ЛЕГЕНДИ ОТ ПЕРГ
Страхливецът и звярът
Баръш Мюстеджапльоглу
Баръш Мюстеджапльоглу е роден през 1977, завършва строително инженерство. Още ученик започва да публикува разкази в литературни списания. Като студент проучва методите на ислямските мисионери, което дава материал за романа „Шакирд” и публикации в популярния всекидневник „Акшам”. Следва полицейският роман „Братска кръв” върху историите на бездомни деца и престъпните организации, които се възползват от тях. През 2009 излиза последната му засега книга „Една мечта, по-красива от действителността”, където писателят дръзва да опише тюрките шамани през ХIV век и да направи паралел със съвременното изкуство. Фентъзи поредицата „Легенди от Перг” започва през 2002 с романа „Страхливецът и звярът”. Следват „Тайната на Мердеран”, „Страната блато”, „Азбуката на боговете”. „Страхливецът и звярът” е първият фентъзи роман, издаден в Турция от турски автор, а писателят е обявен за основоположник на турското фентъзи. Поредицата „Легенди от Перг” ще бъде представена на българските читатели от издателство „Арка”.
Един ден Асхерта дойде при него в много по-добро настроение от когато и да било и погледът му излъчваше страст.
– Ставай, Пазачо на Асхерта, чака те нова задача!
Леофолд притеснено се изправи.
Отдавна копнея за вкуса на една храна и точно сега се появи подходяща възможност. Подушвам аромата на крехки месца, които си играят пред входа на тунела.
Вдигна лице към тавана и подуши. От погледа му ставаше ясно, че изгаря от желание.
– Искам да ги уловиш за мен. Побързай, за да не се отдалечат.
Леофолд наведе глава. Асхерта вече освобождаваше дебелото въже и той отиде под капака на тавана, отвори го, с един скок взе разстоянието от три метра и излезе отгоре. Чу как след него капакът се затвори. Вървеше към изхода на тунела и се чудеше каква ли може да е храната. Беше се постарал господарят му да опита вкуса на почти всички видове месо от гората. Един път, понеже много му се ядеше, му хвана дори огромна Гейфорска мечка. Фактът, че лесно бе успял да се справи с гигантската мечка, която само с едната си лапа можеше да повали дузина хора, стана повод леко да се възгордее. Веднага след това обаче осъзна в какъв звяр се е превърнал и отново потъна в скръб. Стигна до входа на тунела и замръзна от ужас. Беше съзрял крехките месца на тези, които си играеха наблизо. Гонеха се, побутваха се, смееха се: три изключително симпатични момченца, нищо друго! Кръвта във вените му кипна. Страстта на Асхерта го караше да ловува, но не можеше да го направи. За Бога, не можеше да убие невинните дечица. В него сякаш щеше да изригне вулкан. Падна на колене и заби лапи в пръстта. Страху-ваше се, че ще изгуби контрол и ще нападне дечицата. Болката можеше да го убие, но нямаше да нарани децата. Тялото му все едно се бе разполовило: краката го теглеха напред, а лапите, заровени в пръстта, се опитваха да го задържат на
място.
Изведнъж започна да вие. Момченцата чуха ужасяващия вой и погледнаха към него, настръхнали от страх. При вида на невиждано грозното чудовище се ужа-
сиха, закрещяха и панически се разбягаха. Скоро децата изчезнаха от полезрението му, отдалечиха се достатъчно, та Асхерта вече да не може да ги усети с обонянието си, и мигом болката утихна. Изтощен, Леофолд се строполи на една страна. Няколко минути лежа, без да мръдне. Скоро кръвта му отново забушува и къде пълзешком, къде с влачене се върна обратно. Капакът, върху който стоеше, се отвори и той се стовари долу като чувал с картофи.
Асхерта го очакваше, но щом видя, че се връща с празни лапи, гневно се разкрещя:
– Ах, ти, мръсно псе! Къде ми е храната? Как така ми идваш с празни лапи?
Леофолд се просна на земята и безпомощно изпъшка:
–Те бяха само някакви дечица. Не можах да ги убия.
Асхерта се разпищя, както никога досега, и го заудря по лицето с ръчичките си. Леофолд се побъркваше, защото не съумяваше не само да надвие неговата кръв в себе си, но и да навреди на създанието, което само с един удар можеше да разполови.
– Ах, ти, глупако! Изменник такъв! Как смееш да се противопоставяш на господаря си? Ти ми принадлежиш! Ти си мой!
Изведнъж Асхерта спря. Пое въздух през носа си и замърмори:
– Грешката е в мен... Трябваше да си избера за пазач безпомощен човек. Трябваше да предпочета един пром. И този се оказа слаб като предишния... Повече няма да повтарям тази грешка!
Леофолд се обърка от чутото. Леко се посъвзе и с любопитство попита:
– Предишният ли? И друг ли е имало преди мен?
Асхерта се разкиска:
– Друг ли? Ти какво си мислиш, нещастнико? Десетки имаше. Аз съм на четиристотин и трийсет години!
Изумлението в погледа на Леофолд му достави удоволствие. Засмя се и продължи:
– Този преди теб беше най-откаченият. Ама бе някак по-верен. Избрах си го веднага след като се нанесох в този тунел. Само на един лов беше успял да хване за мен цели трима човека. Бе изпуснал едно момченце, но нищо. Беше далеч по-добър пазач от теб!
Изведнъж Леофолд осъзна всичко. Накрая съумя да съзре истината през замъг-леното си, заради всичко, което му се бе случило, съзнание. Пазачът преди него бе най-добрият му приятел, не друг, а самият Грисол. Затова в онзи ден се отърва жив и здрав. Скъпата му майка, баща му и вуйчо му обаче бяха изядени от това отвратително създание и никой не беше успял да открие дори следа от тях.
Асхерта не забеляза как изражението на лицето на Леофолд се промени и бавно се изправи. Самодоволно засмян, продължи да говори:
– За съжаление след този лов той напълно загуби разсъдъка си. Непрекъснато удряше главата си в стените и така се погуби сам. Ако беше жив, никога нямаше да съм принуден да се примиря с нещастник като теб. И все пак е по-добре от нищо. В годините, през които бях сам, не можех да ям нищо освен мишки...
Изведнъж видя Леофолд да стърчи пред него и се стресна. Не бе разбрал какво става, но погледът на слугата съвсем не му харесваше:
– Ах, ти! Как се осмеляваш да ме гледаш така! Отдръпни се, назад! Мръсно псе...
Усети как острата лапа на Леофолд се забива в корема му...
– Предаде ме... – изстена той. С всяка дума, гласът му отслабваше все повече и повече. – Но и ти ще умреш... Моята кръв в твоите вените ще отмъсти за мен... Ще те изгаря ден след ден... Ще дойде ден, в който ти ще се превърнеш в дявол... Убиеш ли всички около теб, ще убиеш и сам себе си...
Леофолд не помръдна от мястото си до последния дъх на Асхерта. Изживя цялото удоволствие от смъртта на звяра, който му бе отнел всичко, което притежаваше. После отвори капака и с един скок излезе навън. Напускаше тунела, в който дълго бе пленник, и дори не се обърна назад да го погледне. Загърна се с широката покривка за пикник, останала от децата, които беше уплашил и разпищял, и се изгуби в гората.
Пазачът на Асхерта беше свободен.
Превод от турски
Алина КАРАХАНОВА
ЛИК / Бг Таймс
