Ружа Лазарова. Мавзолей, издигнат след събарянето му ! Срещам се с Ружа Лазарова в една дъждовна парижка сутрин в историческото кафе LesParigots, близо до площада“Република”.Поводът за срещата ни е четвъртият роман на авторката – Мавзолей (изд. Фламарион), който след десетина дни ще бъде представен в България, а самата писателка ще присъства на срещи в Софийския университет, във френските гимназии в София и Варна, организирани от Френския културен институт в София.
- Поздравления за Мавзолей! Става ми изключително приятно, когато в огромнияFNAC (верига от книжарници в Париж - б.а.), до книгите на Цветан Тодоров и Юлия Кръстева, виждам и вашата книга... Промени ли се животът ви след този успех?
- Бавно се променя, много бавно. Писателският път е много дълъг, промените не са изведнъж, поне в моя случай. Това е например отношението в издателство Фламарион, уважението им към мен; доста е добре да се чувстваш защитен от издателя си, още повече, че това са огромни издателства, има хиляди автори – само тази година през септември за откриването на новия литературен сезон трябва да са излезли около 700 романа... Материално животът ми не се е променил, напротив - също толкова труден е, но пък усещам невероятно удовлетворение... Фактът, че хората ми казват, че книгата им е харесала, че са научили неща, без значение дали са французи или българи, ме радва. Другото, което се промени (но това беше още в процеса на писане), е усещането, че тази книга най-сетне се разгръща - в персонажите, в епохите, които се смесват... Докато пишех, си казах: „Е, няма накъде да се ходи, явно ще пиша романи”. Защото досега, въпреки че пиша от петнадесетгодишна възраст, не можех да се отпусна изцяло. Сега вече имам повече доверие в себе си, добих желание да експлоатирам това, което има в мен.
- Защо избрахте да напишете романа на френски език? Не е ли различният, чуждият език втори филтър, втора гледна точка към отдалечена във времето и пространството ситуация?
- Имам много отговори на този въпрос. Започнах да пиша на френски някъде ’97 -’98 г., през ’98 излезе първата ми книга. Пишех на френски, защото вече живеех във Франция от шест години, учих в университет тук... Вече много ми харесва да пиша на френски, много е интересно! А специално за този роман мисля, че дистанцията, която дава един език, много помага да се анализира този режим; то не може да се направи с емоции, трябва голяма дистанция.
- Може би френският ви дава по-голяма свобода на изразяване...
- Свобода на изразяване, дистанция... Освен това, опитът да обясниш на други хора какво е било, те кара да се спираш на всички детайли, да ги обясняваш просто... Докато в България голяма част от хората знаят какво е червена връзка, синя връзка, аз трябваше да го обясня на хора, които нямат представа... Според мен, това беше в полза на романа...
- А и много от световните писатели са написали най-хубавите си произведения на „чужд” за тях език...
- Да, така е. А и беше важно, според мен, за романа. За мен френският е предизвикателство, вече го разчупвам, използвам неща, които не са типични в словореда, в комбинацията на думите, в използването на времената. Преживях много интензивен момент това лято, когато трябваше да прочета българския превод на романа - не беше това, което чувах, докато четях френския вариант. Заех се да го преработвам и постепенно започнах да си възвръщам писмения български език... Беше голяма радост... Продължи почти два месеца това пренаписване на романа. Спомних си как се пише на български. Беше много силно преживяване.
- В Мавзолей разказвате за първото си посещение в Париж, за първите си срещи с французи, които се определят като комунисти, за тревожността, която този факт поражда у вас... Аз също срещам много млади хора с леви убеждения, но те никога не са живели при комунизма, нито са изпитали последиците му. Какъв тираж е необходим на книгатав Париж, за да разкрие истинското лице на режима? Или може би комунизмът има различни лица в България и във Франция...
- Да, много е мъчителен този въпрос. Заради кризата например много млади хора намират някакъв утопичен отговор в някакви леви идеи, които са много остарели, доказано е, че водят до диктатура... Моят роман трябваше да покаже и другото лице на комунизма, но е много трудно. Когато представях Мавзолей в Бордо, след като обясних за книгата, един човек я разлистваше, за да я купи, а след това ми я захвърли почти в лицето и каза: „Няма да ви купя книгата, защото сте антикомунистка...” Аз опитах да водя някакъв диалог с него, да му обяснявам, но той започна да ми говори колко било хубаво и как е сталинист... Тези стари сталинисти са най-лошите! По принцип аз не съм против левите убеждения, смятам, че в тях има интересни неща, например стремеж към социална справедливост, към преразпределяне на богатствата по някакъв приемлив начин... Левите идеи обогатяват десните и десните обогатяват левите. Но е трудно за комунисти, за бивши комунисти, за хора с такива убеждения да приемат краха на техните идеи. Има хора, които гледат книгата ми с недоверие, интересно им е, понякога я купуват, но казват, че няма да я прочетат. Всъщност няма комуникация. Това е лошото – тази идеология много трудно понася спорове.
Не знам какъв тираж е нужен на Мавзолей... Но ако се отчете нашият нещастен опит, левите идеи биха могли да се обогатят, да еволюират, да не остават в XIX век...
- Казвате, че са ви трябвали 20 години, за да започнете да пишете за режима. През цялото време ли се подготвяхте за това? Звучи ми като опит за психоанализа, обикновено хората се опитват да забравят лошото и за 20 години донякъде успяват... Вие защо не успяхте?
- Не, напротив, аз го забравих. За десет години го забравих напълно. Не исках да се спомням, тук исках да съм като другите млади хора, да бъда свободна. След това мина време, бях написала вече три романа и една приятелка все ме питаше кога ще напиша за комунизма. А аз все си мислих, че не е много интересно. И в един момент се реших. 10-15 години ми трябваха за забравянето, а след това, когато реших да пиша, това ми отне пет години поне. Понеже бях забравила всичко, започнах да се чудя какво толкова ме е карало да страдам... Всеки път, когато се връщах в България, всяка лятна ваканция правих интервюта с най-различни хора и от моето семейство, и извън семейството, приятели, а понякога дори непознати – например когато ми трябваше информация за професията „архитект” за един от героите, търсих архитекти над 50 години... Тоест, имаше период на подготовка, след което самия роман бързо го написах, за около година. А после чаках година и половина да излезе. И така станаха 20 години.
- „Ролята на твореца е да намери форма, адекватна на тази бъркотия, която ние наричаме битие”, казва Бекет. Може ли битието да бъде победено с творчество?
- Може. Съществуването е някаква смесица между битие и дух. Духът е по-важен, той може да достави много по-дълбока радост. А пък действието на духа е творчеството. По времето на комунизма вътрешно страдах много, че трябваше да участвам в цялата тази машина. Книгите и театърът, където можеше да се говори метафорично за режима, бяха моето бягство. В този смисъл – да, може да бъде победено.
- Разказвате за диктатурата през образите на три жени – Габи, Рада, Милена... Може ли, според вас, мъжката експанзивност да бъде овладяна от женската сетивност? Още повече, че аз не се сещам за жени диктаторки...
- Моята мотивация да бъдат три жени е друга – по времето на комунизма имаше два вида мъже: тези, които бяха членове на партията, които имаха силата и прекалено агресивната мощ, и другите, които не искаха да са членове на партията и бяха тотално смазани... Според мен, комунизмът отучи мъжете да бъдат бащи по нормален начин, да поемат бащинската роля. Мои приятели – деца на комунисти, бяха смазвани от техните бащи, защото бяха прекалено силни фигури и държаха децата им да бъдат първи – например в комсомола, а тях това не ги интересуваше... Жените са по-силни от мъжете в смисъл, че умеят да се борят... По време на кризата и глада през 90-те жените като че ли по се справяха – те осигуряваха яденето вкъщи...
- Мавзолей е номинирана за литературната награда LouisGuilloux за произведение, отличаващо се с красотата на езика...
- Книгата има три номинации. Освен за строго литературните LouisGuilloux и PrixLilas (кръстена на La Cloiserie des Lilas, където се раздават и самите награди - митично парижко кафе, посещавано от Хемингуей, Фицджералд, Милър... Андре Бретон и Тристан Цара пък слагат край на дадаизма именно там... - б.а.), тя е номинирана за голямата награда на читателките на списание Ел за 2010, доста престижна, впрочем. Всеки месец има по една избрана книга и за октомври това е Мавзолей. Ще се разбере кой печели през пролетта.
- В романа задавате един въпрос, на който бих искала да ми отговорите: колко време е нужно на човек, за да се превърне в индивидуалност? В Ларуса от 1989 г. определението за думата личност гласи: „лице, известно със своята роля и внимание в обществото”. Какво бихте написали вие днес срещу „личност”?
- Личност, това е да имаш свои собствени човешки стойности, които да можеш да отстояваш. Личност за мен е да си индивидуалност, но и да си част от обществото – да бъдеш толерантен към другите. И да не говориш с местоимението „ние”, както години наред говорихме в България...
- Променя ли се представата за литературата с времето? Книжарниците тук са пълни, читателите са любопитни, но какво е да си писател днес?
- Всеки писател има различен път, моят беше много дълъг, изпълнен с много съмнения, със смяна на езика... Дълго време не исках да ставам писател, защото го намирах за претенциозно, а това не ми позволяваше да се впусна изцяло в това приключение. Писател е да си сравнително самотен... да си много упорит, да си готов да стоиш часове пред компютъра, без да напишеш и едно изречение... Да знаеш, че няма никакво съответствие между литературната и икономическата стойност на един текст. Тук много хора са чели Мавзолей, но продажбите не са знае кой знае колко големи. Когато обаче ходя в провинцията, книгата ми е в почти всички библиотеки... В Лил имаше малка групичка български емигранти, които ми казаха, че са си купили един екземпляр и си я предават един на друг, като апокриф. Животът на една книга няма нищо общо с благата, които носи.
- Вашата книга е много искрена, кинематографична, емоционално и лингвистично богата... и леко меланхолична... Трябва ли една история, която пишете, да мине през сърцето ви задължително?
- Да, трябва. А в моето сърце има много място (смее се). Самата реалност минава през сърцето. А след това, когато дойде до фикцията, всички персонажи, които не са реално съществуващи, също влизат в сърцето ми.
- По-голямата част на книгата сте писали в Нормандия. Какво ви вдъхновява повече: ритъмът на големия град или спокойствието на провинцията?
- Да, писах в Нормандия, в Жура, имах дълги престои там. Обичам провинцията, но понякога в нея самотата е прекалено голяма. Романа го писах там по-скоро по икономически причини, получих различни стипендии, но, от друга страна, в провинцията се постига невероятна дисциплина. В Париж има много развлечения, по-бавно се напредва, но пък не е толкова самотно, винаги можете да видите някой приятел вечер, да поговорите...
Писането създава невероятни емоции, аз винаги се разхождам, за да разредя тези емоции, иначе става прекалено трудно за тялото ми, аз самата ставам персонаж...
- Вдъхнових се за един въпрос от въпросника на Пруст... Вече познавам вашите герои от историята, а кои са героите ви в реалния живот?
- Моите герои са най-вече писателите. Кафка, Жорж Перек, Виржиния Улф. Роберт Валзер, невероятен автор. Героите ми са и обикновените хора, тези, които успяват да запазят човешкото, въпреки трудността на живота. Истинските хора. Животът е труден и във Франция, и в България...
- Колкото и разочарование да откривам в думите ви, разказвайки за периода след падането на режима, личната ми интерпретация на финала, който избирате, ме кара да мисля, че не се разграничавате от България. Правилно ли е усещането ми?
- Главната героиня Милена живее през цялото време в България, отива само за две седмици в Париж; докарах я тук, защото исках задължително да разкажа проблема с тукашната левица, беше важно. При мен самата е различно. България е вътре в мен, но голямата част от съзнателния ми живот е тук, във Франция, тук съм се изградила, тук съм се обогатила, научила... Бих казала, че сетивността ми, емоционалните ми характеристики идват от България. Мисля, че по-скоро се определям като френски писател, защото пиша на френски... Наистина, този опит покрай Мавзолей много ме вдъхнови за писане на български, но поне засега всички проекти, които имам за романи, са на френски. Но обичам да се връщам в България! Тя много ме вдъхновява...
- След като разказахте историята на семейството си, както и вашите лични преживявания, след като мавзолеят на Георги Димитров е разрушен, а вашият собствен - създаден, чувствате ли се свободна?
- Свободата е една вечна битка, тя трябва да се пази. Да, чувствам се много по-свободна от преди, но да кажа, че се чувствам свободна, ми се струва леко опростено. Всеки ден се боря за вътрешната си свобода, която всъщност е много сложна, тя никога не е абсолютна... Трябва да решим докъде позволяваме да ни я ограничават...
Разговаря Ралица Асенова
Париж, октомври
култура/Бг Таймс
>>>
Още:
култура/Бг Таймс
>>>
Още:
Няма коментари:
Публикуване на коментар