са морални, но действат. Ценностите се заместват, но мнозинството от хората нехаят.

Почвата е благодатна за разрастването на завист, чувство за несправедливост, митове за бърза и сигурна власт.

Подчинени и шефове. Самозванци и царе. Подстрекатели и нетърпящи подчинение. Убийци и герои. От какви хора се състои обществото, в което всички се борим да достигнем върха?

Финансовите институции, с общо разрешение завземат голяма част от благата по света. Корпорациите, изработват хора - безскрупулни и механични. Разбира се, това се случва далече от погледа на обикновените хора - някъде горе „по върховете", където, както се казва, „нищо не расте".

И все пак, всички ние участваме... Заради неколцина...

През І век пр. н. е. Помпей се пита „Цезар ли трябва да притежава всичко?" И гражданската война започва.

Малко по-късно Касий се пита същото и убива Цезар. За да живее народът по-добре ли? Не, разбира се! За да бъде утолен апетитът за власт!

Днес на сцената на Учебния драматичен театър на НАТФИЗ героите от трагедията на Уилям Шекспир са облечени в костюми. Гладко избръснати. Касий и Каска се играят от жени. Амбицията, може би наистина няма пол... Шефът Юлий Цезар трябва да бъде премахнат.

Можем ли, обаче, контрастно да определим героите и злодеите? Не е ли вярно, че икономическият свят спазва същите правила, както по времето на Цезар?

Тогавашните „злодеи", които го убиват, са днешните „заточени" на работа в дадена фирма. Всеки от тях опитва да надигне глава, да стъпи на мястото на шефа. Да си въобрази, че той не би бил толкова егоистичен тиранин за околните.

"Юлий Цезар" е пиеса от Уилям Шекспир, написана през 1599г. Тя описва период от 44г. пр.н.е.

За един месец узрява плана за убийството на Юлий Цезар - един от най-прочутите военачалници и политици. Конспираторите и народът са двете лица на измамата. С изменчивост и манипулиране се спечелват и предават взаимно.

Прекомерната амбиция тласка и двамата по пътя на падението. Страшното лице на едноличната власт излиза напред.

Силата на словото е един от най-влиятелните фактори за събитията в пиесата. Антоний повлиява на тълпата. Касий повлиява на Брут. Представлението ще повлияе на вас.



УЧАСТВАТ

доц. Веселин Ранков

в ролята на ЮЛИЙ ЦЕЗАР

Алфидин РАИФОВ, Анелия ЛУЦИНОВА, Виолета МАРКОВСКА, Димитър ЕНЧЕВ,

Елена БЪРДАРСКА, Иваил СИМЕОНОВ, Йоана ВЪРБИЧКОВА, Любен КЪНЕВ,

Рая БЕЛЕВА, Силвия СТАНОЕВА, Фахрадин ФАХРАДИНОВ, Христина АНГЕЛОВА

АБСОЛВЕНТИ ОТ КЛАСА НА доц. Веселин Ранков

и

Александра ИВАНОВА, Александър УЗУНОВ, Ана БАТЕВА, Антония ТЪРПОВА, Василена ПОПИЛИЕВА,

Весела БАБИНОВА, Гергана АРНАУДОВА, Жанета ДОНЧЕВА, Илия АТАНАСОВ, Леарт ДОКЛЕ, Лили СУЧЕВА,

Лора ДЕКОВА, Луиза ГРИГОРОВА, Любен ГЕОРГИЕВ, Маргарита МАЧЕВА, Милена МИЛЧЕВА, Нено КОЙНАРСКИ,

Николай КЕНАРОВ, Радина ДУМАНЯН, Светослава ИВАНОВА, Слави СТОЯНОВ, Стефан ДОДУРОВ, Стоил СТОЯНОВ,

Тамара ЯНКОВА, Цветина ИВАНОВА, Яким НЕДЕЛЧЕВ

СТУДЕНТИ ОТ КЛАСА НА проф. Пламен Марков

LS / Бг Таймс

Западът няма да може да надделее над тероризма преди всичко, защото изхожда от погрешни предпоставки !

Христос и Буш по пътя за Фалуджа !

Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Апокалипсис, прогрес, утопия

Политика и религия образуват взривоопасна смес, която може да бъде обезвредена преди всичко със завръщане към реализма. Стоян Гяуров за книгата на Джон Грей "Черна меса: апокалиптичната религия и смъртта на утопията".

Немският превод на тази книга идва с над двегодишно закъснение, което не е без значение, доколкото някои от нейните протагонисти и едно от централните места на действието й не стоят вече във фокуса на обществения интерес: Джордж У. Буш е в пенсия, комсомолският блясък в погледа на Тони Блеър угасна, а Ирак не доминира повече новините. Но закъснението не е фатално, тъй като в Черна меса се поставят принципни въпроси и се развиват идеи, чиято общовалидност надхвърля чисто събитийния формат. Всички тези идеи са резюмирани в тезата, постулирана още в първото изречение: “Политиката на модерната епоха представлява глава от историята на религията”. Тази мисъл не е нова. Нов е обаче начинът, по който я разчита авторът на книгата Джон Грей, бивш професор по европеистика в London School of Economics, един много оригинален и полемичен философ, историк и публицист. Умението, с което Грей балансира по въжето, опънато през хилядолетията от Заратустра до Фукуяма и от монотеизма до тероризма, е главозамайващо – дори когато се олюлява в аргументацията си.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Раждането на утопията

Две са главните доверени лица на английския автор: учителят му Айзая Бърлин, чийто хуманистичен скептицизъм е наследил, и преди всичко Норман Кон, в чиято студия The Pursuit of the Millennium (1957) за пръв път се проучват систематично религиозните корени на модерните революционни движения. Грей тълкува всички големи революционни обрати от Френската революция насам, включително и “фиаското в Ирак”, като епизоди от верската история, “крайъгълни камъни на упадъка на християнството и възхода на политическите религии”. Той вижда нашия свят в началото на новото хилядолетие, осеян с останките на утопични проекти, които “въпреки секуларните си претенции в действителност бяха носени от религиозни митове”.

Подхващайки нишката на Кон, Грей показва, че основополагащото събитие на модерните “политически религии” се е случило преди 2000 години. Апокалиптичната вяра на първите християни в близкия край на света и грядущето хилядолетно царство Христово се оказва един извънредно продуктивен идеен комплекс. С християнството се налага убеждението, че човешката история е телеологичен процес, тоест процес, насочен към определена цел – спасяването на човека и осмислянето на човешкия живот. Авторът подчертава, че без този заложен в християнството мит, който той обявява за “най-съмнителния подарък на християнството за човечеството”, нямаше да се стигне до политическите религии на Новото време.

Средновековните религиозни движения, утопизмът и просвещенската идея за прогреса са етапи в разгръщането на миленаристкото мислене, което Грей дефинира като “най-простия общ знаменател, до който може да се сведе същността на западната цивилизация.” В хода на историята обаче миленаризмът претърпява фундаментална промяна: докато до настъпването на Новото време християните очакват спасение от Бога, модерните революционни движения надъхват хората с вярата, че те сами могат да създадат не само един нов свят, но и един нов човек – със средствата на революцията и насилието. Якобинците в края на 18 в. са първите, които прибягват до систематичния терор като средство за усъвършенстване на човечеството; с тях настъпва ерата на политически мотивираните масови изтребления. Същевременно се променя положението на утопията, паразитираща върху креещото тяло на християнството: докато първоначално тя винаги е ситуирана в миналото и на някакво далечно или несъществуващо място, през последните два века тя стига до хоризонта; “Златният век” на Хезиод низхожда до рождения час на човечеството, комунизмът е видение от бъдещето.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Объркване в полето на консерватизма

За всеобща изненада кръстоската от миленаристки илюзии и утопични кроежи не изчезна с рухването на комунизма. Напротив, тази мътилка пак изплува на повърхността и то на най-неочаквано място - в политиката на суперсилата Америка. Как утопичното мислене, което се гнезди обикновено в левицата, успя да дойде на власт, и то с десницата? Грей обяснява този завой с една основна промяна, настъпила в идеологията на консерватизма през последните десетилетия: от примирението с факта на човешкото несъвършенство и скептичното отношение към прогреса до войнствения оптимизъм на неоконсерваторите, достигнал своя пик в почти религиозното убеждение на президента Буш и обкръжението му, че злото може да бъде изкоренено. Този манихейски абсолютизъм, чиято философска подплата Грей вижда в хипотезата на Фукуяма за края на историята, доведе до нахлуването в Ирак и обявяването на третата световна война, войната срещу тероризма. “Свалянето на иракския деспот беше опит на САЩ не само да укрепят хегемонията си в Близкия Изток, но и началото на нов вид империализъм, основаващ се на принципите на човешките права”; Грей го нарича “мисионерски либерализъм” или “либерален империализъм”.

Авторът има интересни наблюдения и по горещата тема за терористичната заплаха. Според Грей Западът няма да може да надделее над тероризма преди всичко, защото изхожда от погрешни предпоставки и пропуска главното – “да разбере, че причините за тази напаст не са от религиозно или културно, а от политическо естество”. Своите съмнения в обичайното тълкуване на радикалния ислямизъм като антимодерно движение той подкрепя с позоваване на биографиите на терористите от 11 септември 2001, които отговаряли напълно на клишето за социална дезинтеграция, диагностицирана така често в западното общество. “Атентаторите са живеели като полуномади и човек не може да се отърси от впечатлението, че те са се насочили към тероризма не толкова, за да служат на определена кауза, а за да осмислят живота си. Ислямът, който те са изповядвали, е бил придобит в Европа и не съществува в традиционните култури.” С една дума, Грей извежда техния фундаментализъм от контакта им със западния начин на живот и оттук обобщава, че съвременният тероризъм е типичен продукт на глобализацията.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Черна меса във Фалуджа

Грей пише със замах и така увлекателно, че човек едва със закъснение забелязва, че той се опитва да улови в растерната мрежа на своята концепция твърде много съвсем разнородни явления; и освен това, че невинаги си дава труд да се обоснове. Той е наясно например за стратегическите цели, които САЩ преследват с иракската война, но вижда основния мотив за интервенцията в утопическия пристъп за износ на демокрацията и победа над злото, обхванал Вашингтон при управлението на Буш – без да приведе никакво доказателство в този основен за цялото си повествование пункт. В развалините на съсипания от войната град Фалуджа Грей поставя финалната черна меса на миленаристкото пиянство. Иракската война, пише той, бе първият утопически експеримент на новия век и ще остане вероятно последният; светът се завръщал към старите исторически шаблони, а традиционната религия възстановявала мястото си в центъра на световните дела. “Ерата на секуларизма няма бъдеще. Трябва да си дадем сметка, че тя принадлежи на миналото”, заявява той, без всъщност да ни обясни защо, при това с тон, доближаващ се до апокалиптичната гама на Фукуяма.

Накрая Грей се обръща отново към политиката, с призив за възраждане на “изгубената традиция на реализма” като най-сигурно противодействие на отровата на утопизма. “Човекът е несъвършено същество, чиито подбуди невинаги са логични и предвидими”, цитира той основния постулат на реализма според Макиавели и завършва книгата си с едно предупреждение, което сигурно ще бъде по-понятно за източно-, отколкото за западноевропейците. “Неоконсерваторите обичат да приказват колко заразителна била демокрацията, но явно не знаят, че тиранията също може да бъде заразителна. Много диктатори през миналия век бяха искрено боготворени. Който вярва, че това не може повече да се повтори, е един наивен и опасен пророк. Нашето време е не по-малко суеверно от Средновековието – а в известен смисъл дори още по-суеверно.”

John Gray: Politik der Apokalypse. Klett-Cotta

Автор: Стоян Гяуров, Редактор: Даря Попова-Витцел

дв / Бг Таймс