Там,където свършва тази малка вселена,започва истинската религия.Там свършват дребните радости и скърби,свършва знанието за нещата и започва релността.Докато не се откажем от жаждата за живот,от силната привързаност към това наше преходно обусловено съществуване,нямаме никакъв шанс да хвърлим дори и бегъл поглед към безкрайната свобода отвъд.Очевидно е тогава,че единственият начин за постигане на тази свобода,която е цел на най-възвишените стремежи на човечеството,е да се откажем от този дребен живот,от тази дребна вселена,от тази земя,от рая,от тялото и ума,да се откажем от всичко,което е ограничено и обусловено.Ако се откажем от привързаността си към малката вселена на сетивата и ума,веднага ще станем свободни.Единственият начин да се отървем от оковите е да преминем отвъд ограниченията на закона,да преминем отвъд причинността.

"Карма Йога",Свами Вивекананда

Популярни публикации

Популярни публикации

Популярни публикации

понеделник, 30 ноември 2009 г.

Отиде си един от най-добрите сръбски писатели !


Отиде си един от най-добрите сръбски писатели !

Сръбският поет, писател, преводач и историк на сръбската литература Милорад Павич почина на 80-годишна възраст, предаде РТС, цитирана от агенция “Фокус” . Особено популярен е с произведенията „Лунен камък“, “Желязна завеса“,„Нови белградски разкази“ и романът -лексикон в 100 000 думи “Хазарски речник”, който е издаван и у нас.

Павич владееше руски, немски и френски език и е преводач на Байрон и Пушкин. Член е на Сръбската академия за наука и изкуство и на Европейското дружество за култура. Номиниран нееднократно за Нобеловата награда за литература.

Павич е роден на 15 октомври 1929 г. в Белград. През 1949-1953 г. е учил във философския факултет на Белградския университет, а по-късно получава степен доктор на философските науки в областта на литературата в Загребския университет. През февруари 2006 г., Павич е удостоен и със званието доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

всеки ден,понеделник, 30 ноември 2009 / Бг Таймс

НЯКОГА, в ‘89а

НЯКОГА, в ‘89а

Интервюта на журналистката от радио „Свободна Европа”
Румяна Узунова

Издадени от
Фондация "Д-р Желю Желев"


>>>

Стенограма на Кръглата масаДокладът на Ран и ЪтПредизборна платформа на СДС (1990) Публикации

Изгореното списание






Румяна Узунова

(18.4.1936 – 16.9.1995)

Биографична справка

ПРЕДГОВОР

Звездните мигове на Румяна Узунова

Част първа: ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ

Част втора. СИСТЕМАТА СРЕЩУ ГРАЖДАНИТЕ

Глава І. Медиите като оръдие на Системата

Част втора: Системата срещу гражданите

Глава ІІ. Властите, независимите сдружения и проблемите с регистрацията им

Част втора: Системата срещу гражданите

Глава ІІІ. Насилието

Част втора: Системата срещу гражданите

Глава ІV. Отпорът на гражданите

Част трета: „ГОРЕЩОТО” ЛЯТО на `89а

Част четвърта: НАСИЛИЕТО КАТО ОТКАЗ ОТ ДИАЛОГ

Част пета: НАЧАЛОТО НА КРАЯ – след 10 ноември

Част шеста: ЧОВЕКЪТ СРЕЩУ СИСТЕМАТА – политическите жестове на Марлена Ливиу

За архива на Румяна Узунова и за ‘89а година

Съкращения и означения

Съдържание

Страхливецът и звярът - Баръш Мюстеджапльоглу !

ЛЕГЕНДИ ОТ ПЕРГ

Страхливецът и звярът

Баръш Мюстеджапльоглу

Баръш Мюстеджапльоглу е роден през 1977, завършва строително инженерство. Още ученик започва да публикува разкази в литературни списания. Като студент проучва методите на ислямските мисионери, което дава материал за романа „Шакирд” и публикации в популярния всекидневник „Акшам”. Следва полицейският роман „Братска кръв” върху историите на бездомни деца и престъпните организации, които се възползват от тях. През 2009 излиза последната му засега книга „Една мечта, по-красива от действителността”, където писателят дръзва да опише тюрките шамани през ХIV век и да направи паралел със съвременното изкуство. Фентъзи поредицата „Легенди от Перг” започва през 2002 с романа „Страхливецът и звярът”. Следват „Тайната на Мердеран”, „Страната блато”, „Азбуката на боговете”. „Страхливецът и звярът” е първият фентъзи роман, издаден в Турция от турски автор, а писателят е обявен за основоположник на турското фентъзи. Поредицата „Легенди от Перг” ще бъде представена на българските читатели от издателство „Арка”.

Един ден Асхерта дойде при него в много по-добро настроение от когато и да било и погледът му излъчваше страст.

– Ставай, Пазачо на Асхерта, чака те нова задача!

Леофолд притеснено се изправи.

Отдавна копнея за вкуса на една храна и точно сега се появи подходяща възможност. Подушвам аромата на крехки месца, които си играят пред входа на тунела.

Вдигна лице към тавана и подуши. От погледа му ставаше ясно, че изгаря от желание.

– Искам да ги уловиш за мен. Побързай, за да не се отдалечат.

Леофолд наведе глава. Асхерта вече освобождаваше дебелото въже и той отиде под капака на тавана, отвори го, с един скок взе разстоянието от три метра и излезе отгоре. Чу как след него капакът се затвори. Вървеше към изхода на тунела и се чудеше каква ли може да е храната. Беше се постарал господарят му да опита вкуса на почти всички видове месо от гората. Един път, понеже много му се ядеше, му хвана дори огромна Гейфорска мечка. Фактът, че лесно бе успял да се справи с гигантската мечка, която само с едната си лапа можеше да повали дузина хора, стана повод леко да се възгордее. Веднага след това обаче осъзна в какъв звяр се е превърнал и отново потъна в скръб. Стигна до входа на тунела и замръзна от ужас. Беше съзрял крехките месца на тези, които си играеха наблизо. Гонеха се, побутваха се, смееха се: три изключително симпатични момченца, нищо друго! Кръвта във вените му кипна. Страстта на Асхерта го караше да ловува, но не можеше да го направи. За Бога, не можеше да убие невинните дечица. В него сякаш щеше да изригне вулкан. Падна на колене и заби лапи в пръстта. Страху-ваше се, че ще изгуби контрол и ще нападне дечицата. Болката можеше да го убие, но нямаше да нарани децата. Тялото му все едно се бе разполовило: краката го теглеха напред, а лапите, заровени в пръстта, се опитваха да го задържат на
място.

Изведнъж започна да вие. Момченцата чуха ужасяващия вой и погледнаха към него, настръхнали от страх. При вида на невиждано грозното чудовище се ужа-
сиха, закрещяха и панически се разбягаха. Скоро децата изчезнаха от полезрението му, отдалечиха се достатъчно, та Асхерта вече да не може да ги усети с обонянието си, и мигом болката утихна. Изтощен, Леофолд се строполи на една страна. Няколко минути лежа, без да мръдне. Скоро кръвта му отново забушува и къде пълзешком, къде с влачене се върна обратно. Капакът, върху който стоеше, се отвори и той се стовари долу като чувал с картофи.

Асхерта го очакваше, но щом видя, че се връща с празни лапи, гневно се разкрещя:

– Ах, ти, мръсно псе! Къде ми е храната? Как така ми идваш с празни лапи?

Леофолд се просна на земята и безпомощно изпъшка:

–Те бяха само някакви дечица. Не можах да ги убия.

Асхерта се разпищя, както никога досега, и го заудря по лицето с ръчичките си. Леофолд се побъркваше, защото не съумяваше не само да надвие неговата кръв в себе си, но и да навреди на създанието, което само с един удар можеше да разполови.

– Ах, ти, глупако! Изменник такъв! Как смееш да се противопоставяш на господаря си? Ти ми принадлежиш! Ти си мой!

Изведнъж Асхерта спря. Пое въздух през носа си и замърмори:

– Грешката е в мен... Трябваше да си избера за пазач безпомощен човек. Трябваше да предпочета един пром. И този се оказа слаб като предишния... Повече няма да повтарям тази грешка!

Леофолд се обърка от чутото. Леко се посъвзе и с любопитство попита:

– Предишният ли? И друг ли е имало преди мен?

Асхерта се разкиска:

– Друг ли? Ти какво си мислиш, нещастнико? Десетки имаше. Аз съм на четиристотин и трийсет години!

Изумлението в погледа на Леофолд му достави удоволствие. Засмя се и продължи:

– Този преди теб беше най-откаченият. Ама бе някак по-верен. Избрах си го веднага след като се нанесох в този тунел. Само на един лов беше успял да хване за мен цели трима човека. Бе изпуснал едно момченце, но нищо. Беше далеч по-добър пазач от теб!

Изведнъж Леофолд осъзна всичко. Накрая съумя да съзре истината през замъг-леното си, заради всичко, което му се бе случило, съзнание. Пазачът преди него бе най-добрият му приятел, не друг, а самият Грисол. Затова в онзи ден се отърва жив и здрав. Скъпата му майка, баща му и вуйчо му обаче бяха изядени от това отвратително създание и никой не беше успял да открие дори следа от тях.

Асхерта не забеляза как изражението на лицето на Леофолд се промени и бавно се изправи. Самодоволно засмян, продължи да говори:

– За съжаление след този лов той напълно загуби разсъдъка си. Непрекъснато удряше главата си в стените и така се погуби сам. Ако беше жив, никога нямаше да съм принуден да се примиря с нещастник като теб. И все пак е по-добре от нищо. В годините, през които бях сам, не можех да ям нищо освен мишки...

Изведнъж видя Леофолд да стърчи пред него и се стресна. Не бе разбрал какво става, но погледът на слугата съвсем не му харесваше:

– Ах, ти! Как се осмеляваш да ме гледаш така! Отдръпни се, назад! Мръсно псе...

Усети как острата лапа на Леофолд се забива в корема му...

– Предаде ме... – изстена той. С всяка дума, гласът му отслабваше все повече и повече. – Но и ти ще умреш... Моята кръв в твоите вените ще отмъсти за мен... Ще те изгаря ден след ден... Ще дойде ден, в който ти ще се превърнеш в дявол... Убиеш ли всички около теб, ще убиеш и сам себе си...

Леофолд не помръдна от мястото си до последния дъх на Асхерта. Изживя цялото удоволствие от смъртта на звяра, който му бе отнел всичко, което притежаваше. После отвори капака и с един скок излезе навън. Напускаше тунела, в който дълго бе пленник, и дори не се обърна назад да го погледне. Загърна се с широката покривка за пикник, останала от децата, които беше уплашил и разпищял, и се изгуби в гората.

Пазачът на Асхерта беше свободен.

Превод от турски
Алина КАРАХАНОВА

ЛИК / Бг Таймс

събота, 28 ноември 2009 г.

Метлище е нужно тук,голямо метлище за голямо метене !

Sibylle Lewitscharoff

България е "една отвратителна, тъпа страна", "яденето е буламач в лошо олио", "съвременното изкуство - гнусно", "езикът - най-отвратителният в света", "тук жените сигнализират едно - че са курви"... Това са цитати от най-новия роман "Апостолов" на германската писателка от български произход Сибиле Левичаров.

>>>

Сибиле Левичаров. Апостолов

Франкфурт на Майн 2009, София 2009, превод Любомир Илиев

Откъсът е подбран от Мария Василева

Още отдалеч съзираме някакво чудовище. Огромен бетонен блок върху плосък хълм, блок, наподобяващ разбит, разцепен череп, от чиято горна част изтича нещо. Пътят се вие около хълма. Оредяла иглолистна гора, която преминава в клек. Щом извъртим глави и погледнем нагоре през прозорците, виждаме как онова нещо заплашително е надвиснало.
Румен угасва мотора. Сами сме на паркинга, голям колкото игрище с олимпийски размери, с будка в края, пред която се виждат мотопед, стойка с пожълтели пощенски картички и две дремещи кучета. Вятърът духа студено и неспирно, неясно откъде. Румен влиза в будката и купува входните билети, три пъти 1300 години България.
Намираме се пред паметника 1300 години България.
…………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
Срив в речевите способности.
Обичайните компенсаторни рефлекси не задействат. На човек му се приисква да се е научил да лети, за да се махне оттук.
Гадост. Угнетителна гадост. Всесилна гадост. Народна гадост. Която и дума да ми хрумне, не е достатъчна. Грубо, брутално, чудовищно – да, това подхожда, но то подхожда и за повечето паметници от последните сто години, както на Изток, така и на Запад. Насилствено, просташко, прекомерно – да, вярно е, само че това нещо тук е далеч по-неумолимо и отвратително. Грозно, отблъскващо, недодялано – да, така е, но все пак не обхваща целия ужас. Груба гадост. некадърна гадост, коварна гадост, противна, изнудваческа гадост – да и пак да, но с думи това чудовище не може да бъде щурмувано.
Метлище. Сутрин швабската ни баба метеше с такова едно метлище тротоара. Тук има нужда тъкмо от небесна метлище, с километрична дръжка и цялата от стомана, за да измете това плато, та българите пак да могат да гледат волно наоколо, да си вземат отпуск от насилствено наложената им история, да не виждат никога вече тия артефакти, чиято цел е да им внушат, че предците им са родени като кютюци, че като кютюци са съсичали всичко, което е попадало под копитата им. И само как са навъсени тия фигури – като за вечни времена!
Как не са се сетили да турят в разполовената грамада и високоговорители, за да обливат страната с ревове и крясъци, с блъскане на мечове и тропот на копита? Или фонтан, от който да пръска кръв?
Заплашително тихо е сред бетонните стени, тихо като на някое злокобно място. Дори птиците избягват да прелитат през изкуствената гигантска цепнатина.
Струпаното тук не само е грозно, то е зловещо. Ненормално и зловещо. Насила те натикват в тая зловеща бърлога, в този разцепен, разсечен, разполовен череп, в който българските герои от миналото – не, те не дремят в своите скални люлки, за да израснат полека от камъка, а изскачат навън, като разбиват бетона и смазват при това невзрачния като бълха човек, който, гледащ плахо нагоре със схванат врат и олюляващ се като смахнат, се е сгушил край пръстите на нозете им. На циклопски коне, с дрънкулки на шлемовете си върху челата, излети от бетон, грамадни и отблъскващи като етажите на панелен блок.
Арно Брекер, любимият скулптор на Хитлер, бил ваял гиганти? Ами! В сравнение с тоя войнствен цар и свитата му избраници Брекер е правил джуджета, и то в точни пропорции.
Метлище е нужно тук, голямо метлище за голямо метене. Това е условието, за да може един ден българите да се оправят, опустошената им земя отново да намери мярата и призракът на праотците да си остане там, където му е мястото: във въздушните простори. По-добре е да нямаш екзистенциална опора в историята, отколкото да имаш такава от фатално изсечени камъни.
с.112-113 / okrazhno.blogspot.com

Бг Таймс

http://booksbgtimes.blogspot.com

Стивън Кинг пише продължение на "Сиянието" !

Стивън Кинг пише продължение на "Сиянието" !

На среща със свои фенове Стивън Кинг разкри, че работи върху продължение на култовия роман "Сиянието" (1977), в чиято последвала киноверсия голяма роля направи Джак Никълсън.

Творбата, с работно заглавие "Д-р Сън", засега е на етап обмисляне. Мотивът да пристъпи към нея, споделя Кинг, е любопитството му какво се случва впоследствие с персонажа Дани Торенсън. "Историята, разказана в "Сиянието", приключва доста леко и благополучно за Дани. А кървавите събития в хотел "Овърлук" би трябвало да нанесат на момчето сериозна морално-психологическа травма", разсъждава Кинг. В новата книга ще се разказва за Дани Торенсън, който обаче е вече на 40 г. Той живее в северната част на щата Ню Йорк, където работи като санитар в заведение за безнадеждно болни. Задачата му е да подготвя пациентите да посрещнат смъртта с помощта на мистични способности. Все пак Краля на хоръра предупреждава, че книгата може и никога да не види бял свят, тъй като сега-засега той не е уверен, че ще я завърши. "А това със сигурност ще стане, ако продължа да разказвам за нея", отбелязва с усмивка Кинг. /

Бангор / САЩ

петък, 27 ноември 2009 г.

Internet Jazz Radio Bg Times - Online from USA - 24 / 7

Jazz Bg Times Radio - 24 / 7

Jazz Bg Times Radio - 24 / 7
Online from USA

Internet Jazz Radio Bg Times - Online from USA - 24 / 7

БАТАК КАТО МЯСТО НА ПАМЕТТА !


Батак


БАТАК КАТО МЯСТО НА ПАМЕТТА
Batak ein bulgarischer Erinnerungsort

Съставители: Мартина Балева, Улф Брунбауер
Този каталог се публикува по повод изложбата "Батак като място на паметта".

Net Jazz Radio Bg Times

Net Jazz Radio Bg Times
Online from USA - 24 / 7