Книги за подарък

Книги за подарък

29.12.2010

Все повече хора избират книги за подарък. За Коледните и Новогодишни празници това е един красив и запомнящ се жест за близките и приятелите.

Най-търсени за празниците са романите и детските книжки. Тези, които обичат да пътешестват, избират енциклопедиите, а други се спират на приложната психология. Най-новото в книжарниците е малък настолен календар с мисли на известни хора.

Мария Бозурова - собственик на книжарница: "Когато седнеш на бюрото си и погледнеш една хубава мисъл, така денят ти става по-приятен".

Книгата е много специален подарък за всеки. Защото с нея подаряваме история, знания и хубав спомен.

Жена: Има една такава мъдрост: "Човекът е свободен, когато не се нуждае от нищо, но това е философия, до която трябва да стигнем, четейки книгите".

Но понякога, колкото и да ни се иска да прочетем поредното издание на любимата ни книга, парите са тези, които ни спират да посегнем към нея.

- Купувате ли книги? Ми, не. Защо? Защото няма пари!

Какво ще подарите за Новогодишния празник, избирате вие. А защо не - хубава книга!

Автор:Радослава Христова

бнр / Books Bg Times

Пол и характер,Ото Вайнингер (пълен превод)

Най-високо стоящата жена все пак се намира безкрайно по-низко от най-низкия мъж.

стр.312,Пол и характер,Ото Вайнингер

Философът Ото Вайнингер за сходството между политиците и проститутките

Предизвикателни размисли на философа Ото Вайнингер

Философът Ото Вайнингер за сходството между политиците и проститутките

Предлагаме предизвикателни размисли на австрийския философ Ото Вайнингер за родствените неща между проститутките и политиците. „Проститутката дава безграничен простор на своето влечение, удовлетворява го въпреки всичко. Тя е властница, която отлично разбира, че властта е именно в нейните ръце. Тук ние виждаме пълната аналогия между проститутката и великите завоеватели в областта на политиката. Подобно на Александър (Велики) и Наполеон великата магьосническа прелест на проститутката се ражда веднъж на хиляда години и – след като се роди – победоносно шества в целия свят, като тия завоеватели.

Всеки човек от тоя род съдържа в себе си нещо родствено с проститутката. Всеки политик се явява до известна степен и народен трибун, а в трибуна лежи елемент на проституцията. В съзнанието за своята власт нито проститутката, нито завоевателят могат да бъдат смутени от каквото и да е. Както и великият трибун, всяка проститутка е уверена, че тя може да ощастливи човека със своите разговори с него.

Великият трибун и великата хетера са абсолютно безгранични хора. Те превръщат света в декорация, върху която трябва да се изрази с особена яркост тяхното емпирическо „аз”. Затова за тях е чужда и любовта, и дружбата, и разположението; в тяхната душа няма любов. Спомнете си дълбоката приказка за царя, който искал да завладее звездите. Тя разкрива идеята за императора с пленителна яснота.

Истинският гений сам си въздава чест. Но той в никакъв случай не се поставя към простия народ в отношение на взаимна зависимост, както това прави трибунът. Защото великият трибун не е само спекулант и милиардер, но при това и уличен певец. Той е велик шахматист, но и велик актьор. Той е деспот, но в голяма степен угодничи и на всички околни. Той не само проституира, той сам е най-голямата проститутка.

Няма политик или пълководец, който да не „слиза” до другите хора. Неговите „слизания” придобиват известност – това са неговите полови актове! Улицата се явява също принадлежност и на истинския трибун. Неговото отношение към народа като към свое допълнение се явява конститутивно (основно) за политика. Цялата сфера на неговата дейност - това е народът. С отделните хора, с индивидуалностите, той скъсва, ако – разбира се, не е умен. Но ако той е хитър като Наполеон, той лицемери и им оказва всякакво уважение, за да ги направи безвредни за себе си.

Наполеон най-тънко е разбирал своята зависимост от масата. В своите замисли политикът не може да се ръководи само от своите желания. Той не може да направи това както в случай, че самият той е Наполеон, така и в случай, че би поискал да осъществи изведнъж своите идеали (което Наполеон в никакъв случай не би направил). Народът, този истински негов господар, би го „вразумил” твърде енергично. Всяко туширане на волята има значение само за формалния акт на инициативата. Но волята на властолюбеца не може да бъде свободна.

... Великият политик и властелин, особено пък деспотът, чиято власт се свършва заедно с неговия живот, се старае да придаде на своето земно съществуване някаква ценност. Това той постига само чрез свързването на своята власт с нещо извънвременно: кодекс, биография (Юлий Цезар) или с всевъзможни грандиозни просветителски учреждения и колективни научни работи, музеи и колекции, постройки от твърд камък или – най-оригиналното от всичко – създаване или изменяне на календара.

Освен това неговата мисъл е съсредоточена да запази властта си през целия си живот. За тази цел не е достатъчно да се разменят само договори, които свързват страните, или да се сключват дипломатически бракове, които здраво затвърдяват и съответните родствени отношения. Съобразно с основната идея на подобно стремление трябва да се отстрани всичко, което само със своето съществуване заплашва вечното продължение на тази власт. Така политикът се превръща в завоевател.

... Няма нито един истински знаменит човек, който да не е убеден в съществуването на „аз”. И обратно – човек, който отрича „аз”, не може да бъде знаменит човек. Няма нищо по-погрешно от това да се говори за „скромността” на великите хора, които като че ли не подозират какви богатства носят в себе си. Само едно е вярно в това мнение за скромността на великите хора - те са чужди на нахалността.

Самооценка и нахалност – това са две неща диаметрално противоположни; тези две понятия в никакъв случай не бива да се смесват. Човек е нахален в такава степен, в каквато е лишен от самооценка. Нахалството се явява средство за насилствено издигане на собственото достойнство по пътя на изкуственото обезценяване на околните хора. То поради това довежда понякога до съзнанието за собственото „аз”.

Ото Вайнингер (1880-1903 г.) е австрийски философ, станал известен с произведението си „Пол и характер”. Самоубил се на 23 години в същата къща във Виена, в която е починал Бетовен, факт, който увеличава популярността на Ото Вайнингер.

Със съкращения от Ото Вайнингер „Пол и характер”; Издателска къща „Ренесанс” към ДФ „Декарт”, София 1991 година

Снимки: lbi.org; board.gulli.com

http://www.cao.bg / BgTimes.Net

Еленко Ангелов - Добро Утро Щастие I

Добро Утро Щастие I

Според „Най-голямата Истина” е, че човек е тук да се Учи и да е Щастлив.

Да осъзнае, че това е неговото естествено състояние и въпреки всичко и всички да не се страхува и да не спира да заменя Страха с Предпазливост.

Истината е да спре да отдава силата и психичната си енергия на Религии, престъпни банкови лихвени системи, лъжливи Медии, робски Корпорации, марионетни политици и псевдо – научни твърдения.

Трилогията „Най-голямата Истина” претендира да докаже, че Реалността на истинските хора, чието естествено състояние е Училище се превръща във Ферма за източване на психична енергия от Паразитни същности с изброените по-горе помощници.

Основната причина за огласяване на сглобената информация е, че дава и ще дава изход и решение за Свобода и Лятна Ваканция от глобалната Ферма – истинската Влечугоподобна Матрица, крадяща Щастието на истинските хора.

:::

Откъс от "Добро Утро Щастие" част 1, Еленко Ангелов

Змейове, Хали, Лами, Дракони

В митовете за змейове има огромно ядро истина(метафорична) за истински срещи на рептили с хора. Реалните припокриваши се разкази на очевидци са смесени в легенди и митове за змейове и дракони. Как нашите прадеди, да опишат сблъсъка си с технически напредналите влечугоподобни ако не с метафори и алегории? Дори в тях има много точни описания... Змеят е най-популярния влечугоподобен образ(припокриващ се мит) покриващ всички меридиани и паралели на земята. В славянската митология Змея е демон с образ на човекоподобна змия със светещи люспи, крила и опашка. Той е висша зла сила, пратеник на бога на злото Чернобог, и се стреми да разруши божествения ред - Правда. Чернобог (Чърнбог, Черноглав, Czarnobóg, Czernobuh) e бог, който според християнския мисионер Хелмолд(събрал вярванията през 12 в.) е почитан от славянските племена венди и полаби в днешна Източна Германия. Чернобог е бог на мрака, господар на злото и смъртта, причинител на страдания, болка и скръб. Чернобог властва над мъртвите в Долната земя и е пълна противоположност на светлия Белобог. За да омилостивят Чернобог, славяните му принасяли редовно и ритуално човешки жертви и коне, защото вярвали, че всяко зло е в негова власт. Според славянските легенди, в началото на света Чернобог се опитал да попречи на Белобог да изгради света на хората - Яв, поради което бил прокълнат да живее в подземния свят. В славянската космогония вселената е гигантско дъбово дърво – „Световно дърво”. В короната е Жар-птица(вестител на боговете), прелитаща между световете на хора и богове. В корените живее огромна змия - свързваща света на живите със света на мъртвите. По вертикалата на Световното дърво са трите вселенски свята - Прав, Яв и Нав. Светът на хората, се нарича Яв и е стволът на Световното дърво. Яв е материята - всичко около нас(видимо и невидимо). В корените на Световното дърво е Нав -подземният свят на смъртта и злото. Там обитават духовете на мъртвите хора(нави), змейовете, а над всички властва Чернобог заедно с богинята на смъртта Мора.

Змейовете излизат от пещери. Можели да спират облаците и дъждовете, предизвикват суши -спират реки, пресушават езера или унищожават реколтата с дъждовни порои и градушки, причинявайки масов глад. Змеят може да се превръща(шейпшифтва) в красив мъж и да подмамва и отвлича жени. Змейовете принуждават селата, край които излизат от под земята, да им дават като данък млади девойки. В противен случай змеят спирал реките или отравял езерата – това е съвсем реална рептилска технология, която имат вътреземните и извънземни описани в началото на „Добро Утро Щастие” I. Пръв враг на змея е бог Перун - върховният господар...

Змейово либе

Най-мистериозният любовен трилър в световните предания на всички народи е „любовта” между влечугоподобен и човек. Такива саги, са описвани в българския фолклор – разигравани главно между земни девойки и змейове. Сюжетът е много популярен и в различни версии се разказва в народните песни. Среща се и обратният вариант – змеица се влюбва в младеж. Ако сравним змейския фолклор с изнесените доказателства и информация за подземни влечугоподобни хуманоиди и тяхната технология, на офицера по сигурността от база Дулси Томас Костело и правителствения геолог Фил Шнайдер, тези змейски сюжети имат реални основания да са летопис на срещи на хората със същите тези вътреземни и извънземни рептили. Магическите им сили са всъщност висока технология...

:::

Еленко Ангелов, „Добро Утро Щастие” I, откъс

Мъже, мъже

Мъже, ние сме мъже само, когато сме истински. Следват съветите ми на мъж в христова възраст. Като момче стъпих за малко в някои локви, за да видя колко са дълбоки. Искам да кажа на събратята си по боксерки много повече от две страници, но ще кажа достатъчно.
За мен рептилските фермери много отдавна са програмирали мъжкото поведение да подтиска естествената си природа и да попълва формуляри с изисквания. Трагично е, че повечето мъже преповтарят битовизмите на бащите си. Днес голям брой от мъжете притежават емоционалната зрялост на играещ джобен тенис пубер, открил мастурбацията и досадността на пор вдовец, щом веднъж са му разбили сърцето. В тръс и с въздухарска гордост, пречейки като капаци на цигански кон, много мъже подминават великолепни жени(има ги).

Мъжете, не слушащи природата си заслужават рептилките, втори не разпознават ангела до тях, трети са си самодостатъчни с приятелките си, които все завършват на jpg. и avi.

Сега вие, мъже с почистените вежди, оставете пинсетите завинаги на жените. Излезте от „миетросиксуалната” хипноза на световната чалга. А вие, „горяни”, оправете подмишниците, сапун, лек парфюм и пак си бъдете себе си! Високата скорост не е секси! Татуирайте си го!
А за киселите гъзари, постоянно не знаещи какво им е? Вижте сега, когато жена потърси къде ви е и ако не го намери – е точно това ви е. А вие повече от 90% роби с шарени бесилки, в офис курниците, ако бях това, което сте сега, бих се взривил. Дори не сте влечуги. Плъхове сте с бельо, с името на някой моден педал, рекламирано от футболист.
Пуберите до 25 години, казвам ви от личен опит, че не е нужно задължително да се напивате(друсате) като комодски варани, за да ви е весел купона. Пийте си литър - два, не повече. Защо трябва да си махате главата? Майтап... Днешните демонични капани на егрегора за секси фитнес телце включват Менделеева таблица от протеинови-анаболни, удрящи в топките гадости(но с вкус на лимон...). Спрете да се набутвате с пари и изсипете в тоалетната всичката гадост за „бързи бицепси”. Месо, яйца, мляко и зеленчуци и бутайте яко до отказ на лежанката. Точка! Аз съм благодарен на великолепната жена до себе си, която е много по-силна от мен и истинските мъжки приятели, не питащи кое време е, а къде да дойдат да помогнат. Това си е моя живот и мойте ценности, а вие мъже просто „Мъдете Здрави” или продължавайте да се криете като гущерчета... Боен клуб!

:::

откъс от "Добро Утро Щастие" част 1, Еленко Ангелов :

Вертикални Зеници

Офицерът по сигурността от подземната база в Дълси - Томас Костело твърди, че извънземните знаят как да отделят биоплазменото от физическото тяло, за да поставят в човешкото тяло жизнената матрица на рептилска или друга същност, след като са отстранили душевната жизнена матрица на човека. Това Томас и групата му го знаели със сигурност от сътрудничество си с Рептилите бунтовници, с които си съдействали. Рептилските очи често издавали това – човешките кръгли зеници ставали вертикални, змийски(за секунди или повече), това било факт при емоционално пренатоварване, енергиен срив или технически проблем на човешкия им камуфлаж. Хибридите - отвън и отвътре са хора, но същността им е на Влечугоподобен от кошерното съзнание на Рептилите. Те изглеждат като хора, но действията им са рептилски и подчинени на колективното съзнание. Факт е, че Рептилите бунтовници са развили индивидуалност и собствено мнение. Това е станало и благодарение на съвместната им работа с хората в подземните бази. Част от индивидулната човешка аура е пропила в колективната такава на Рептилите. Да, буквално индивидуалното аз е „заразило” кошерното аз на влечугоподобните – „с какъвто се събереш такъв ставаш”.

Каква е възможността тези хибриди да са между нас и да са на ключови позиции в нашето „цивилизовано общество” – президенти на държави, корпорации, банки, учени, шоу звезди, диктатори в модата, религиозни водачи...? Вероятността е огромна! И те така да моделират със заповедите и действията си световната политика от най-високо до най-ниско ниво, че да превръщат обществото ни във Ферма. Аз твърдя, че реалността днес е точно такава. На ключови места във всяка област на обществото ни стоят Рептили, които изглеждат човешки, но очите им са прозорец към злата им същност. Влечугоподобните диктуват безумните правила и закони на икономиката, безумната банкова лихвена система, образование и култура, хранителната и фармацевтичната промишленост и най-вече вечното подклаждане на братски кървави войни по цялата земя. Да, това звучи фантастично и сме го гледали в десетки филми. В много сайтове, но най-вече в www.youtube.com се качват видео клипове, на които се вижда как на политически и други лидери зениците от кръгли(човешки) стават вертикални(змийски). Това са записи от медии, повечето от тях администраторите изтриваха, но много хора едновременно ги качваха пак и се заговори... Появи се нова тактика - такива клипове да се оставят и да се смесват с нарочно поставени фалшиви такива(манипулирани с компютърна анимация) и кретенски пубертетско-сгобени, майтапчийски филмчета по темата. Сега в www.youtube.com се прилага формулата на „двойния сандвич” – лъжа, истина и пак лъжа. Има клипове с ядра от истини, примесени с лъжи и зле направени анимирани (манипулирани компютърно) видеа, в които се вижда как кръглата зеница става змийска – вертикална при обсебени от демони и при разкриване на извънземна влечугоподобна същност в тялото на човек. Това се нарича шейпшифтинг – промяна на формата. Шейпшифтингът в повечето случаи не се забелязва, заради бързия преход от кръгла форма във вертикална и поради ограничените възможности на човешкото зрение. Но, когато записите се анализират кадър по кадър(в интервали от по милисекунди) истината блесва. За милисекунди(а понякога и секунди) се запечатват и шейпшифтинг на лицето и тялото. Нарочно и конспиративно в световното кино и телевизии, особено през 70-те и 80-те години на миналия век навлязоха и се допуснаха фантастични филми на извънземна тематика. Филми като „Близки срещи от третия вид”, „Мъже в черно”(МIB), „Извънземното”(Е.Т.), сериалът „В”(V-tv series), „Междузвездни войни” и много, много други, в който има едни и същи свързващи елементи. Това има много цели, но най-главната е, че когато очевидци на подземни бази, хора срещали се със сиви и влечугоподобни извънземни, нло, хора, свидетелстващи за заговори на световни политици и корпорации с Рептили за заробване на човешките същества, говорят и предствят доказателства да бъдат подигравани и невземани на сериозно от приспаното общество. Да, целта се постига и хората просто се присмиват на това, махат с рака и казват:

-„Хайде стига моля ви се, това сме го гледали в толкова много филми... Всеки, който твърди, че има нло, извънземни, хора със вертикални зеници и конспирации е психично болен. Луд за връзване! Това не може да бъде, това е само фантастика от филмите!”
...
Факт е особено след размириците в подземните бази през 70-те и изтичането на толкова много доказателства, че до днес сме затрупвани с касови филми, в които има същите сюжети, които изнесоха смели хора като Костело и Шнайдер. Конспирацията на първо място цели, когато човек попадне да достоверна информация за целия този заговор, истината веднага да бъде размита по холивудски. Истината може да се скрие само ако ни е сложат пред очите в „двоен сандвич”. Потресващ пример е сцена от филма Х-Мен(X-Men, 2000 г.), където влечугоподобната Мистик се шейпшипваше(превръщаше) в сенатор Кели и само променящите и се жълти змийски очи е издадоха на добрите мутанти.

http://star05.net/forum / BgTimes.Net

http://booksbgtimes.blogspot.com

КНИГАТА "БАНДИТСКАТА ТОПЛОФИКАЦИЯ",ЕМИЛ ИЗМИРЛИЕВ

ПОРЪЧАЙ КНИГАТА "БАНДИТСКАТА ТОПЛОФИКАЦИЯ" НА ТЕЛ. 0877037287 АКО СТЕ ОТ ПРОВИНЦИЯТА - ИЗПРАТЕТЕ СМС С ТРИТЕ СИ ИМЕНА И ТОЧЕН АДРЕС, ЗА ДА ВИ Я ПРАТЯ ПО ПОЩАТА С НАЛОЖЕН ПЛАТЕЖ- ЦЕНАТА НА КНИГАТА ПРИ МЕНЕ С 25 НА СТО ОТСТЪПКА, А ПОЩЕНСКИТЕ РАЗХОДИ СА ОКОЛО 4 ЛВ.

НА ТАЗИ ЦЕНА НА ПОЩЕНСКИТЕ РАЗХОДИ МОГАТ ДА СЕ ПОРЪЧАТ ДО 8 КНИГИ НАВЕДНЪЖ!

КНИГАТА "БАНДИТСКАТА ТОПЛОФИКАЦИЯ",ЕМИЛ ИЗМИРЛИЕВ

BgTimes.Net

Комисията по досиетата представя третия си документален сборник

Комисията по досиетата представя третия си документален сборник

29.11.2010 г.

Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА

В понеделник се състоя представянето на документалния сборник „Международният тероризъм в досиетата на Държавна сигурност”, подготвен от Комисията по досиетата в партньорство с института „Диалог Европа” и Дигитализационния проект на Софийския университет SUDIGITAL. Сборникът „Международният тероризъм в досиетата на Държавна сигурност” е третото издание от документалната поредица на Комисията по досиетата. Подобно на предишните две документални колекции на комисията от поредицата „Из архивите на ДС”, този сборник също се издава в два формата.

Книжното тяло съдържа 98 архивни документи с общ обем от 471 страници, а разширеният дигитален вариант на DVD ще включва близо 500 документи с общ обем над 2500 страници.

В процеса на предварителната селекция са прегледани 260 тома новоразкрити материали с общ обем от около 25 000 страници. Огромната част от тази документация са литерни дела от оперативните архиви на Първо, Второ и Шесто управление на ДС, регионалните и общинските управления на МВР, както и тематични бюлетини, справки и разработки на Централното информационно-организационно управление на МВР.

В подбраните документи са разгледани предимно проявленията на международния тероризъм. Според съставителите вътрешният тероризъм на територията на страната, предполагаемите „враждебни акции” на българската политическа емиграция и ответните „оперативни мероприятия” на ДС, както и подкрепата на България за националноосвободителни или антиколониални движения в страни от Третия свят, вкл. и тайният трансфер на въоръжение и друго „специално имущество” за правителства на независими държави би следвало да бъдат обект на самостоятелни тематични публикации.

Представените в сборника документи обхващат периода 1970–1991 година, като началната времева граница съвпада с началния етап на интензивно разпространение на тероризма в Близкия изток (1968 г.) и Западна Европа (1969 г.). С края на Студената война, когато е разформирована и ДС, проявленията на политическия тероризъм – ляв и десен, в евроатлантическото пространство намаляват, а на преден план поради динамиката на политическите събития в Близкия и Средния изток излиза радикалният ислямски фундаментализъм.

Извън материалите на органите на ДС, които пряко и непосредствено се занимават с проблемите на международния тероризъм, справки и информации по темата могат да бъдат открити и в други архивни фондове – например в Централния държавен архив и в Дипломатическия архив на Министерството на външните работи.

В аналитичните материали на ДС са посочени данни от западни източници за динамиката на терористичните действия през разглежданите две десетилетия. Според тях в периода 1970–1980 г. са констатирани 10 748 случая на терористични инциденти с общо 9718 жертви. През следващите четири години (1981–1984) броят на жертвите надхвърля 1500 души. В периода 1958–1967 г. са регистрирани 31 случая на отвличане на самолети, само през 1968 г. техният брой е 33, а през 1969 г. те вече са 70. Извън територията на САЩ между 1968 – 1985 г. са извършени 1257 терористични актове срещу американски обекти, срещу израелски обекти в чужбина – 293, срещу френски обекти – 278, срещу британски – 203 и 117 срещу турски обекти.

В архивите на българското разузнаване и контраразузнаване са открити редица литерни дела (ЛД) и обектови разработки по линия „Терор”. Сред тях са ЦДОИ „Терористи” (разследване на убийството на турски консул в Бургас и връзката на арменски терористични организации с този акт), ЛД „Арарат” (за арменски терористични групи), ЛД „Анадол” (за турски терористични организации), ЛД „Сиви вълци” (за дейността на дясноекстремистката турска организация в Западна Европа), ЛД „Кондор” (за връзки на трафиканти на оръжие и наркотици с политически терористи), ЦДОИ „Душмани” (нелегални афганистански организации в Западна Европа), ЛД „Бездомници” (за палестински терористични организации), ДОИ „Скорпиони” и ЛД „Ренегати” (арабски терористи), ГДОР „Скитници” (за „Мюсюлмански братя” и „Хизбула”), ГДОР „Рисове” (за международната терористична организация на „Карлос”), ГДОР „Шарк” (западноевропейски терористични групи), ИД „Пегас” (отвличане на самолети), ЛД „Омега” (гръцки терористи) и т.н.

От справки в регистрационните дневници и архивните регистри на българските контраразузнавателни органи и техните областни и общински поделения се установява, че по линия „Терор” са били създадени 153 литерни дела, от тях през 1990–1993 г. са унищожени с протоколи 46 дела за 1969 и за 1980–1989 години. Унищожените дела почти изцяло са от регионални подразделения, както и от архивните колекции на ГКПП-Връшка чука (Видин) и ГКПП-Варна. Осем други литерни дела са обединени в четири нови. Отделно в архивните описи на контраразузнавателния отдел (КРО) на българското външнополитическо разузнаване са открити 25 тематични литерни дела (67 тома) по линия „Международен тероризъм”.

От докладна записка до главния секретар на МВР от 9 май 1991 г. се вижда, че в рамките на международния проект СОУД (Система объединенного учета данных) в информационната система на СОУД е създадена картотека с данни за 17 000 особено опасни лица (терористи, отвличащи въздушни и морски съдове и похитители на заложници).

В електронната информационна система на граничните контролно-пропускателни пунктове (СКРЕЧ) е създаден оперативен масив от обекти с категория „Т” (тероризъм), чиито брой през април 1987 г. е 3274 души. След преразглеждане на натрупаната информационна база данни, през ноември 1988 г. картотеката е „ограничена” до 2830 „обекти” от 36 държави. Установено е, че 179 терористи (6% от картотекираните лица) са преминавали през територията на България, като 129 от тях са членове на „Сивите вълци”, прекосяващи страната на път за Западна Европа. Сведенията за отделните терористи са обособени в 24 категории, които в голяма степен отговарят на кодираните названия на откритите литерни дела.

Публикуваните в документалния сборник архивни материали са обособени в четири взаимно свързани тематични раздела. В първата част се разглеждат позициите и политиката на ръководството на МВР и ДС към международния тероризъм и изграждането на организационни структури, ангажирани пряко с антитерористична дейност. Вторият раздел представя оперативно-аналитичната информация за повече от 100 международни терористични организации, придобита от българското разузнаване и контраразузнаване или получавана чрез разузнавателния обмен с КГБ и други източноевропейски служби. Третият раздел фокусира вниманието върху активността на терористични групи на българска територия и предприетите ответни контратерористични действия през последното десетилетие на Студената война, а последната четвърта част запознава с получаваните в ДС сведения за антитерористичните формирования в развитите западни държави и международното сътрудничество в борбата с тероризма.

Анализът на поместените във втория раздел на сборника разузнавателни и контраразузнавателни справки и информации дава основание за два важни извода. Първият е, че на базата на актуалните знания за близкото минало в тези оперативни материали се установяват пропуски, фактологични обърквания, разлики в превода и дори текстуални грешки при названия на лица и организации. Някои от изложените версии и хипотези са фрагментарни, неточни, а понякога изобщо не отговарят на действителните факти. Поради това използването на тази архивна документация в научни и експертни изследвания следва да се прави, като се прилага критичен сравнителен анализ. Вторият извод засяга източниците на разузнавателна и контраразузнавателна информация и евентуалните контакти на ДС с изявени международни терористи. В първото десетилетие от разглеждания период (1969–1979) българските тайни служби получават сведения за известни терористични групи предимно от разузнавателния обмен с КГБ. Сравнително откъслечни са автентичните сведения за западноевропейски терористични групи. В наличните български документи например няма данни за преки контакти на ДС с РАФ или „Червените бригади”, въпреки че е имало такива твърдения в западни издания. За сметка на това има свидетелства за интензивни контакти на различни държавни институции с представители на радикални палестински въоръжени формирования от средата на 70-те до средата на 80-те години с предоставяне на финансова и военнотехническа помощ, лечение на ранени бойци и обучение в граждански, военни и политически (АОНСУ) висши училища и школи.

гласове / Books Bg Times

Тайните на големите играчи - Григор Лилов

Тайните на големите играчи, том 2
ISBN: 9789549209860
Автор: Григор Лилов
Издател: Кайлас
Издадена: 2010
Размери: 14.50x20.00
Брой страници: 624
Корица: Мекa
Език: Български
Цена: 18.00 лв.
Нова -цена

15.30 лв.

Там е шосето. Там е другият тротоар. Там, на него дебнат "тъмни силуети" и залегналите "минувачи". Дебне спецотрядът на МВР! Убийците, изпратени от държавата и кукловодите й!
- Аз съм един от най-силните хора в тази държава и мога да те убия ей сега! Е, ще те изгоря жив, ще те размажа, ще те унищожа! - такава е заканата на Октопода - Алексей Петров.

- Не е вярно, че ВИС-2 и СИК са две конкурентни фирми! Просто това са две фирми на една групировка,
Човекът, направил признанието, е самият Маджо.

- Аз съм авторът на компанията "СИК".
Събеседникът ми го сподели без да се стеснява - като факт. Колкото е могъщ, толкова е неизвестен на широката публика.

- Това звучи смразяващо! Репликата е на Емануил Йорданов - шеф на МВР по времето на тъмносиньото правителство на Иван Костов. Не му се вярва, че го питат за това.

Той е българин. Той е милиардер. Той дирижираше онази внезапно забогатяла банка на остров Науру. На негово име в трезорите край Женевското езеро, Цюрих и Берн се водят над 2 милиарда долара. Повече от кукловод е.

- Вие бяхте в периферната част на бившата СИК? - е въпросът към Бойко Борисов.
- Много лошо звучи в периферията. Доколкото ме познавате, аз мога да бъда само в центъра! ...

И гледам, влизат Венцислав Стефанов и Румен Николов-Пашата. И Венци тогава казва: Другарю Живков, добре си живеехме при вас...

Books Bg Times

„Пътища”,автор Димитра Кръстева-Гейдж

„Пътища” или рецепта за...

24.10.2010

„Пътища”, автор Димитра Кръстева-Гейдж, изд. ЕТ „Веско Цвятков”, Габрово, 2010

Виолета Тончева
Автобиографичната книга „Пътища” на Димитра Кръстева-Гейдж е разтърсващата изповед на една българка, една от онези смели и силни личности, изграждащи с труд и последователност съдбата си, които наричаме self made.

На младата жена, отказала да сътрудничи на Държавна сигурност, нищо не й бива спестено, включително интерниране, но тя успява да избяга и да започне нов живот. Емигрантската Голгота я сблъсква с невероятни премеждия и хора в Македония, Сърбия, Австрия и Америка. Каквото й да се случва обаче, героинята не престава да вярва в себе си и в труда, който носи най-истинските дивиденти. Находчива и практична, с бърз рефлекс и гъвкав ум, тя освен да работи – често на няколко места едновременно, непрекъснато се стреми към нещо още по-добро от постигнатото, като пречупва всичко през личното си светоусещане и вкус. И ако читателят търси специалната авторска рецепта за адаптивност и успех, непременно ще я намери в удоволствието от добре свършената работа, във високата самоорганизация, творческия поглед към нещата от живота и – не на последно място – в напрежението от самото състезание.

Събитията закономерно изискват непреклонното и амбициозно, макар и обречено от тоталитарната система в България, момиче да стане заможна и уважавана бизнесдама в Америка. Въпреки завоювания нов обществен статус, тя не променя човешките си ценности и здравата българска закваска й помага да прозре отвъд американска мечта, в която „На мястото на Създателя, на Божия трон, седяха вещите. Те непременно трябваше да бъдат най-новите, най-модерните и най-луксозните. (…) Митът за свободата и демокрацията, с който живеех на младини, се спука като сапунен мехур. Спомням си как, като млада сервитьорка в България, слушах тайно радио „Свободна Европа”. Английският език ми приличаше на песен и с въздишка си мислех за щастливите и свободни хора, които не живеят под калъп, а коват съдбата си сами. А дали беше така? Вярно е, че американците не страдаха от тиранията на диктатурата. (…) Но и те си имаха своя поробител и то какъв! Техен господар беше банката. Клетите души прекарваха целия си живот на кредит. Жилищата им не бяха техни, защото погасяваха банкови ипотеки за по 20-30 години. Лъскавите им автомобили също се изплащаха на лизингови вноски по 5-6 години. Но когато ги изплатяха, се появяваше нещо по-модерно, което съседът вече си е купил, и те също бяха принудени, от суетност и за престиж, да сключат нов заем, за да се сдобият със същото. (…) Това беше тяхната желязна завеса, тяхната клетка, не по-малко непреодолима от тази на поробените от диктатура народи.”

Провокирайки непрекъснатото сравнение между живеенето в соца и в демокрацията – в Америка, а след това и в посттоталитарна България, мемоарната книга повдига особено актуалните днес въпроси за емигрантството, консумативизма, демократичните свободи и закърнелите духовни стойности. В търсене на устойчивата житейска философия, тя разказва за възходи и падения, без да спестява нелицеприятните подробности и в тази осъзната откровеност и искреност се крият и нейните големи достойнства. Най-вълнуващите страници са посветени на любовта, която може да бъде невероятно силна, но и също толкова горчива. Невъзможна става тя, не само когато усети предателството на другия, а и когато в нея се намесват наркоманията или алчността на деца и роднини…

„Пътища” принадлежи към онези книги, чиито документализъм и достоверност доказват колко по-невероятен от литературата може да бъде самият живот. Както казва самата авторка: „Моята сила е в делата, не в думите”. Неслучайно нейната история заинтригува един от колосите на американската литература Труман Капоти. За съжаление той напуска този свят малко след като е направил своето литературно предложение към Димитра. За да събере случилото се по пътищата на нейния живот в книга, сега й помага Паула Лайт.

http://dobrinite-news.com / Books Bg Times

ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ НА КНИГАТА "СМЪРТ И ИЗГНАНИЕ" ("Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)"

ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ НА КНИГАТА "СМЪРТ И ИЗГНАНИЕ" ("Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)"

Американският историк Джъстин Маккарти е непознат за българския читател. Изключения са твърде малкото и оскъдни информации за него в някои дискусионни интернет форуми за история. Почти непознат е и за българските историци. И доколкото се е налагало някои от тях да се произнесат за научното му творчество, оценките за него са крайно отрицателни. Например според някои български историци това е „един изключително протурски настроен амери¬кански изследовател”, защото „до голяма степен тезите му съвпадат с вижданията в турската историография”.

Кой всъщност е Джъстин Маккарти? Маккарти е американски демограф, професор по история в Университета в Луис¬вил, Кентъки. Неговата изследователска област е историята на Османската империя и най-вече последните й 100 години. Автор е на редица сериозни изследвания , но си е спечелил известност преди всичко с книгата „Смърт и изгнание” (Преводът на книгата ще бъде на българския книжен пазар тия дни – бел. ред. КНИГИ NEWS). За цялостното си научно творчество е получил престижни награди и стипендии.

В проучванията и публикациите си Маккарти се концентрира върху периода, в който Османската империя започва да се разпада (началото на ХІХ в). Той твърди, че много от западните изследователи на последното столетие на Османската империя са повлияни от показанията на предубедени наблюдатели - най-вече християнски мисионери и представители на християнските народи, които са били в непрестанни войни с османците от 1821 до 1922 година. Много педантично и подробно Джъстин Маккарти се фокусира върху промените в етническия състав на населението в империята. По този начин той обосновава тезите си за етническото прочистване на османските мюсюлмани от Балканите до Кавказ и Анадола, за разрушения на хиляди населени места, за християнски (най-вече руски, арменски и гръцки) погроми, зверства, кланета на мюсюлмани.

Маккарти има неортодоксален поглед върху т. нар. арменски геноцид, за който се твърди, че е настъпил през 1915-1916 г. За разлика от повечето учени, изследвали тази тема, които окачествяват събитията като геноцид, Маккарти ги разглежда като част от гражданска война, като предизвикани от развитието на Първата световна война, в която по редица причини загиват голям брой арменци, но и многократно по-голям брой османски мюсюлмани.
Тъй като Маккарти на практика отрича т. нар. арменски геноцид, той често е обект на критика. В повечето случаи нападките срещу него не са подплатени със сериозни научни доводи. Най-често го характеризират като "учен от турската страна на дебата". По разбираеми причини към него най-много има критики от проарменски настроени учени, включително и обвинения, че е „агент на турското правителство”. Заради коренно противоположните си научни твърдения Маккарти е бил обект и на кампании, по време на които го етикетират още като „отрицател на геноцид" и „ревизионист". Обект на постоянен вандализъм е неговата страница в Уикипедия. Изобщо с всевъзможни средства се цели неговото дискредитиране.

И все пак дори критиците му признават, че Маккарти се позовава на солидни източници, пренебрегвани преди това най-вече в християнския Запад. Въз основа на тях той доказва, че мюсюлманите също са страдали не по-малко по време на тези войни и непрестанни бунтове на християнските народи. Маккарти не отрича, че през това размирно столетие стотици хиляди християни са загинали (най-много арменци), но твърди, че не по-малко мюсюлмани в региона също са били убити, и то най-много от ръцете на арменските бунтовници, подпомагани от руснаците (1890, 1994-1895, 1905, 1909, 1915-1922 г.). Позовавайки се на малко известни, в повечето случаи достоверни, безпристрастни, обективни и съзнателно премълчавани доскоро източници, той доказва, че в съучастие и подпомагани от руснаците „арменците са изтребвали мюсюлмани с рафинирани методи за причиняване на смърт по особено жесток начин и второ, че именно арменците носят отговорност за повечето разрушени градове и села”. Че не по-малък в масовото изтребление на стотици хиляди мюсюлмани и разорени¬ето на стотици населени места е и делът на руснаците. Че в крайна сметка многобройните смъртни случаи по време на Първата световна война и непосредствено след нея са в резултат на междуобщностна война между мюсюлмани и християни (арменци, руснаци и гърци), на глад и болести и не са поради умишлено и съзнателно провеждане на политика за извършване на геноцид от Османската империя. Според него през последното столетие на империята турците никога не са провеждали политика на геноцид.

Горните си твърдения Маккарти популяризира активно не само чрез своята книга, а и в редица статии, в доклади на научни форуми, при дебати и интервюта. Бил е лектор в Турция, Англия, Германия, Австрия, Холандия, Израел, Босна и Канада. Това го прави мишена на много критики главно от страна на силната арменска диаспора, на организации и не¬малко историци от тези страни, които го нападат като водач в „списъка на отричащите арменския геноцид”. Всеобщо е мнението на критиците му, че той е съучастник в „мащабен про¬ект” за подкопаване усилията за осъждане на арменския геноцид. Че той просто е „купен” историк, че се е „продал”.

Има и историци, които се отнасят положително към резултатите от научните дирения на Маккарти. Според тях например често се пренебрегват страданията на мюсюлманите по време на войните от 1877-1878 и 1912-1922 г. и Маккарти е допринесъл много за коригиране на тази неправда. Те признават необоримостта на част от тезите на Маккарти, включително и това, че опустошенията и разоренията от армиите и бунтовниците на арменците, сърбите, българите, гърците и руснаците на територията на империята са много по-широкомащабни и унищожителни. Че те също са причинили смъртта на много мюсюлмани и че броят на смъртните случаи може да бъде равен от двете страни. Че жестокостите, извършени от християните, са качествено по-различни, далеч по-жестоки от тези, извършени от мюсюлманите (турци, кюрди и татари).


Има и отзиви на читатели на английското издание. И те, както и в научните среди, са крайни - от пълно отрицание до категорична подкрепа. Изглежда обаче, че за разлика от историците обикновените читатели са по-спокойни, по-толерантни и оценяват като положителен факт появата на „другата история”. Много от тях споделят, че им е било полезно да научат нещо повече за другите, за техните страдания и болки. Според някои книгата е ръководство за тези, които искат да видят една справедлива история. Други след прочитането на книгата са убедени, че Маккарти не е турски наемник, защото почти всяко изречение в книгата му се доказва от надеждни източници. Трети благодарят на Джъстин Маккарти за подробното изследване и обективния подход. И споделят колко е тъжно да се види как милиони мюсюлмански хора също са били измъчвани и убивани и как светът е обърнал лицето си към другата истина, като е пренебрегнал този вековен геноцид. Четвърти вярват, че книгата разкрива историческата истина за страданията на милиони невинни мюсюлмани, които са изнасилвани, убивани, прогонени в изгнание и изобличава отвратително двойния стандарт на западните общества при тълкуването на историята.


По всяка вероятност, четейки книгата на Джъстин Маккарти, преобладаващата част от българските читатели ще бъдат изумени, втрещени и ще поискат да я захвърлят. Няма да повярват на нищо от написаното в нея и ще мислят, че събитията там са представени едностранчиво. Ще мислят, че в ръцете си държат продукт на огромна фалшификация, „оръдието” на една добре организирана, мащабна манипулация на турската историография и пропаганда. Казано най-общо, ще им се струва, че четат една история, съшита с бели конци. Недоволството им ще бъде особено голямо там, където авторът представя ключови събития от новата българска история в коренно противоположна светлина. И навярно ще се питат: ако написаното в нея е вярно, защо българските историци не са ги запознали поне с един от изнесените там неприятни факти. Защо не знаят почти нищо, с което да поставят под съмнение или да подкрепят поне една от основните тези на автора.


Както всяка, така и тази книга носи някаква ценност, затова нека читателите да не бързат с оценките си. Без съмнение пред българския читател е четиво, което той няма да одобри и трудно ще възприеме, защото ще му е трудно да се раздели с някои от представите си за нашата история. Редица факти от най-новата българска история в тази книга са преобърнати наопаки, представени са в коренно противоположна светлина. Авторът дава много различен поглед към редица събития от българската история. За много от тях гледната му точка е диаметрално противоположна от официално приетата в България.


И все пак звучи успокоително, че на няколко места в книгата си Маккарти изрично подчертава, че преобладаващото, огромното мнозинство от българите не са участвали в кървавите събития, описани на почти всяка нейна страница. По-голямата част от съдържанието на книгата е посветена на осъдителното поведение и на други хрис¬тиянски народи и държави, на техните армии и бунтовнически фор¬мирования по време на последните 100 години на Османската империя. На стълкновенията им с османците и османската армия, а именно: на руснаците и Русия, гърците и Гърция, на арменците и в по-малка степен на сърбите и Сърбия. Не са спестени и фактите за участието във взаимното изтребление на противната страна – турците, татарите и черкезите, причинили също немалко страдания и мъки на християните. Не е пропуснато да се посочи вината и открои злокобната роля на някои от Великите сили (Великобритания и Франция) за сполетелите християнското и мюсюлманското население страдания.


Гледните точки, които липсват в тази книга и които изобщо са загърбени и не се споделят от Маккарти, са на историографиите на западноевропейските държави, САЩ, на руската, арменската и на балканските страни. Личи, че авторът на книгата ги отминава съвсем умишлено, защото те отдавна са тиражирани и чути. Той си е пос¬тавил за цел да ни представи другата, премълчаната история, прикриваната, другата истина. И като резултат от задълбоченото му проучване се оказва, че истината за много от дискутираните събития е някъде по средата: и от едната, и от другата страна (мюсюлмани-християни) в продължение на 100 години се извършва взаимно изтребление. Оттук нататък вече е спорен въпросът кой повече е избил, кои са по-потърпевши - християните или мюсюлманите. Маккарти твърди, че това са мюсюлманите.


Книгата, с която Маккарти за първи път се представя в България и която най-вероятно ще предизвика значим обществен интерес, е подкрепена с доста солидни и необорими научни доказателства. Видно е, че става въпрос за сериозен научен труд, който може да служи като еталон как трябва да се дискутира по спорните теми от историята. И като еталон за хуманизъм и толерантност. Маккарти просто ни е предоставил в пълна степен и по коректен начин само конкретните исторически факти.


Оставяме българския читател сам да прецени дали изнесените многобройни и звучащи доста скандално факти са достоверни. Сами да решат доколко основателни са изводите на Джъстин Маккарти, част от които се отнасят и до историята на България през разглеждания период. Думата за професионалната стойност, за качествата и обективността на този солиден научен продукт има и немалоброй¬ната армия от титулувани български историци, чиято тясна специализация е османистиката, а по-конкретно последните 100 години от историята на Османската империя (в това число българската, бал¬канската). Засега е ясно само едно, че и те често са ползвали изворите и литературата, на които Маккарти се позовава, при това с голяма вещина и педантичност. Дали си е съчинявал и преиначавал, лесно може да се провери.


Няма нищо страшно в това да прочетем другата история. Може би е полезно да изпием една горчива чаша, да научим какво другите пишат за нас. И без това тези събития напоследък много повече и все по-открито се дискутират и вече не можем да се преструваме, че не знаем за написаното. Без да сочим кое е истина и кое неистина, намираме книгата на Джъстин Маккарти за ценна, защото дава различен поглед към исторически събития, в които има много митология и политическа партизанщина. Освен документалните източници е използвана впечатляваща по своя обем научна литература. Гледната точка не само е различна от официалната, но тук несъмнено става въпрос за научен, творчески опит да се представи историята през различна оптика. Дори само това я прави ценна, за да я препоръчаме на читателите.

Ст. н. с. д-р Веселин Ангелов

http://knigi-news.com / Books Bg Times

Смърт и изгнание:Етническо прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922,Джъстин Маккарти

Justin McCarthy / Джъстин Маккарти

Death and Exile: The Ethnic Cleansing of Ottoman Muslims, 1821-1922


Скандална ли е книгата на Джъстин Маккарти, или е дошло времето на премълчаната история

ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ НА КНИГАТА "СМЪРТ И ИЗГНАНИЕ" ("Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)"

"Предричам, че с появата на книгата отрицанията и заклинанията ще се множат. Тези хора, сред тях и политици, са лаици в историческото познание, не разбират, че тук става въпрос за научен труд." Това каза в интервю за "ГЛАСОВЕ" авторът на предговора към книгата на американския историк Джъстин Маккарти „Смърт и изгнание” Веселин Ангелов. И още: "Намирам книгата на Джъстин Маккарти за ценна, защото дава различен поглед към исторически събития, в които има много митология и политическа партизанщина. Преобръщат се дългогодишно наслагвани митове за последните 100 години от историята на Османската империя (1821–1822). В това число и балканската, българската.

През седмицата под знака на Университетското издателство излезе от печат книгата „Смърт и изгнание” от Джъстин Маккарти. Подзаглавието обяснява, че авторът изследва етническото прочистване на мюсюлмани през последните 100 години на Османската империя. В предговора към българското издание, което ще разпространявате на книжния пазар, казвате, че това е „другата история” – на какво? Какви са научните тези на Маккарти?

Позволете, преди да отговоря, само да уточня, че задачата на моя предговор е да представя на читателите автора, защото у нас той е почти непознат. Не искайте от мен да казвам кое в тази книга е истина и кое неистина. Разбира се, имам и своето мнение като историк и най-обикновен читател, което ще запазя за себе си. Неуместно ще е да правя каквито и да е внушения. Но не крия, че споделям немалка част от тезите на автора. Джъстин Маккарти си е поставил за цел да ни представи премълчаната десетилетия наред история, затова казвам „другата”. И като резултат от задълбоченото му проучване се оказва, че за много от дискутираните събития на Балканите в разглеждания период истината е някъде по средата: и от едната, и от другата страна (мюсюлмани–християни) в продължение на 100 години се извършва взаимно изтребление. Оттук нататък вече е спорен въпросът кои са по-потърпевши – християните или мюсюлманите. Маккарти твърди, че това са мюсюлманите. Той смята, че голяма част от западните изследователи на последното столетие на Османската империя са повлияни от показанията на предубедени наблюдатели – най-вече християнски мисионери и представители на християнските народи, които са били в непрестанни войни с османците между 1821 и 1922 г. Педантично и подробно са проучени промените в етническия състав на населението в империята. Така авторът обосновава тезите си за етническото прочистване на мюсюлманите от Балканите до Кавказ и Анадола, за разрушения на хиляди населени места, за християнски (най-вече руски, арменски и гръцки) погроми, зверства, кланета на мюсюлмани. Основният извод от анализа му, накратко, е, че мюсюлманите са страдали не по-малко от християните, че не само в началото на ХХ в., но и през целия ХІХ в. са подложени на изтребление. Говори за „мащабната смъртност от онзи период”. Статистически данни показват, че е изчезнала една четвърт от мюсюлманското население. Що се отнася до многобройните смъртни случаи през Първата световна война и непосредствено след нея, според Маккарти те се дължат на междуобщностна война между мюсюлмани и християни (арменци, руснаци и гърци), на глад и болести, а не на умишлено и съзнателно провеждана политика на геноцид от страна на Османската империя.

Маккарти има и други книги и изследвания, свързани с историята на Османската империя. Може ли да се говори за еволюция на тезите му?

Маккарти е демограф, професор по история в Университета в Луисвил, Кентъки. В научното му творчество се наблюдава постоянен процес на натрупване – количествено и качествено. В изследванията си проявява завидна последователност. Отстоява своите тези, изследва непрестанно нови и нови теми и обогатява твърденията си със също така нови и нови доказателства. Не е променил основните си тези, а само ги дообогатява.

„Смърт и изгнание” засяга доста деликатни въпроси от балканската история. Като историк убеден ли сте, че тезите на Маккарти са исторически обосновани и че всъщност става дума за преобръщане на дългогодишно наслагвани митове в балканската история?

Книгата е подкрепена с доста солидни и необорими научни доказателства. Видно е, че става въпрос за сериозен научен труд, който може да служи като еталон как трябва да се дискутира по спорните теми от историята. И като еталон за хуманизъм и толерантност. Маккарти просто ни е предоставил само конкретните исторически факти, коректно и пълно. Без да правя оценки, намирам книгата на Джъстин Маккарти за ценна, защото дава различен поглед към исторически събития, в които има много митология и политическа партизанщина. Преобръщат се дългогодишно наслагвани митове за последните 100 години от историята на Османската империя (1821–1822). В това число и балканската, българската.

На какви източници се позовава Маккарти?

Освен документалните източници е използвана впечатляваща по своя обем научна литература. Гледната точка не само е различна от официалната, но тук несъмнено става въпрос за научен, творчески опит да се представи историята през различна оптика. Дори и критиците му признават, че Маккарти се позовава на солидни източници, пренебрегвани преди това най-вече в християнския Запад.

Смятате, че доказателствата са достатъчно сигурни и исторически верни, че да се позволяват констатации, чрез които турците се изкарват жертви, а българи, арменци, руснаци и сърби – насилници?

Днес е много лесно подобни доказателства да се проверят и ако са недостоверни – да се оборят. Архивните източници и литературата, върху които Маккарти гради тезите си, са напълно достъпни. Някои български историци също са ги ползвали. Българските архиви и библиотеки са пълни с доказателства в подкрепа на немалко от изнесените нелицеприятни факти. Нека оставим читателите сами да определят кои са жертвите и кои насилниците. Според мен и едните, и другите. По всяка вероятност, четейки книгата на Джъстин Маккарти, преобладаващата част от българите ще бъдат изумени, втрещени и ще поискат да я захвърлят. Ще мислят, че тя е продукт на огромна фалшификация и инструмент на манипулация на турската историография и пропаганда. Няма да повярват на нищо от написаното в нея, с идеята, че е едностранчиво. Такава реакция би имала своята логика, защото редица факти от най-новата българска история са представени в диаметрално противоположна на официално приетата гледна точка в България. Аз обаче бих посъветвал да не се бърза със заключенията. Немалко са читателите на английското издание например, които смятат, че Маккарти не е „турско оръдие”, а представя една справедлива история. Допринася да се коригира допуснатата неправда при тълкуването на историята.

Вече прочетох мнение, че се очаква „скандална книга на американец”, която „ще ни омерзи”, че изследването е едва ли не опит да се вмени вина на българите за „геноцид над турците”. Има също и реакции на потребители в т.нар. националистически интернет форуми. Какво е вашето обяснение за всичко това?

Никъде в книгата си Макарти не се опитва да вмени такава вина на българите като цяло. Винаги доуточнява, че става въпрос за престъпни деяния на неотговорни фактори. На няколко места изрично подчертава, че огромното мнозинство от българите не са участвали в кървавите събития, описани на почти всяка нейна страница. По-голямата част от съдържанието на книгата е посветена на осъдителното поведение на други християнски народи и държави, на техните армии и бунтовнически формирования по време на последните 100 години на Османската империя. А именно: на руснаците и Русия, гърците и Гърция, на арменците, сърбите и Сърбия. Не са спестени и фактите за участие във взаимното изтребление на противната страна – турци, кюрди, татари и черкези, причинили също немалко страдания и мъки на християните. Не е пропусната вината и злокобната роля на някои от Великите сили (Великобритания и Франция) за сполетелите християнското и мюсюлманското население страдания.
Реакцията в някои интернет форуми не ме изненадва. При това от хора, които не са прочели книгата. Предричам, че с появата на книгата отрицанията и заклинанията ще се множат. Тези хора, сред тях и политици, са лаици в историческото познание, не разбират, че тук става въпрос за научен труд. Може би имате предвид конкретно един представител на ВМРО, когото не искам да назовавам. Той определи появата на книгата като нещо „срамно”. Това според него било „пореден опит някой да си прави упражнения по деликатни въпроси от балканската история”. Доста самоуверено е твърдението му, което ще цитирам дословно без коментар: „Българите никога не са извършвали кланета над никого. Ние сме единствената балканска държава, която не си е решавала проблемите с малцинствата по насилствен път. Турците са си останали в България с цялото си имущество, нещо, което не се е случило в друга страна на Балканите”. Тези хора не четат и не зачитат чуждото мнение, а най-трудно ще признаят, че има и други истини. Ще държат на своето докрай, защото по този начин манипулират незнаещите. И ги е страх, че прочелите книгата ще научат доста за „геройствата” на почти всички чети на ВМРО, а те няма с какво да ги оборят. Иначе Маккарти не е първият, който пише за тях, но това е друга тема. Огромна по своя размер е документацията за тези „геройства”. Преобладават убийствата на мирни мюсюлмани. И този факт е неоспорим. А какво да кажем за странния съюз между чети на ВМРО и турски такива през Първата световна война и непосредствено след нея? На съвестта им тежат немалко убити християни – гърци и сърби.

Да, очевидно ще има опит върху общественото мнение да се повлияе с остри емоционални реакции на заклеймяване, та дори и политически... Направо казано, опасявам се, че ще се повтори историята около проекта за Баташкото клане...

Вероятно ще се окажете права. Немалко са случаите, когато по повод на подобни „проекти” реакцията е не само първосигнална, но и доста яростна. На националистите най-вече. И на политиците, които винаги са се страхували от това, че може да им се отнеме възможността да „пишат” историята, да я тълкуват. По тази и по други теми са натрупани доста фалшификации и прегърналите ги ще продължават все по-яростно да бранят своите „истини”. Мисля, че този път ще им бъде доста трудно. Дошло е времето на истината и само историците са тези, които могат, длъжни са и вярвам, че най-сетне ще се осмелят да я кажат.

Тоест вие очаквате книгата да породи и научна дискусия?

Определено. Иска ми се да вярвам, че този път тя ще е спокойна. Нека се спори, но само със силата на научните факти, необоримите аргументи, а не с голословия, заклинания и отрицание. Не от днес, а доста отдавна историците у нас са разделени по тези въпроси. Дори и по време на комунистическата диктатура е имало български историци, които са се опитвали да отстояват свои, независими позиции по много от тях. Доближавали са се, дори са споделяли някои от тезите на Маккарти. Повечето от професионалните историци у нас знаят твърде много по тези въпроси, но твърде малко казват. Знаят много неща за „другата история”, но се страхуват да я разкажат, защото ще бъдат анатемосани като „предатели” и защото мислят, че тя много трудно ще се приеме като истина. Сега е моментът да се освободят от този страх, защото той е неоснователен. Трябва да кажат каквото знаят. Длъжни са да го сторят, защото отговорността им пред идните поколения е голяма. С тях и без тях истината рано или късно ще излезе наяве. Нейното забавяне ще има неприятни последици.

Защо всъщност има отказ да се приемат историческите факти? Защо се избягва дискусията по тези въпроси?

Тя десетилетия наред, дори цяло столетие и повече се избягва. И това се прави съвсем съзнателно. За мен обяснението е просто. Тази история е писана досега от победителите, които при всички случаи представят себе си за жертви. Немалка злощастна роля в това отношение имат политиците, които при всички времена и за жалост са държали монопола върху тълкуването на историята. Те не искат, а и много се страхуват, че всичко може изведнъж да се сгромоляса, истината да лъсне. Вина за това имат и историците в държавите победителки, които в повечето случаи са подвластни на политическата конюнктура, необективни и изкушени да обслужват националистическата кауза на своята страна, а в много случаи и великошовинистичните идеи, за да се харесват. Дръзналите да оповестят историческата истина са анатемосвани като предатели, а в повечето случаи репресирани. Много от казионните историци неистово ще бранят овехтелите си тези, защото ако се научи и докаже, че са лъгали, казано най-точно, ще останат без хляб и публика. А политиците няма да могат да манипулират и владеят масовата публика, обикновените хора, за собствени егоистични цели от всякакъв характер – политически, икономически и т.н., за да ги държат в подчинение и управляват. Те искат да противопоставят и разделят народите, а в това отношение превратното монополно тълкуване на историята им предоставя прекрасни безплатни възможности.

Озадачи ме един термин на Маккарти: „османските християни”. В традиционната историография се говори за християнско население в Османската империя – българи, сърби и т.н., терминът „османски християни” не съдържа ли и известна доза обида за националното самочувствие?

Терминологията, за която говорите, е само въпрос на авторов подход. Където трябва, той е сторил нужното пояснение, че за удобство ще използва двата обобщаващи термина – османски християни и османски мюсюлмани. Не влага нищо обидно в това. Навсякъде прекрасно се разбира за кого става въпрос – българи, гърци, руснаци, сърби, арменци, турци, кюрди, черкези, татари. Никъде не се отнася обидно към обикновените хора от тези народности, които в преобладаващата си част не са участници в извършването на престъпленията, а повече жертви.

В своя статия Маккарти казва: „Абсурдно е да се твърди, че е имало насилия срещу християнските свещеници, защото Коранът изрично забранява насилието срещу свещеници на "хората на Книгата", т.е. евреи и християни. Наистина ли е абсурдно?

Според Маккарти са абсурдни твърденията за повсеместни, масови насилия срещу свещеници, срещу Православната църква изобщо. Това е една от темите, по които са натрупани доста фалшификации. Твърдението му, че отношението на султанската администрация към иноверците е било толерантно, има сериозни аргументи.

Как бихте отговорили като историк на твърдението, че книгата е протурска? Знаете, че Маккарти е обвиняван, че защитава протурски тези в историческите си изследвания, че подценява християните в рамките на Османската империя...

Наистина много историци го смятат за изключително протурски настроен американски изследовател, защото много от тезите му съвпадат с вижданията в турската историография. За мен поведението му е чисто професионално. Излага само конкретните факти. Не съм останал с впечатление, че подценява християните в рамките на империята или че толерира мюсюлманите. Вече споменах, че не пропуска данни за убийства, мародерства и погроми на турци, кюрди, татари и черкези над християнското население. Както сам казва, историческата коректност изисква да се признае. И той признава това, че християните също немалко са страдали. Значителна част от книгата му е посветена на мъките на християните. Чиста случайност е, че някои от тезите му съвпадат с такива на турската историография.

Може ли да се търси доближаване или припокриване на научните тези на Маккарти с тезите, представени от проф. Иван Илчев (напр. работата му за Карнегиевата анкета на Балканите)?

За мен проф. Иван Илчев е добър, а може би най-добрият познавач на голяма част от проблематиката, за която говорим и която е обект на дискусия в книгата на Маккарти. Не мога и не бих си позволил да говоря от негово име. Само проф. Илчев може да каже дали и къде има доближаване или покриване с научните тези на Маккарти. Мога само да кажа, че в книгата си Маккарти се позовава на Карнегиевата анкета, но в някои моменти се отнася критично и поставя под съмнение достоверността на някои от изнесените в нея факти. Това читателите ще забележат.

Какво е отношението на Маккарти към признатия от много страни арменски геноцид от 1915–1916 г.?

Маккарти има неортодоксален поглед върху събитита от 1915–1916 г., които много изследователи на темата окачествяват като геноцид. Той ги разглежда като част от гражданска война, като предизвикани от развитието на Първата световна война, в която по редица причини загиват голям брой арменци, но и многократно по-голям брой мюсюлмани. И дава своите обяснения за това насилие – подробно представя причините от икономически, религиозен, националистически, шовинистически и др. характер. Маккарти на практика отрича т.нар. арменски геноцид и популяризира мнението си активно в книги, статии, в доклади на научни форуми, при дебати и интервюта. Естествено, това го прави мишена на остри критики главно от страна на силната арменска диаспора. Определят го като съучастник в „мащабен проект” за подкопаване усилията за осъждане на арменския геноцид. Етикетират го като „отрицател на геноцида”, „агент на турското правителство” и „ревизионист”. В повечето случаи нападките срещу него не са подплатени със сериозни научни доводи. Има обаче историци, които се отнасят положително към резултатите от научните дирения на Маккарти.

А какво е отношението му към проарменската теза за геноцида?

Гледните точки, които липсват в тази книга и които изобщо са загърбени и не се споделят от Маккарти, са на историографиите на западноевропейските държави, САЩ, на руската, арменската и на балканските страни. Личи, че авторът на книгата ги отминава съвсем умишлено, защото те отдавна са тиражирани и чути. И ако някъде му се налага да ги спомене по някакъв повод, го прави, за да коригира фалшификация, преиначаване, неточност, за които има необорими свидетелства. Като резултат от последователното, стройно и логически подреждане на множество исторически факти обосновава отрицателното си отношение към проарменската теза за „геноцида”. Маккарти не отрича, че през това размирно столетие стотици хиляди християни са загинали (най-много арменци), но твърди, че не по-малко мюсюлмани в региона също са били убити, и то най-много от ръцете на арменските бунтов­ници, подпомагани от руснаците (1890, 1994–1895, 1905, 1909, 1915–1922 г.). Позовавайки се на малко известни, в повечето случаи достоверни, безпристрастни, обективни и съзнателно премълчавани доскоро източници, той доказва, че в съучастие и подпомагани от руснаците, „арменците са изтребвали мюсюлмани с рафинирани методи за причиняване на смърт по особено жесток начин, и второ, че именно арменците носят отговорност за повечето разрушени градове и села”. Че не по-малък в масовото изтребление на стотици хиляди мюсюлмани и разорението на стотици населени места е и делът на руснаците.

Веселин Ангелов е роден през 1953 г. в с. Ягодина, Смолянска област. Старши научен сътрудник ІІ степен, доктор по история. Работи като уредник в Историческия музей – Благоевград. Член на комисията за разкриване на документи за дейността на бившата ДС и бившето РУ при ГЩ на БНА (2001–2002 г.). Автор на книги и документални сборници, сред които „Борба без оръжие”, „Секретно! Протестните акции на турците в България (януари – май 1989)”, „Хроника на едно национално предателство”, „Премълчаните истини”, „Имотите” на Кобургите (истини, полуистини, действителност)” и др.

С Веселин АНГЕЛОВ разговаря Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА

гласове / Books Bg Times

Още:

Смърт и изгнание: Етническо прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922
ISBN: 9789540731087
Автор: Джъстин Маккарти
Издател: УИ "Св. Климент Охридски"
Издадена: 2010
Размери: 17.00x24.00
Брой страници: 428
Корица: Твърда
Език: Български

Цена: 15.00 лв.


Нова -цена: 12.75 лв.

Тази студия за мюсюлманската смъртност и миграция е резултат от проучването ми върху населението на Османската империя през Първата световна война. Интересът ми по онова време беше насочен към просто установяване на това колко мюсюлмани са живели в Анадол (Анатолия) и как се е променяла числеността им през XIX и XX век. Резултатите ме поразиха - всичко, което бях чел за османската империя до този момент, не ме беше подготвило за мащабната смъртност от онзи период. Статистиката показва, че е изчезнала една четвърт от мюсюлманското население. Не можех да повярвам, че историята може да скрие толкова много жертви, но проверявайки отново и отново, данните водеха до едни и същи изводи. И то не само по времето на Първата световна война, а и през целия XIX век мюсюлманите, населявали Анадол, Крим, Балканите и Кавказ, са подложени на изтребление, което си заслужаваше и по-нататъшното задълбочено проучване.

Настоящата книга е резултат от това проучване - тя описва историята на изтреблението и принудителното разселване на мюсюлманските народи. Тя представя подробно жертвите, дадени от мюсюлманите, но би било погрешно тези жертви да се разглеждат, сякаш са дошли от нищото. Упоритото избягване в предишни исторически анализи да се споменават жертвите, дадени от мюсюлманското население, не може да бъде обяснявано с твърдението, че християните също са страдали. Голяма част от ужаса и мъките, документирани в тази книга, са преживени във войни, когато всички страни са били подложени на страдание. Жертвите от мюсюлманска страна винаги са съпътствани от жертви на християни. Затова и винаги, когато това е било възможно, съм споменавал злощастната съдба и на християните, които са били в конфликт с мюсюлманите. Тази книга обаче не е история на османските народи, не е и хроника за жертвите на всички войни в един регион. Това е история на мюсюлманското страдание, но не защото само мюсюлманите са страдали, а защото е необходим коректив на традиционното, едностранчиво отразяване на историята на турското и мюсюлманското население в региона. Вярвам също така, че това е история, която има своята самостойна легитимност. Това е разказ за една мащабна смърт и за едно от най-големите човешки преселения в историята на човечеството.

Пингвините / Books Bg Times