ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ НА КНИГАТА "СМЪРТ И ИЗГНАНИЕ" ("Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)"

ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ НА КНИГАТА "СМЪРТ И ИЗГНАНИЕ" ("Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)"

Американският историк Джъстин Маккарти е непознат за българския читател. Изключения са твърде малкото и оскъдни информации за него в някои дискусионни интернет форуми за история. Почти непознат е и за българските историци. И доколкото се е налагало някои от тях да се произнесат за научното му творчество, оценките за него са крайно отрицателни. Например според някои български историци това е „един изключително протурски настроен амери¬кански изследовател”, защото „до голяма степен тезите му съвпадат с вижданията в турската историография”.

Кой всъщност е Джъстин Маккарти? Маккарти е американски демограф, професор по история в Университета в Луис¬вил, Кентъки. Неговата изследователска област е историята на Османската империя и най-вече последните й 100 години. Автор е на редица сериозни изследвания , но си е спечелил известност преди всичко с книгата „Смърт и изгнание” (Преводът на книгата ще бъде на българския книжен пазар тия дни – бел. ред. КНИГИ NEWS). За цялостното си научно творчество е получил престижни награди и стипендии.

В проучванията и публикациите си Маккарти се концентрира върху периода, в който Османската империя започва да се разпада (началото на ХІХ в). Той твърди, че много от западните изследователи на последното столетие на Османската империя са повлияни от показанията на предубедени наблюдатели - най-вече християнски мисионери и представители на християнските народи, които са били в непрестанни войни с османците от 1821 до 1922 година. Много педантично и подробно Джъстин Маккарти се фокусира върху промените в етническия състав на населението в империята. По този начин той обосновава тезите си за етническото прочистване на османските мюсюлмани от Балканите до Кавказ и Анадола, за разрушения на хиляди населени места, за християнски (най-вече руски, арменски и гръцки) погроми, зверства, кланета на мюсюлмани.

Маккарти има неортодоксален поглед върху т. нар. арменски геноцид, за който се твърди, че е настъпил през 1915-1916 г. За разлика от повечето учени, изследвали тази тема, които окачествяват събитията като геноцид, Маккарти ги разглежда като част от гражданска война, като предизвикани от развитието на Първата световна война, в която по редица причини загиват голям брой арменци, но и многократно по-голям брой османски мюсюлмани.
Тъй като Маккарти на практика отрича т. нар. арменски геноцид, той често е обект на критика. В повечето случаи нападките срещу него не са подплатени със сериозни научни доводи. Най-често го характеризират като "учен от турската страна на дебата". По разбираеми причини към него най-много има критики от проарменски настроени учени, включително и обвинения, че е „агент на турското правителство”. Заради коренно противоположните си научни твърдения Маккарти е бил обект и на кампании, по време на които го етикетират още като „отрицател на геноцид" и „ревизионист". Обект на постоянен вандализъм е неговата страница в Уикипедия. Изобщо с всевъзможни средства се цели неговото дискредитиране.

И все пак дори критиците му признават, че Маккарти се позовава на солидни източници, пренебрегвани преди това най-вече в християнския Запад. Въз основа на тях той доказва, че мюсюлманите също са страдали не по-малко по време на тези войни и непрестанни бунтове на християнските народи. Маккарти не отрича, че през това размирно столетие стотици хиляди християни са загинали (най-много арменци), но твърди, че не по-малко мюсюлмани в региона също са били убити, и то най-много от ръцете на арменските бунтовници, подпомагани от руснаците (1890, 1994-1895, 1905, 1909, 1915-1922 г.). Позовавайки се на малко известни, в повечето случаи достоверни, безпристрастни, обективни и съзнателно премълчавани доскоро източници, той доказва, че в съучастие и подпомагани от руснаците „арменците са изтребвали мюсюлмани с рафинирани методи за причиняване на смърт по особено жесток начин и второ, че именно арменците носят отговорност за повечето разрушени градове и села”. Че не по-малък в масовото изтребление на стотици хиляди мюсюлмани и разорени¬ето на стотици населени места е и делът на руснаците. Че в крайна сметка многобройните смъртни случаи по време на Първата световна война и непосредствено след нея са в резултат на междуобщностна война между мюсюлмани и християни (арменци, руснаци и гърци), на глад и болести и не са поради умишлено и съзнателно провеждане на политика за извършване на геноцид от Османската империя. Според него през последното столетие на империята турците никога не са провеждали политика на геноцид.

Горните си твърдения Маккарти популяризира активно не само чрез своята книга, а и в редица статии, в доклади на научни форуми, при дебати и интервюта. Бил е лектор в Турция, Англия, Германия, Австрия, Холандия, Израел, Босна и Канада. Това го прави мишена на много критики главно от страна на силната арменска диаспора, на организации и не¬малко историци от тези страни, които го нападат като водач в „списъка на отричащите арменския геноцид”. Всеобщо е мнението на критиците му, че той е съучастник в „мащабен про¬ект” за подкопаване усилията за осъждане на арменския геноцид. Че той просто е „купен” историк, че се е „продал”.

Има и историци, които се отнасят положително към резултатите от научните дирения на Маккарти. Според тях например често се пренебрегват страданията на мюсюлманите по време на войните от 1877-1878 и 1912-1922 г. и Маккарти е допринесъл много за коригиране на тази неправда. Те признават необоримостта на част от тезите на Маккарти, включително и това, че опустошенията и разоренията от армиите и бунтовниците на арменците, сърбите, българите, гърците и руснаците на територията на империята са много по-широкомащабни и унищожителни. Че те също са причинили смъртта на много мюсюлмани и че броят на смъртните случаи може да бъде равен от двете страни. Че жестокостите, извършени от християните, са качествено по-различни, далеч по-жестоки от тези, извършени от мюсюлманите (турци, кюрди и татари).


Има и отзиви на читатели на английското издание. И те, както и в научните среди, са крайни - от пълно отрицание до категорична подкрепа. Изглежда обаче, че за разлика от историците обикновените читатели са по-спокойни, по-толерантни и оценяват като положителен факт появата на „другата история”. Много от тях споделят, че им е било полезно да научат нещо повече за другите, за техните страдания и болки. Според някои книгата е ръководство за тези, които искат да видят една справедлива история. Други след прочитането на книгата са убедени, че Маккарти не е турски наемник, защото почти всяко изречение в книгата му се доказва от надеждни източници. Трети благодарят на Джъстин Маккарти за подробното изследване и обективния подход. И споделят колко е тъжно да се види как милиони мюсюлмански хора също са били измъчвани и убивани и как светът е обърнал лицето си към другата истина, като е пренебрегнал този вековен геноцид. Четвърти вярват, че книгата разкрива историческата истина за страданията на милиони невинни мюсюлмани, които са изнасилвани, убивани, прогонени в изгнание и изобличава отвратително двойния стандарт на западните общества при тълкуването на историята.


По всяка вероятност, четейки книгата на Джъстин Маккарти, преобладаващата част от българските читатели ще бъдат изумени, втрещени и ще поискат да я захвърлят. Няма да повярват на нищо от написаното в нея и ще мислят, че събитията там са представени едностранчиво. Ще мислят, че в ръцете си държат продукт на огромна фалшификация, „оръдието” на една добре организирана, мащабна манипулация на турската историография и пропаганда. Казано най-общо, ще им се струва, че четат една история, съшита с бели конци. Недоволството им ще бъде особено голямо там, където авторът представя ключови събития от новата българска история в коренно противоположна светлина. И навярно ще се питат: ако написаното в нея е вярно, защо българските историци не са ги запознали поне с един от изнесените там неприятни факти. Защо не знаят почти нищо, с което да поставят под съмнение или да подкрепят поне една от основните тези на автора.


Както всяка, така и тази книга носи някаква ценност, затова нека читателите да не бързат с оценките си. Без съмнение пред българския читател е четиво, което той няма да одобри и трудно ще възприеме, защото ще му е трудно да се раздели с някои от представите си за нашата история. Редица факти от най-новата българска история в тази книга са преобърнати наопаки, представени са в коренно противоположна светлина. Авторът дава много различен поглед към редица събития от българската история. За много от тях гледната му точка е диаметрално противоположна от официално приетата в България.


И все пак звучи успокоително, че на няколко места в книгата си Маккарти изрично подчертава, че преобладаващото, огромното мнозинство от българите не са участвали в кървавите събития, описани на почти всяка нейна страница. По-голямата част от съдържанието на книгата е посветена на осъдителното поведение и на други хрис¬тиянски народи и държави, на техните армии и бунтовнически фор¬мирования по време на последните 100 години на Османската империя. На стълкновенията им с османците и османската армия, а именно: на руснаците и Русия, гърците и Гърция, на арменците и в по-малка степен на сърбите и Сърбия. Не са спестени и фактите за участието във взаимното изтребление на противната страна – турците, татарите и черкезите, причинили също немалко страдания и мъки на християните. Не е пропуснато да се посочи вината и открои злокобната роля на някои от Великите сили (Великобритания и Франция) за сполетелите християнското и мюсюлманското население страдания.


Гледните точки, които липсват в тази книга и които изобщо са загърбени и не се споделят от Маккарти, са на историографиите на западноевропейските държави, САЩ, на руската, арменската и на балканските страни. Личи, че авторът на книгата ги отминава съвсем умишлено, защото те отдавна са тиражирани и чути. Той си е пос¬тавил за цел да ни представи другата, премълчаната история, прикриваната, другата истина. И като резултат от задълбоченото му проучване се оказва, че истината за много от дискутираните събития е някъде по средата: и от едната, и от другата страна (мюсюлмани-християни) в продължение на 100 години се извършва взаимно изтребление. Оттук нататък вече е спорен въпросът кой повече е избил, кои са по-потърпевши - християните или мюсюлманите. Маккарти твърди, че това са мюсюлманите.


Книгата, с която Маккарти за първи път се представя в България и която най-вероятно ще предизвика значим обществен интерес, е подкрепена с доста солидни и необорими научни доказателства. Видно е, че става въпрос за сериозен научен труд, който може да служи като еталон как трябва да се дискутира по спорните теми от историята. И като еталон за хуманизъм и толерантност. Маккарти просто ни е предоставил в пълна степен и по коректен начин само конкретните исторически факти.


Оставяме българския читател сам да прецени дали изнесените многобройни и звучащи доста скандално факти са достоверни. Сами да решат доколко основателни са изводите на Джъстин Маккарти, част от които се отнасят и до историята на България през разглеждания период. Думата за професионалната стойност, за качествата и обективността на този солиден научен продукт има и немалоброй¬ната армия от титулувани български историци, чиято тясна специализация е османистиката, а по-конкретно последните 100 години от историята на Османската империя (в това число българската, бал¬канската). Засега е ясно само едно, че и те често са ползвали изворите и литературата, на които Маккарти се позовава, при това с голяма вещина и педантичност. Дали си е съчинявал и преиначавал, лесно може да се провери.


Няма нищо страшно в това да прочетем другата история. Може би е полезно да изпием една горчива чаша, да научим какво другите пишат за нас. И без това тези събития напоследък много повече и все по-открито се дискутират и вече не можем да се преструваме, че не знаем за написаното. Без да сочим кое е истина и кое неистина, намираме книгата на Джъстин Маккарти за ценна, защото дава различен поглед към исторически събития, в които има много митология и политическа партизанщина. Освен документалните източници е използвана впечатляваща по своя обем научна литература. Гледната точка не само е различна от официалната, но тук несъмнено става въпрос за научен, творчески опит да се представи историята през различна оптика. Дори само това я прави ценна, за да я препоръчаме на читателите.

Ст. н. с. д-р Веселин Ангелов

http://knigi-news.com / Books Bg Times