Интервю на Румен Стоичков с канадския писател Андрю Дейвидсън !

Андрю Дейвидсън: Модерната литература е забравила любовта !

© Снимка: www.cbc.ca

Канадският писател Андрю Дейвидсън

Интервю на Румен Стоичков с Андрю Дейвидсън

"Любовта малко или много ни прави луди. Едно от нещата, които модерната литература е забравила е колко е хубаво да има любов", споделя в интервю за предаването "Преди всички" канадският писател Андрю Дейвидсън. Той е в България за премиерата на книгата си "Гаргойл", която определя като роман "за един мъж и една жена, които се обичат през вековете". Авторът прави аналогия с "Приказки от 1001 нощ", защото става дума за разкази с цел героят да остане жив.

"Писането е начин да разбера света, вземам неща от ежедневието си, преобръщам ги в романа си и така ги разбирам", каза Андрю Дейвидсън. "Ако не пиша, съм доста неприятен за околните", шегува се канадският писател. Той е живял пет години в Япония, а сега пътува по света и представя новата си книга. У нас вече е посетил София, Пловдив и Созопол, но бил поразен от множеството... "магазини за обувки". "Очевидно хората тук имат много по-добър вкус от канадците, що за фетиш са за вас тези магазини", пита се Дейвидсън.

За "Хоризонт" Андрю Дейвидсън казва още, че хората от неговото поколение са живели във времена с "хубаво и щастливо детство, с привилегията да имаш всичко - храна, предмети и свобода". "Понеже сме имали всичко, сме загубили възможността да търсим. Понеже сме имали толкова много, не се и замисляме - например за отношението си към природата", самокритичен е Андрю Дейвидсън.

бнр / Бг Таймс

Списание "Плейбой" пуска откъс от "Оригиналът на Лаура" на Набоков !

Списание "Плейбой" пуска откъс от "Оригиналът на Лаура" !

Скандал с незавършен роман на Набоков !

Синът на писателя продава на търг ръкописа, пренебрегвайки волята на баща си !

Дмитрий днес

Тридесет и две години след смъртта на Владимир Набоков около името му отново се завихря скандал. Дмитрий, синът на писателя, продава на търг ръкописа на последния, незавършен роман на баща си - "Оригиналът на Лаура". Ръкописът представлява 138 каталожни картончета (върху тях Набоков е писал черновата и е правил бележки) с текст. Търгът е организиран от аукционна къща "Кристи'с" на 4 декември. Предварителната оценка на специалистите е 400-600 хиляди долара. От "Кристи'с" изтъкват, че ръкописът е в прекрасно състояние. На същия аукцион ще бъдат предложени пет романа на Набоков с автографи и посвещения от писателя. Предварителната им оценка е 10 000 долара.
Проблемът е, че приживе Набоков иска от жена си Вера да унищожи ръкописа. Той го започва някъде през есента на 1976 г. и го пише и обработва до последно в болницата в Лозана, където умира на 2 юли 1977 година. Съпругата на писателя с американско гражданство не изпълнява желанието му, нито неговият син Дмитрий след смъртта на майка си. Трийсет години по-късно след дълбоки колебания Набоков-младши решава да публикува "Оригиналът на Лаура", защото смята, че той е една от трите най-добри творби на Владимир Владимирович. Из западната преса се разгаря бурна дискусия дали това е допустимо. Пуританите остро критикуват Дмитрий, че не е изпълнил последната воля на Владимир Набоков. Почитатели на писателя обаче го поздравяват и му благодарят.
"Мисля, че единствената причина баща ми да не иска ръкописът да види бял свят е фактът, че не е бил завършен. Вярвам, че ако беше жив, щеше да ми каже с кисела гримаса: Имаш доста трудна дилема, но продължавай, публикувай книгата. Ще падне голям майтап", споделя днес 75-годишният Дмитрий пред в. "Гардиън".
Така откъс от романа ще бъде публикуван в американското издание на сп. "Плейбой", което излиза на 17 ноември. Правата са били получени от литературния редактор на списанието Ейми Грейс Лойд, която уверява, че по-голяма сума за откъс (без да я споменава), в който се съдържат 5000 думи, "Плейбой" досега не е давало. Сделката е била одобрена от издателя Хю Хефнър, голям почитател на творчеството на руския писател. През 1964 г. Владимир Набоков дава обширно интервю за "Плейбой", а през 1969 г. списанието печата откъси от "Ада или Страст: Семейна хроника".
Искра КРАПАЧЕВА

ВС / Бг Таймс

От 13 ноември до 3 декември 2009 г. в София за 23-и път се провежда Киномания !

Киномания – непоказвани у нас, интересни и дискутирани заглавия !

Автор: Венета Павлова

Тазгодишната Киномания ще бъде открита с новата творба на Карлос Саура – “Аз, Дон Жуан”.

От 13 ноември до 3 декември в София за 23-и път се провежда Киномания – форум, който традиционно представя главно непоказвани у нас, интересни и дискутирани заглавия в Седмото изкуство. Много от тях идват след участия в престижни фестивали, някои са с награди и номинации. За пръв път през тази година има две нови подборки – на късометражно и детско кино. В сегашното издание са включени 86 филма, като 25 от тях са от 2009-а.

Киномаратонът ще бъде открит с нова творба на Карлос Саура – “Аз, Дон Жуан” – изтънчен разказ за раждането на една от оперите на Моцарт и за нестандартния живот на прочутия либретист Лоренцо да Понте, работил с композитора над няколко опери. Сред акцентите е и лентата “Да устоиш” – завладяваща киноистория за диктатора Мусолини и любовната му връзка с Ида Далзер, в която майсторски са използвани архивни кадри от миналия век. Драмата и комедията се преплитат в “Последен шанс, Харви”. Във филма блести талантът на Дъстин Хофман и Ема Томпсън – в случая двама аутсайдери на средна възраст, които откриват за себе си общо бъдеще. За ролите си в него те имат номинации за “Златен глобус”. Иван Грозни и неговото време пък са в основата на историческия епос “Цар” на руския режисьор Павел Лунгин.

“Имаме два съвсем нови филма, чиято премиера беше в средата на септември на фестивала в Торонто – разказва Владимир Трифонов, основен съставител на програмата на Киномания. – “Момчетата се връщат” е с Клайв Оуен, в който той разкрива сериозния си актьорски потенциал в нова светлина след няколко екшън роли в последните години. В лентата Оуен е вдовец, който трябва да се грижи за децата си. Филмът “Преследвани” пък е много стилна ирландска гангстерска комедия с великолепни актьори. А “най-горещите” ни заглавия имаха премиера съвсем наскоро на фестивала в Рим. Това са “Градът – крайна цел”, най-новата лента на Джеймс Айвъри, която е с Антъни Хопкинс, и късометражният “Римска импресия” на Франко Дзефирели.

В него режисьорът поднася прекрасно обяснение в любов към Рим с участието на Андреа Бочели и Моника Белучи, които се превъплъщават в персонажи от “Тоска” на Пучини. Той ще бъде включен в късометражната програма, която ще върви като блок, всички 8 филма са в една прожекция. В тази програма сме се стремили да изберем творби, отличени с престижни награди. Ще покажем носителя на “Златна палма” от Кан през тази година – португалския филм “Арена”.

Той е създаден от продуцентите, работили и в последния филм на вече 100-годишния Мануел де Оливейра, който също ще бъде представен сега – “Ексцентричностите на едно русокосо момиче”. Имаме миналогодишния носител на “Златен лъв” от Венеция – мексиканския “Земя и хляб” и тазгодишния носител на “Оскар” за игрален късометражен филм – “Страната на играчките”. Сред най-новите филми бих искал да откроя “Ню Йорк, обичам те”. Той е сборник от новели, а сред режисьорите са талантливите Фатих Акин и Мира Наир. Участват куп актьори-звезди.”

С интерес се очаква прожекцията на новия документален филм на Майкъл Мур “Капитализъм: Любовна история”. Той е посветен на световната финансова криза и последиците от нея. “Има една просрочена ипотека, едно семейство, което прогонват от дома му на всеки 7,5 секунди” – казва Мур. И още: “Хората позволиха на Уол Стрийт да покоси промишлената инфраструктура на страната ни, за да постигне по-големи печалби. Всички ние сме част от тази машина, която трябва да се промени.”

“Документалната ни програма е много силна, в партньорство с фестивала “Един свят”, посветен на човешките права – продължава Владимир Трифонов. – Ще покажем филма “11-ият час”, който се занимава с екологични проблеми на планетата и предлага решения за тях. “Аленото крило: тайната на фламингите” пък е заснет впечатляващо край езерото Натрон в Африка, където обитават фламингите. “Срещи на края на света” и “Човек върху жица” са два филма, които се конкурираха в категорията за най-добра документална творба за “Оскар” тази година. Спечели “Човек върху жица”. Той е посветен на въжеиграч, който през 1974 година прави неразрешен от властите опит да мине между двете кули на Световния търговски център. Архивните кадри от неговия подвиг са използвани много майсторски в този филм. А “Срещи на края на света” е може би най-добрата документална лента на Вернер Херцог. Тя е за Антарктида, а в най-вълнуващия момент в нея звучи българска народна песен, изпълнена от ансамбъл “Филип Кутев”, отбелязва Владимир Трифонов.

Няколко са българските филми, които ще бъдат представени на Киномания. “Раци” на Иван Черкелов с историята на двама приятели, въвлечени в борбата за надмощие между мафиотски босове, тази година участва в престижните фестивали в Москва и Карлови Вари. “Ловен парк” на Любомир Младенов разказва как една случайна среща може да се превърне в значимо събитие за двама млади. Moon Lake е филмов дебют на живеещия в Германия театрален режисьор Иван Станев.

Лентата прехвърля паралели между съвремието и легендата за Орфей и Евридика. На Киномания ще бъде и първият засега чужд римейк на български филм – “Йо-хо-хо” по сценарий на Валери Петров и с режисьор Зако Хеския. Римейкът се нарича “Падането”, режисиран е от Тарсем Сингх и е копродукция на Индия, Великобритания и САЩ.

Четири анимационни и два игрални филма са предназначени за детската публика. От тях със сигурност интересен и за възрастните е великолепният “Приказки за слончета”, сниман в африканската савана. Там две малки слончета търсят майка си и междувременно се срещат с най-различни животни по пътя си. Известно е колко трудно се снима подобен филм. Девет са лентите, в чиято основа са музиката и нейните изпълнители в различни жанрове – от операта през фадо до джаза.

Снимките са предоставени от организиторите на фестивала.

бнр / Бг Таймс

"Аз, легионерът" - Георги Лозев !

Легионер написа роман !

Георги Лозев служи три години в бойната част на французите !

10 Ноември, 2009

СНИМКА: МОНИТОР

Георги Лозев е първият българин, описал преживелиците си във Френския чуждестранен легион.

Българин написа книга за Френския чуждестранен легион. Георги Лозев служи три години в митичната войскова единица, а сега издаде роман със заглавие "Аз, легионерът". Четивото е отпечатано от "Сиела", премиерата е тази вечер в книжарница "Хеликон" във фоайето на хотел "България".

Георги Лозев описва всичко преживяно и научено по време на службата. Цели три години легионът е бил неговото семейство. Освен своята история пловдивчанинът разказва и съдбите на бившите си бойни другари.

Пътят до бялото легионерско кепе е труден. Селекцията кой ще издържи и кой не продължава цели месеца и здравото тяло и яките мускули не са достатъчни, за да оцелееш при 10-километровите кросове или на маршове по 80 км. Оказва се, че основата на легионерската сила е съзнанието, което контролира волята и морала. Издържалите 4-месечния ад са не толкова здрави горили, колкото твърдо решени, че връщане назад няма. Носталгията е забранена.

Георги Лозев постъпва във Френския чуждестранен легион през 1996 г. Изпратен е на бойна мисия в Африка. Сега живее в Никарагуа. Върна се в България специално за премиерата на "Аз, легионерът".

вм / Бг Таймс

Тайната история на американската империя - Джон Пъркинс !

Тайната история на американската империя !

ISBN: 9789543213887
Автор: Джон Пъркинс
Издател: Изток-Запад
Издадена: 2007
Размери: 14.00x21.50
Брой страници: 320
Корица: Мекa
Език: Български
Цена: 15.00 лв.
Нова -цена

12.75 лв.

След Втората световна война на планетата се появява една нова империя, най-могъщата от всички досега, макар и никога да не е била отбелязвана на политическите карти. Тя е била създадена тайно и подмолно от американските корпорации в тясно сътрудничество с такива институции като Световната банка и Международния валутен фонд и с активната помощ на американските политици. И се ръководи не от самодържец, а от едно колективно тяло – корпоратокрацията, днешният аналог на олигархията. В тази империя властва корупцията, себичността и алчността, съответно предаващи се и на всеки, който попада в очертанията й. Днес това задкулисно формирование, за което повечето американци дори не подозират, поражда все по-остри антиамерикански реакции в световен мащаб – от новата вълна латиноамерикански лидери до такива уродливи явления като Ал Кайда. Но моделът се оказва и доста изкусителен – от него се възползват и такива "нови играчи" като Китай, които вече изграждат собствени имперски структури. Според автора американците могат да се измъкнат от тази катастрофална ситуация, само ако се завърнат към демократичните идеали на основателите на своята нация...

Бг Таймс

Азиз Таш - българският Орхан Памук !

Благословение ни източно, ни западно !

Азиз Таш

Наричат го българския Орхан Памук. И с право. Поезията му се свива в притча, а притчовата му проза звучи като поезия. Сякаш са образи без думи, казва Светлозар Игов. И още, че неговите думи са като разпънати на кръст, усещат се като отсечена ръка. Присъстват чрез отсъствието и като казани от вестител на безкрая в края.

Ние имаме свободата да превърнем
всеки един миг в съдбовен

Да, става дума за Азиз Таш. Кръстен е на своя прадядо, изчезнал по време на 7-годишната си служба в Йемен през 19 век. Оттук и предаденият по генетичен път интерес към Ориента.
Първите си литературни стъпки прави върху камък, свален от зида пред селската къща на дядо му, от което пък идва псевдонимът му Таш (камък). Защото "дяла" думите с любов и преклонение и после ги поставя там, където си тежат на мястото - било то в нечие сърце или върху нечий гроб. Смята, че е редно написаното да напомня за Първосъздателя на словото.
Азис Таш е роден в Смолян, където завършва английска гимназия. После учи арабистика, турски език и литература в СУ "Св. Климент Охридски". В момента е докторант по История на науките в Истанбулския университет. Негови творби са превеждани на български, турски, английски и руски. Автор е на книгите "Повод за небе", "Насрещен вятър", "Небе на 33", както и на преводите на турски на "Житие и страдание на грешния Софроний" и "Книга за българите". Тази година ИК "Стигмати" издаде най-новата му книгата "Небе на 22. Апокриф за дъжд". Това е една книга, която търси брод между нашите сърца и техния вечен Извор. И го намира в единението ни, в сливането ни с този Небесен корен.
Откъде идват и накъде те водят "обувките" ти, Азиз? Съдбовен ли е твоят път?
Противно на общоприетото, вярвам, че съдбовни за нас са онези отсечки от жизнения ни път, които са заключени между събитията, които сме свикнали да наричаме съдба - раждане, смърт и всякакви предварително програмирани случки, определящи физическите параметри на битието ни. Наложената ни съдба заема само минимална част от живота, а ние имаме свободата да превърнем всеки един миг в съдбовен. "Обувките" ни идват от Обущаря, превеждат ни през всички необходими за телата и душите ни точки и ни връщат обратно при Него. Единственото, което се изисква от нас, е да не сваляме "обувките" си, само защото понякога ни стягат или защото в тях е попаднало камъче - то със сигурност не е от онези, които обръщат колата, а напротив - подсещат я, че е кривнала от зададения маршрут и се опитват да я вкарат в правия път.
Една от любимите ти теми е тази за "светлината връз светлина" и "лечебната тъмнина". Защо?
Светлината, както и една от нейните разновидности - тъмнината, са в състояние както да скриват, така и да разкриват. Слънчевата светлина, от една страна, скрива от погледите ни необятността на Вселената, а, от друга, разкрива заобикалящия ни свят. Така, както прекалената светлина е способна да ни ослепи и изпепели, така и тъмнината може да излекува. "Светлина връз светлината" е спомената в глава "Светлината" на Корана (24:35). Твърди се, че Едисон е изобретил електрическата крушка, ръководейки се тъкмо от това знамение. "Бог е светлината в небесата и на земята, светлината му е като ниша, в която има светилник, светилникът е в стъкленица, стъкленицата е сякаш сияйна звезда; разпалва се от благословено маслиново дърво, нито източно, ни западно, маслото му е готово да озарява, дори без да го докосне огън; светлина върху светлина, Бог напътва към Своята светлина, когото пожелае, и дава Бог за хората примерите; Бог всяко нещо знае."
Какви скрити кодове виждаш в днешното забулване с тъмнина и тъкмо то ли отчита хода на светлината, тази, която възприемаме твърде късно?
Днешните забулвания с тъмнина, за съжаление, са от по-различно от това на дервишите (споменати в разказите ми) естество. Ходът на светлината при тези условия си остава закодиран. В противен случай има опасност някой да й подложи крак. А светлината е с вроден инстинкт за самосъхранение, който реагира и на най-незначителната на пръв поглед тъмна помисъл.
Какво изпускаме да видим тогава? С какво се разминаваме?
Не само докато се забулваме с тъмнина, но и през по-голямата част от останалото време се задоволяваме с това да плъзгаме поглед по външната повърхност на заобикалящите ни чудеса. Регистрираме съществуването им на първосигнално ниво и, вместо да се гмурнем в самата същност, с елегантни лупинги ги избягваме. Страхуваме се, че сблъсъкът ще разстрои стройната ни представа за света. Ако умеехме да се вглеждаме, щяхме да проумеем, че осъзнаването на чудото води не до сблъсък, а до потъване в различно от познатите ни измерения.
Събираеми ли са многото счупени парченца от "огледалното Подобие - човек"?
Не е невъзможно, но дори и след като бъдат събрани, парченцата не могат да образуват едно цяло - всяко продължава да се изживява като самостоятелно огледало и по-скоро изкривява, отколкото отразява божествената си същност. Затова може би е по-добре да си кажем, че счупеното носи щастие или най-малкото, че се е "счупило злото" (такъв е изразът на арабски), и да си "купим" ново огледало.
МУХАММЕД И МИСИЯТА МУ
СА СВЪРЗАНИ С ПЛАНИНАТА
Молейки се за дъжд, жертваме облаците, казваш. Между молитвата и жертвата има ли разстояние или е "от минус до плюс безкрайност"?
Факт е, че ежедневно се принуждаваме да принасяме в жертва вещи, мечти, състояния... И щом е тъй, не е ли по-добре тези пожертвования да бъдат предшествани или последвани от молитва? Особено ако става дума за жертви, които целят собственото ни благополучие (какъвто е случаят с пожертването на облаците в името на дъжда), молитвата е "задължителна", защото само чрез нея можем да си осигурим благоволението на жертвата и нейния Творец. Разстоянието между молитвата и жертвата зависи от нас самите и е препоръчително то да не е белязано от необятност.
Все още ли е апокрифна притчата за Муххаммед (който и да стои зад него) и планината? Ако той е отишъл да се слее с нея, как ще го открием?
Апокрифни са главно притчите за Исус. Но, разбира се, фолклорът не е подминал и житието на Мухаммед. Едва ли някога Мухаммед или който и да е друг пророк е чакал планината. Ако би го сторил, би означавало, че това очакване е част от мисията му и в такъв случай планината би дотърчала като влюбена на първа среща. Всъщност Мухаммед и мисията му действително са свързани с планина. Нарича се Хира и в една от пещерите й архангел Гавраил му низпослал първото от знаменията на Корана: "Чети, в името на своя Господ!" Апропо, едва ли е случаен фактът, че първата дума от Корана е тъкмо заповедната форма "Чети!". А ако пророк се слее с планина, си мисля, че най-лесно ще бъде той да бъде открит в някой "апокриф за дъжд". Лияна Фероли

заман / Бг Таймс

Вече не съм толкова луд - Филип Рот !

Вече не съм толкова луд !

Филип Рот

Филип Рот е известен американски романист, считан от мнозина критици за най-големия сред живите америкаснки писатели.

2009

Интервюто води Мартин Шолц.

Господин Рот, вие още никога не сте били на Франкфуртския панаир на книгата. Защо всъщност?

Защото не обичам такива огромни стълпотворения. На няколко пъти съм кацал във Франкфурт по време на междинни полети. По-близо от това никога не съм стигал до Германия.

Избягвахте ли я?

Не, така се получи случайно.

Преди Франкфуртския панаир се стигна до скандал, когато по настояване на Пекин организаторите отмениха поканите на двама критични към режима китайски писатели, които трябваше да участват в една от дискусиите. Предизвика ли това вълнение и в Ню Йорк?

Не. За пръв път го чувам от вас.

Какво минава през ума ви когато чувате, че един интернационален форум за интелектуалци и писатели доброволно се отказва от свободата на мнението?

Че това не е нищо добро. Не трябва да се държим така с писателите, още по-малко пък когато става дума за един панаир на книгата.

Случаят изнесе на преден план в Германия въпроса за смелостта и страхливостта на интелектуалците. Университетското издателство в Йейл също даде поводи за възмущение когато отказа да публикува като илюстрации в една книга онези датски карикатури за Мохамед. От страх да не провокира ислямския свят.

Този пример не ме настройва особено оптимистично, що се отнася до свободата на изкуството и литературата в наши дни. От друга страна: издателството се страхува от екстремистки насилници. Може би с право. Хората от издателствата се страхуват за живота си, за живота на хората, които обичат. Не мога да си позволя да им предписвам някакви правила за поведение. Ситуацията е сложна. Само че кой би могъл да си желае такава цензура? Салман Рушди беше казал веднъж: „Без правото да се обижда, по принцип вече не съществува и свобода на мненията.“ В това съм напълно съгласен с него. Само че няма да започна да твърдя, по една погрешна логика, че без обида изобщо не съществува свобода на мнението.

Познавате ли китайската литература?

Ни най-малко. Чувал съм за този китайски колега, който преди години е получил Нобелова награда и живее в изгнание във Франция, не мога да си спомня името му. Как се казва той?

Имате пред вид Гао Синдзиен?

Да. Струва ми се, че той изобщо не е публикуван в САЩ. Във всеки случай аз не съм го чел. Но самият аз съм публикуван в Китай отскоро. Публикували са там няколко от моите книги: Човешкото петно, Американски пасторал, Умиращото животно. Но не и Моят мъж, комунистът – това заглавие няма смисъл на китайски език (смее се).

Нека поговорим за американска политика: преди няколко години леви хора на изкуството в Америка сравниха Буш с Хитлер. В тези дни пък консервативните гласове обявяват Обама за Хитлер, защото се опитва да прокара реформа на здравната система, от която ще спечелят всички американци. Защо вашите съотечественици посягат толкова лесно към кривака „Хитлер“ когато критикуват президента си?

Най-новите примери ме шокират по-малко от вас. Защото сравненията на Обама с Хитлер идват съвсем отдясно, от крайните. Тези хора не са известни точно с разумността си. Повечето от тях даже не знаят кой всъщност е бил този Хитлер. Да се нарече някой Хитлер все още е възможно най-страшната обида в тази страна. Защо десните реагират сега толкова истерично? Защото са си истерични по природа. Те се нахвърлят истерично върху всеки законопроект, идещ от Обама. При реформата на здравеопазването се страхуват, че държавата ще им предписва в бъдеще от каква застраховка се нуждаят. А това е жалко, просто защото не е истина.

Сериозни политически коментатори като Марвин Калб междувременно вярват, че ескалиращият спор около здравната реформа още отсега е навредил тежко на президентството на Обама – толкова тежко, че той почти не може да си представи един втори мандат.

Това е безсмислица. Обама е както и преди невероятно динамичен, пълен с енергия. Ние американците не сме свикнали с това. Неговият предшественик изобщо не се показваше пред обществеността, във всеки случай човек не можеше да го види почти никога. Той почти не говореше с пресата, криеха го някъде. Обама, напротив, обича да показва присъствие. Той с удоволствие се показва пред обществеността, разговаря с хората, които са го избрали. Аз съм сигурен, че той ще успее да прокара някаква форма на здравна реформа. Това няма да бъде големият успех, от който той се нуждае. Но пък то и не означава, че през следващите три години той ще трябва да се бори единствено с този проблем само защото десните създават в момента впечатление, че не съществува друга тема. Да се предполага нещо такова е наистина откачено.

Защо не пишете срещу тази истерия – например в Ню Йорк Таймс?

Защото моето мнение по този въпрос не интересува никого. На нас писателите тук в Америка не се придава особено значение.

Колегата ви Джон Ървинг се оплака веднъж пред нас, че американските писатели, които се изказват по политически въпроси в родината си, биват разкъсвани от медиите. За интелигентните хора в Америка било препоръчително да не се представят като чак толкова интелигентни.

Джон е казал това?

Да, каза го.

Ами, Джон е прав.

Можете ли да ни обясните защо вашият бранш се цени толкова малко в САЩ?

Когато в останалия свят или в САЩ кипят политически дебати, медиите тук в страната никога не биха стигнали до идеята да попитат някой американски писател за мнението му.

Но защо е така?

Не знам. Ние писателите просто нямаме висок престиж тук.

В Ню Йорк Таймс ваши колеги като Умберто Еко, Салман Рушди или Бернар Анри Леви редовно се появяват с коментари.

Таймс кани европейци, но не и американски писатели. Един пример: когато Бил Клинтън имаше някакви проблеми с една практикантка, аз се надявах, че някой в тази страна ще се сети да позвъни на Джон Ъпдайк. Той е написал брилянтни книги за секса и властта. Би могло да се каже, че той е авторитетът в тази област. Близо до ума е тогава да го помолят да напише нещо за аферата Левински. Нищо такова. За Моника Левински бяха написани милиони думи – но не и от писатели.

Джон Ървинг си мечтае за политически дебати като ония, които водеха Бьол и Грас в Германия.

Да, разбирам го добре. Любопитно, като споменавате Грас, днес получих новия английски превод на Тенекиеният барабан. Книгата се появи за петдесетгодишнината от появата на първото издание. Старият превод лежи в къщата ми в Кънетикът. Ще започна да я чета чак когато имам и двете издания пред себе си, искам да ги чета едновременно, за да мога да сравнявам. Очаквам това с голямо любопитство.

Какво ви харесва в „Тенекиеният барабан“?

Спомням си как четох книгата за пръв път. Тя беше толкова различна от всичко, което познавах тогава. Направо ме побърка. Не мога да си спомня да съм чел нещо подобно преди това. Отначало не знаех как да разбирам всичко това. Но после с удоволствие всмуках в самия себе си тази извънредна различност.

Възхищението ви не пострада ли от по-късното признание на Гюнтер Грас, че е бил член на СС?

Не. Истински интересният въпрос всъщност е: защо той е изчаквал толкова дълго време с това признание? Такова решение сигурно има нещо общо с обществото, в което човек живее. Но самият аз нямам мнение по този въпрос.

Днес Грас често пише за остаряването – както и вие. Докато в романа си „Exist Ghost“ вие обрисувате главния герой Цукерман като човек, преживял рак, неспособен да контролира отходните си функции и импотентен, Грас пише по-скоро за вечната потенция. В стихотворението „Мощни тласъци“ той описва колко щастлив се чувства от това, че пенисът му, неговото „всичко“, все още стърчи …

Той пише, че е щастлив, защото все още има ерекции?

Да.

Аха. Виждате ли, когато започнах да пиша „Exist Ghost“, избрах рака на простатата като тема, защото тази болест е много разпространена сред старите мъже. В моят най-тесен кръг от познати през последно време шестима мъже се разболяха от рак на простатата. След операцията единият беше импотентен, други бяха импотентни и не можеха да контролират отходните си функции, един почина. Исках да опиша тази болест като обществен феномен. За жените това е ракът на гърдата, за мъжете е ракът на простатата.

Междувременно остаряването е голяма тема в литературния бизнес.

Наистина ли? Кой още освен мен и Грас пише за остаряването?

В Германия поне те стават все повече с всяка изминала година. Не само писатели, но и политици, актьори, спортисти – всички пишат за остаряването. Заглавията са неща от рода на: „Аз съм стар и това е добре“, „В добра форма на 70“, „Живот в старческия дом“. Говори се, че днешните 80-годишни са предишните 60-годишни …

Разбирам. А 60 са новите 40, 40 са 20, а 20-годишните са … хм, какво всъщност? Зеро, нула, предполагам. По моето скромно мнение аз съм единственият, който пише за остаряването в САЩ. Един колега ми изпрати преди известно време есе, в което пише за остаряването и смъртта. И това май е всичко.

Звучи така, сякаш при подбора на тази тема вие сте повече европеец от повечето си американски колеги.

Да кажем така: аз просто съм много по-стар от повечето си колеги.

Табу ли е да се пише за остаряването в САЩ?

Не знам дали мога да нарека това табу. Но все пак е странно, че остаряването не е някаква голяма тема при нас. Защото и в САЩ има все повече хора, които и в дълбока старост все още са напълно здрави телесно и психически. Имаме значи капацитетите, които могат да пишат за това.

Хрумва ли ви нещо положително по повод остаряването?

Трудно ми е. Виждате, краткосрочната ми памет вече не е толкова добра, а аз винаги съм имал много добра памет. Но после трябваше да приема някои здравословни ограничения, които се появиха изключително изненадващо. Най-лошото обаче е, че множество познати умират. През последните три години умряха шестима приятели, повечето от тях бяха по-стари от мен. Това е тежко, всички те ужасно ми липсват. Пък и вече нямам толкова много приятели. Не мога да си позволя да изгубя шестима от тях за толкова кратко време. Брат ми, последният член на семейството, почина преди четири месеца. Един братовчед, с когото се чувствам много тясно свързан, почина преди осем месеца. Аз винаги казвам: Аз съм член на клуба „Едно погребение на месец“‘, защото междувременно действително ходя по на едно погребение месечно. Знаете ли, просто не очаквах старостта.

Опитвахте се да измествате назад тази мисъл?

Всеки знае разбира се, че ще остарее. Но човек въпреки това не го очаква. Като дете знаех, че дядо и баба някога ще умрат. Когато бях на 50 години, умряха родителите ми. Но никога не ми идваше на ума, че брат ми също ще умре някой ден. Изобщо не можех да си представя един свят без него. Той ми липсва много. Остаряването е едно голямо отрезвяване.

Господин Рот, една от вашите книги се казва „Четат се собствени и чужди книги“ 40 години след първата си поява, „Синдромът на Портной“ – романът, който ви направи известен, беше преведен отново на немски език. Ако книгата би се появила днес, мислите ли, че историята на един обсебен от секса американски евреин, който мастурбира дори в един суров черен дроб, би предизвикала същия протест, както през 1969?

Днес това не би било никакъв скандал. За да могат да се разберат шоковите вълни, които книгата предизвика, човек трябва да си представи тогавашното време. Това беше краят на едно десетилетие, определяно от съпротива срещу висшестоящите и загуба на доверие е обществения ред. Обществото изпадна в някакъв вихър, навсякъде се отхвърляха традиционните правила, насилието около протестите срещу войната във Виетнам беше огромно. Аз се носех на върха на вълната на шестдесетте, малко преди тя да се разбие на брега – само че това не ми беше ясно тогава. Разбрах го едва по-късно. Още никой дотогава не беше писал по този начин за мастурбацията, нито пък така безпощадно за еврейските семейства в Америка. Никой не беше се занимавал по този начин с вулгарността, не беше я използвал. Днес вече не бих могъл да пиша по този начин, дори и ако би се опитал съвсем сериозно. Вече не съм толкова луд, колкото бях. За съжаление.

В Newsweek наскоро бяхте споменат като „типът Портной“.

Виждате ли? От Портной насам написах 26 книги. А за мнозина аз все още съм известен най-вече заради тази книга. Печално известен.

Един нюйоркски равин крещеше по онова време: Накарайте този човек да замълчи! Оправи ли се отношението между вас и еврейската общност оттогава насам?

Равинът беше мощен, вярно. Но не всеки от еврейската общност беше против мен по онова време, някои намираха книгата прекрасна, други я виждаха като скандал, крещяха, че съм донесъл позор за евреите в Америка. Всичко това вече отдавна е забравено.

Значи ви простиха?

Междувременно дори печеля еврейски награди за книги. Младите хора днес вече не могат да разберат реакциите от онова време. Напротив: мнозина виждат тази книга като освобождение, защото съм разрушил клишето за перфектното еврейско-американско семейство.

В „Портной“ вие надминавате вулгарността, като откривате темата секс, за да обясните всяка друга тема: религия, политика, история или общество. Този метод използвате и до днес, само че за катализатори днес ви служат други теми …

Това, което пиша днес, много трудно мога да сравня с по-раншните си книги. Тогава се захващах за работа с една друга енергия. Когато пишех Портной, темите, които засягах, бяха интересни и важни за мен. Днес са ми важни други теми: старостта и смъртта.

Господин Рот, говорим вече повече от час и все още не сме споменали Нобеловата награда. Облекчен ли сте?

Честно казано, да. Но така както задавате въпроса си, едва ли ще се свърши само с това. Трябва ли наистина да говорим по тази тема?

Не сме задължени. Прави впечатление обаче, че маси от европейски критици ви хвалят от години насам като най-важния американски автор, който отдавна е заслужил да получи наградата. Безразлично ли ви е това?

Дали ми е безразлично какво ми желаят критиците? Хм. Знаете ли, литературата не е конно състезание. А Нобеловата награда се инсценира като конно надбягване. Аз не мисля за това.

Когато Хорас Енгдал, един от членовете на Нобеловия комитет каза, че американските автори не са достойни за наградата в близко време, защото те са прекалено обвързани с масовата култура в САЩ, това предизвика възмущение.

Това го четох, разбира се. Единственото, което мога да кажа е: той е зле информиран.

Източник

Либерален преглед / Бг Таймс