"Времето на убийците"
Клеър Стърлинг
„Времето на убийците” е политически трилър от най-висока класа – и още по-въздействащ, защото е истински. Това са най-мрачните страници от новата история на България, които техните автори желаят завинаги да останат непрочетени. Това е книгата за „българската следа”. Това е истината за участието на комунистическите тайни служби в покушението срещу папа Йоан Павел ІІ. Зашеметяващ коктейл от милиарди долари, могъщи банки, мъже с неопетнена репутация, масони, висши военни, финансисти от Ватикана, терористи, убийци, източни и западни разузнавателни служби, който ще ви остави без дъх.
Държавна сигурност вероятно е превеждала тази книга – за служебно ползване през 80-те. Но българският читател за първи път се докосква до нея. И може сам да си състави мнение както за историята, така и за авторката, която четиридесетгодишинте познават като “агент на ЦРУ и фалшива журналистка, която умишлено превърна истината в безкраен, многоцветен, съскащ фойерверк от лъжи и клевети, насочени срещу социалистическа България, срещу българите и техните исторически традиции на непоколебими последователи на най-светлите и хуманни принципи на свободата, демокрацията и прогреса”.
След двадесет и пет години двеста и петдесетте страници премълчавана история излизат на български благодарение на Издателска къща „МаК”.
“В продължение на седем или осем години се занимавах с незаконна търговия с оръжие, и сега не знам как да спра. От около два месеца отказвам да правя това, затова съм под натиск и ме заплашват. Но повече няма да търгувам с оръжие”, пише през 1979 г. Ибрахим Телемен, член на турската мафия.
“Контрабандата на оръжие в Турция се ръководи от Абузер Угурлу, братята му Мустафа, Сабри и Ахмед [както и от главния им сътрудник Челахетин Гювенсой, още 15 близки приятели на Угурлу, чиито имена са известни]. Абузер работи с отделни клетки, от по няколко души, които често не се познават. Има добри връзки на всички нива в полицията и митницата. Митниците в Одрин, Капъкуле, Ипсала, Хадарпаса и Мерсин са му като бащиния. Плаща в Министерството на митниците от един до десет милиона лири [от 50 хиляди до 500 хиляди долара], за подкупване на директори на митници и началници на охраната…включително и на шефовете на полицията в Истанбул…”
“България изпраща всякакви оръжия в Турция, по море от Бургас и Варна, или с тирове. Този трафик между двете страни се управлява от дясната ръка на Абузер, Надим Диская. Аз съм организаторът на контрабандата на оръжия от Италия, Франция, Испания и Чехословакия. Българите не искат регистрация или разрешителни за оръжията и изпращат всякакви оръжия на Абузер. Например, онзи ден изпратиха две хиляди автомата с кораб през Черно море…”
“Италия, Испания, Франция и Чехословакия изискват разрешителни за продажба на оръжие. Взимам тези лицензи от Арабските емирати или някоя държава в Африка, срещу 25-30 хиляди долара. С лицензите купувам от десет до двадесет хиляди оръжия, и четири или пет милиона патрони, и ги товаря на корабите на Абузер”.
“Всеки месец, само в Хадарпаса, пристигат от петнадесет до двадесет хиляди оръжия…Сега ме натискат, защото оставих депозит за петнадесет хиляди оръжия и четири милиона патрони в Чехословакия, искат от мен да ги взема и да ги натоваря на кораба. Заплашват ме със смърт, ако не поръчам още двадесет хиляди оръжия и пет милиона патрони. Чехите имат специални речни кораби без мачти, които пренасят оръжията по Дунава през България, до Черно море. Оттам стоката се превозва с корабите на Абузер, и чешките кораби се връщат…”
“Турската мафия е под контрола и изпълнява директивите на българските тайни служби. Службите буквално владеят турската мафия. Защото в България всичко, от цигари до тежко въоръжение, се продава на контрабандистите от държавната компания „Кинтекс”. Всички стоки, които минават транзит през България, се реекспортират чрез тази фирма. Контрабандистите, искам да кажа мафията, са длъжни да решават всички проблеми в България чрез „Кинтекс”. Тази фирма е част от българските тайни служби.”
Този човек, Угур Мумчу, журналист от “Гюмхуриет”, цял живот бил краен левичар. Бил затворен през 1971 г., при налагането на военното положение, във връзка с първата вълна от тероризъм в Турция. Журналистическата му дейност след това се характеризира с яростни антиамерикански и антинатовски статии, против капиталистическия Запад. Почти никога не критикувал съветския блок. Никой не може да обвини Мумчу в антипатии към комунистическа България.
Нямах желание да се срещна с него, защото беше публикувал язвителна статия за книгата ми “Мрежата на терора”. (По-късно преодоляхме дрязгите и станахме добри приятели). Но беше ясно, че дълго се е борил със съвестта си, преди да разобличи България като спонсор на турската мафия.
Мумчу не можеше да прости това предателство: “Мога да потвърдя, че огромно количество оръжие е било доставено на турските терористи чрез България. Оръжието идва от различни страни, главно Белгия, Италия и Франция. Тези грешки и престъпления са срам за страна, наричаща се социалистическа, която дава свобода на действие на контрабандисти на оръжие и наркотици. Наркотици се изнасят от Турция и се разменят за оръжия, транспортирани от Европа. България е основна част от тази мръсна търговия. Небезизвестната българска държавна организация „Кинтекс” изпраща оръжия на десните и левите терористи в моята страна” – казва той пред италианския социалистически вестник “Аванти!”
“От години се борим да разкрием външните и вътрешните източници на тероризма… да разобличим българската връзка с контрабандата и турските фирми. Оказаха ни огромен натиск поради това проследяване, сблъскахме се с протежета...” – пише той в книгата си “Контрабанда и тероризъм”, бестселър през онази зима в Турция.
Книгата на Мумчу е пълна с непроизносими имена и градове, които не са на картата. Но фактите сами говорят. Той разказва как през 1965 г. в София е била създадена държавната организация за износ-внос „Кинтекс”, и за дебюта на Абузер Угурлу като Кръстник следващата година. Първата пратка с оръжие на Угурлу била заловена през септември 1967 г. : 1070 броя леко автоматично оръжие, 400 револвера и “голямо количество амуниции”. Оръжието било доставено „по море от Прага до Варна, от Варна до Трабзон”, турското пристанище на Черно море.
През септември 1973 г. военен турски съд издал заповед за арест на Угурлу. Обвинен бил в незаконни доставки на оръжие от България за Турция за времето от 1967 г. до 1973 г.: 70731 оръжия с различна направа, и 27 601 000 патрона.
Мумчу пише, че тогава Угурлу бил избягал от Турция. Адресът му бил: ул.„Арх. Йордан Миланов” № 18, София, България”.
Тук е важно да отбележа следното:
През онези години, от 1967 г. до 1973 г., турският тероризъм се ражда, расте и набира сили. Едва ли е случайно, че точно по това време бил изграден българският контрабанден канал на оръжие. Сега е ясно, че българските власти нарочно са подхранвали турското терористично чудовище – въоръжавали са и двете му страни. Това е бил част от големия съветски план за унищожаване на турската демокрация. Турската мафия, създадена от българските тайни служби, е била инструмент за това.
Мумчу не беше първият, който писа за политическите връзки на турската мафия.
Десет години по-рано, няколко журналисти от “Нюздей” се натъкнали на „Кинтекс”. Събирали материали за контрабандните канали на наркотици от Турция до САЩ за книгата си “Пътят на хероина”. Книгата беше рядка и ми отне време, докато я закупя. Главата за България започва така:
“Беше последният ни ден в България. Колата ни зави по Площада на свободата, мина край откритите кафенета и статуята на руския цар, възседнал бронзов кон. Отправихме се към кубето на катедралата “Александър Невски”, след това наляво към ЦУМ и влязохме в тясна улица с едри павета, пълна с хора и магазини.
С нас пътуваха двама контрабандисти, с които се бяхме запознали в Истанбул. Колата спря пред безименно, квадратно, ново здание от бетон и стъкло. Няколко мъже стояха на входа и ни гледаха.
„Това е новото здание на „Кинтекс” – каза един от контрабандистите.”
Журналистите от “Нюздей” били по следите на канал за наркотици, не на оръжия, което още тогава говори за многостранните контрабандни функции на „Кинтекс”. Описанието им, от преди повече от десет години, ми звучи съвсем познато.
“Галип Лабернас, бившият бос на контрабандистите на наркотици в Истанбул, бе чувал за „Кинтекс”. По време на разговора ни в истанбулския му апартамент той ни каза: „Има една важна агенция в българското правителство, която даде картбланш на някои от най-големите ни контрабандисти да организират канал за морфин през страната. Знаем, че е така, но не знаем много подробности. Агенцията се казва „Кинтекс”.
“Известен търговец на опиум в Истанбул, който нямаше нищо против да говори за колегите си поименно, изведнъж млъкна, когато го запитахме за „Кинтекс”. „Чувал съм, това е българската връзка”. И веднага смени темата.”
“Източник от посолството на САЩ в Анкара: „Не знаем много, само това че „Кинтекс” е официалната организация за внос-износ на Народна Република България. Организацията трябва да развива износа и да контролира вноса. Изглежда, че е обикновена държавна организация.”
Един от контрабандистите, пътуващ с журналистите от “Нюздей” твърди нещо различно: “Кинтекс” има огромно влияние в страната…повече е от държавна организация. Ако „Кинтекс” реши, че няма да внасяте контрабандно стоки в България, ще си имате големи неприятности”.
Другият контрабандист добавя: “Ако имате връзки в тази организация, може да пренасяте наркотици през България без абсолютно никакви проблеми”.
Първият контрабандист описва дейността си до 1972 г.: “Да кажем, че искате да пренасяте американски цигари в Турция. Обаждате се на посредника, който работи с „Кинтекс”. Той изпраща името ви в София за проверка. Българските агенти в Истанбул също ви проверяват. Ако имате опит в контрабандата и нямате връзки с полицията, започвате работа с„Кинтекс”.
“България е единствената страна по целия път от Истанбул до Марсилия, в която всяка кола се спира и проверява. Но ако имате връзки с „Кинтекс”, няма да имате проблеми”. Единият контрабандист казва “Изпращате съобщение до София с описание на колата или камиона ви, както и регистрационния номер. Съобщавате приблизително кога ще прекосите границата. Тогава „Кинтекс” изпраща човек на границата, който урежда колата ви да не бъде претърсвана”.
Тази операция става все по-сложна с годините. Но една част от сътрудничеството между „Кинтекс” и турската мафия, останала непроменена. Според журналистите от “Нюздей” “ българите имаха други интереси в Турция – лявото революционно движение Dev Genc”. Става дума за родителя на турският ляв терор, предшественик на Dev-Sol. “Според контрабандистите, истанбулски партньор, на когото било разрешено да пренася наркотици, трябвало понякога да пренася оръжие и амуниции от България за турските революционери. Партньорите били задължени да действат и като шпиони за българските тайни служби”.
Журналистите запитали Държавния департамент за „Кинтекс”, но им отговорили, че нямат информация. Все пак американски източник с опит в българо-американските отношения им казал, че “възможно „Кинтекс” да работи като част от тайните служби и да е подчинена само на висшите партийни ръководители, дори е вероятно висши държавни чиновници да не знаят за истинската дейност на агенцията”.
Не ми е известно дали Държавният департамент има досие за „Кинтекс” след 1972 г., но началникът на българския отдел не знаеше нищо, когато го запитах за това през 1982 г. Не получих отговор и на телексите до посолството на САЩ в София. Въпреки тази резервираност, във Вашингтон имаха информация за „Кинтекс” и Абузер Угурлу.
Истанбулските “партньори”, както ги наричат журналистите от “Нюздей”, били известни като „buyuk baba” – важните старци. Те се занимавали с контрабанда на всичко, от което може да се печели – какао и кафе, цигари, алкохол, електроника, диаманти, злато, валута, мед, оръжие, наркотици. За българските власти най-важна била контрабандата на оръжие в Турция, и на наркотици, които били изнасяни от страната. Този двупосочен трафик бил и най-изгоден.
Освен парите, които печелили ( в „Кинтекс” взимали процент от всяка контрабандна сделка), това подронвало устоите на турската държава, и се оказа идеално прикритие за заговора срещу папата.
Най-важните „старци” в Истанбул били Абузер Угурлу и брат му Мустафа, които командвали турско-българската част от незаконната търговия. Имало още един бос, които отговарял за бизнеса в Италия, Франция, Швейцария, Германия и САЩ. Бил опитен, общителен светски човек, на име Бекир Челенк. С братята Угурлу го свързвало родното място – бил роден в Газиантеп, близо до Малатия, родният град на Агджа, откъдето идвали и братята. Челенк рядко идвал в Истанбул, но Абузер Угурлу постоянно пътувал до София. Двамата се виждали в хотел “Витоша”, където обсъждали бизнеса. Този хотел станал централа на организацията им. Според Интерпол, имали и общ офис.
Челенк добре си живеел в тази комунистическа столица, преди да се сблъска със съдбата си. Имал собствена вила, движел се с мерцедес с шофьор, живеел в апартамент в луксозния хотел “Витоша, давал щедри бакшиши в бара. Начинът му на живот бил описан в истанбулския вестник “Хюриет” в края на ноември 1981 г. от един журналист, който се опитал да вземе интервю от него.
В отговор Челенк изпратил три турски мутри, които намушкали с нож журналиста от “Хюриет” и разбили фотоапарата му. Българските ченгета, както винаги слухтящи около хотела, гледали, без да се намесят.
Няколко месеца след репортажа в “Хюриет”, Угур Мумчу писал в “Гюмхуриет”, че Бекир Челенк и Мехмед Али Агджа се срещнали в хотел “Витоша” в началото на юли 1980 г. Агджа живеел в стая 911, а Челенк – в стая 1078.
По това време Челенк и Угурлу вече са направили големи услуги на българските власти. Много повече за тези услуги щеше да се разбере година по-късно. Но още тогава двамата решително са допринесли за подкопаването на турската демокрация – осигурили са огромни количества оръжия за турските терористи, леви и десни.
Двете страни имали толкова много оръжия, че понякога си ги разменяли. Угур Мумчу ми даде един пример. През 1979 г. оръжейна доставка по море от „Кинтекс” била изпратена от турската мафия на местен ръководител на „Партията на националното действие” в Самсун, град на Черно море. Той препратил оръжията на „Dev-Sol” в съседния град Фатса. Малко преди това градът бил превзет и окупиран от „Dev-Sol”, които основали ленинска народна комуна. Последвало клане, изтезания, “съдебни процеси”, публични екзекуции, грабежи. През 1982 г. повече от 400 активисти от „Dev-Sol” били изправени пред съда. Военните открили оръжията, изпратени им от „Партията на националното действие”, които били все още в каси с надпис „Кинтекс”.
Превод: Огнян Дъскарев
Издател: Издателска къща “МаК” ООД
Година на издаване: 2006
ISBN 10: 954-91541-6-5
ISBN 13:978- 954-91541-6-0
http://www.mediatimesreview.com / Бг Таймс
>>>
BOOKS OF THE TIMES
THE TIME OF THE ASSASSINS. By Claire Sterling /
By MICHIKO KAKUTANI
Claire Sterling
THE TIME OF THE ASSASSINS. By Claire Sterling. 264 pages. Holt, Rinehart & Winston. $14.95.
ON May 13, 1981, as Pope John Paul II addressed a gathering of the faithful in St.Peter's Square, Mehmet Ali Agca, a Turk, shot and wounded the Pontiff. Though Mr. Agca was quickly arrested, tried, convicted and sentenced to life imprisonment, inquiries by the press and Italian investigators have raised many questions. Among them: Was Mr. Agca, in fact, acting on orders from Bulgarian agents? And, were the Bulgarians, on their part, acting on orders from Moscow? Claire Sterling, author of ''The Time of the Assassins,'' believes that the answer to both questions is a resounding ''yes.''
In writing this volume, Mrs. Sterling is working in familiar territory. Her last book, ''The Terror Network,'' examined the phenomenon of international terrorism, arguing that the Soviet Union willfully fosters such activities. And a long article on the plot to kill the Pope, which she wrote last year for Reader's Digest, developed the groundwork for this book.
That article made headlines at the time, and since then much has been written about Mr. Agca's possible ''Bulgarian connection.'' Indeed, the whole question of who was behind the assassination attempt has become a controversial issue, eliciting fierce opinions both in this country and abroad.
Although Mrs. Sterling acknowledges that the final link to Moscow probably cannot be proved, she attempts to make a case for it based on circumstantial evidence in ''The Time of the Assassins.'' According to Mrs. Sterling, Moscow had plenty of reasons to want the Pope dead: the Kremlin, she writes, regarded him as a threat to its control of Eastern Europe; and with the rise of the Polish labor organization, Solidarity, ''Party Secretary Brezhnev might well have said: 'Will nobody rid me of this meddlesome priest?' ''
The K.G.B., she notes, has always maintained close control over the Bulgarian Secret Police, which in turn, has links with the Turkish underworld. As she sees it, Turkish agents ''operating out of Sofia under tight Bulgarian control,'' found a suitable hit man in Mr. Agca - in addition to being cool and intelligent, he possessed the perfect right-wing terrorist credentials. She believes that after shooting the Pope, Mr. Agca was himself to have been killed - but the job was somehow bungled.
Much of this scenario depends on information supplied by Mr. Agca, who has changed his story repeatedly - he initially claimed, after all, ''I acted alone, and no one helped me.'' Mrs. Sterling, however, believes that Mr. Agca now thinks it is in his best interest to tell the truth, and she points out that corroborative evidence substantiates many details of his claims.
In many respects, ''The Time of the Assassins'' reads like a detective story, starring Mrs. Sterling; and her account of how she tracked down leads and pieced together her theory demonstrates her persistence as a reporter. Unfortunately, the account is marred by a strident, self-congratulatory tone. Not content to simply present her ideas, the author has a tendency to cast herself in the role of a lonely truth seeker, who told the world what it didn't want to hear in the face of remarkable odds. ''It might be years,'' she writes, ''before Agca decided to talk - if he did - while the trail grew colder, the evidence moldier, the inclination of Western governments stronger than ever to bury the case. Judge Martella, a man of seemingly limitless patience, might be prepared to wait. I wasn't.'' Or, of her Reader's Digest article: ''It was going to be strong stuff for an anesthetized public. Misinformed in the first place, the outside world had then ceased to be informed at all.''
It is Mrs. Sterling's contention that the Western world - committed to the process of detente - didn't want to hear about possible Kremlin involvement in the plot to kill the Pope. She thinks that reporters like herself, who relentlessly pursued the story, came to be regarded ''as an international menace, threatening peace among nations if not the entire planetary order.''
All too many ''pacesetters of Western public opinion,'' she believes, were simply content to transmit the Central Intelligence Agency's ''exceptional efforts'' to exonerate the K.G.B. Although Mrs. Sterling praises a front-page article by Nicholas Gage in The New York Times - an article that reported the discovery of information supporting the ''Bulgarian connection'' theory - she questions other articles in The Times as helping to perpetuate Western attempts to cover up an assassination plot.
''Whose interest,'' she writes, ''could be served by denying the increasing likelihood that the Russians had resorted to spectacular political assassination as an instrument of national policy? If the Russians had done it once, were they not capable of doing it again, whenever and wherever a Western head of state might get in their way? Didn't the public have the right to know and consider the tremendous implications of such a Soviet policy? No answers have come from the incumbent Administration in Washington.''
Why should American policy makers - including members of the Reagan Administration - be so eager to protect the Soviet Union? ''Maybe,'' she writes, ''this was only part of the larger explanation that has grown so familiar over the last decade or so - the perpetual disinclination of Western leaders to confront the Russians with their darker sins. But even that did not seem to me a good enough reason for the concealment, evasion, inertia and disinformation - unfortunately the only word for it - going into this monumental cover-up.''
Clearly, Mrs. Sterling's ability to discern patterns in a vast pool of data and information can serve as a useful investigative tool. This same ability, however, all too often veers into paranoia, into an eagerness to see conspiracies - designed to cover up what she sees as the real conspiracy - where, perhaps, only confusion or coincidence exists.
She talks, for instance, of ''a singular Western effort to discredit what Agca might say before he said it,'' and of a ''cover-up'' mounted less than 48 hours after the assassination attempt. She accuses government and church leaders of setting up ''a wall of refracting mirrors,'' designed to deflect ''our vision at every turn''; and she takes West German police officers to task for ''diminishing the import of a sinister historic event, reducing high drama to a monotonous recital of selected and minor half- truths.''
In the end, such melodramatic prose not only undermines Mrs. Sterling's own arguments, but also has the unhappy effect of making the dangerous complexities of the modern world seem tidier than they are.
http://www.nytimes.com / Bg Times
Писателят Георги Господинов е сред 35-те европейски автори, включени в антологията „Най-добра европейска проза 2010", излязла тези дни в САЩ.
