Отиде си един от най-добрите сръбски писатели !

Отиде си един от най-добрите сръбски писатели !

Милорад Павич почина на 80 години !

Сръбският поет, писател, преводач и историк на сръбската литература Милорад Павич почина на 80-годишна възраст, предаде РТС, цитирана от агенция “Фокус” . Особено популярен е с произведенията „Лунен камък“, “Желязна завеса“,„Нови белградски разкази“ и романът -лексикон в 100 000 думи “Хазарски речник”, който е издаван и у нас.

Павич владееше руски, немски и френски език и е преводач на Байрон и Пушкин. Член е на Сръбската академия за наука и изкуство и на Европейското дружество за култура. Номиниран нееднократно за Нобеловата награда за литература.

Павич е роден на 15 октомври 1929 г. в Белград. През 1949-1953 г. е учил във философския факултет на Белградския университет, а по-късно получава степен доктор на философските науки в областта на литературата в Загребския университет. През февруари 2006 г., Павич е удостоен и със званието доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

всеки ден,понеделник, 30 ноември 2009 / Бг Таймс

НЯКОГА, в ‘89а

НЯКОГА, в ‘89а

Интервюта на журналистката от радио „Свободна Европа”
Румяна Узунова

Издадени от
Фондация "Д-р Желю Желев"

>>>

☺Стенограма на Кръглата маса ☻ Докладът на Ран и Ът ☺ Предизборна платформа на СДС (1990) ☻Публикации ☺ ☺Изгореното списание☻
	Румяна Узунова (18.4.1936 – 16.9.1995) Биографична справка ПРЕДГОВОР Звездните мигове на Румяна Узунова Част първа: ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ Част втора. СИСТЕМАТА СРЕЩУ ГРАЖДАНИТЕ Глава І. Медиите като оръдие на Системата Част втора: Системата срещу гражданите Глава ІІ. Властите, независимите сдружения и проблемите с регистрацията им Част втора: Системата срещу гражданите Глава ІІІ. Насилието Част втора: Системата срещу гражданите Глава ІV. Отпорът на гражданите Част трета: „ГОРЕЩОТО” ЛЯТО на `89а Част четвърта: НАСИЛИЕТО КАТО ОТКАЗ ОТ ДИАЛОГ Част пета: НАЧАЛОТО НА КРАЯ – след 10 ноември Част шеста: ЧОВЕКЪТ СРЕЩУ СИСТЕМАТА – политическите жестове на Марлена Ливиу За архива на Румяна Узунова и за ‘89а година Съкращения и означения Съдържание

Страхливецът и звярът - Баръш Мюстеджапльоглу !

ЛЕГЕНДИ ОТ ПЕРГ

Страхливецът и звярът

Баръш Мюстеджапльоглу

Баръш Мюстеджапльоглу е роден през 1977, завършва строително инженерство. Още ученик започва да публикува разкази в литературни списания. Като студент проучва методите на ислямските мисионери, което дава материал за романа „Шакирд” и публикации в популярния всекидневник „Акшам”. Следва полицейският роман „Братска кръв” върху историите на бездомни деца и престъпните организации, които се възползват от тях. През 2009 излиза последната му засега книга „Една мечта, по-красива от действителността”, където писателят дръзва да опише тюрките шамани през ХIV век и да направи паралел със съвременното изкуство. Фентъзи поредицата „Легенди от Перг” започва през 2002 с романа „Страхливецът и звярът”. Следват „Тайната на Мердеран”, „Страната блато”, „Азбуката на боговете”. „Страхливецът и звярът” е първият фентъзи роман, издаден в Турция от турски автор, а писателят е обявен за основоположник на турското фентъзи. Поредицата „Легенди от Перг” ще бъде представена на българските читатели от издателство „Арка”.

Един ден Асхерта дойде при него в много по-добро настроение от когато и да било и погледът му излъчваше страст.

– Ставай, Пазачо на Асхерта, чака те нова задача!

Леофолд притеснено се изправи.

Отдавна копнея за вкуса на една храна и точно сега се появи подходяща възможност. Подушвам аромата на крехки месца, които си играят пред входа на тунела.

Вдигна лице към тавана и подуши. От погледа му ставаше ясно, че изгаря от желание.

– Искам да ги уловиш за мен. Побързай, за да не се отдалечат.

Леофолд наведе глава. Асхерта вече освобождаваше дебелото въже и той отиде под капака на тавана, отвори го, с един скок взе разстоянието от три метра и излезе отгоре. Чу как след него капакът се затвори. Вървеше към изхода на тунела и се чудеше каква ли може да е храната. Беше се постарал господарят му да опита вкуса на почти всички видове месо от гората. Един път, понеже много му се ядеше, му хвана дори огромна Гейфорска мечка. Фактът, че лесно бе успял да се справи с гигантската мечка, която само с едната си лапа можеше да повали дузина хора, стана повод леко да се възгордее. Веднага след това обаче осъзна в какъв звяр се е превърнал и отново потъна в скръб. Стигна до входа на тунела и замръзна от ужас. Беше съзрял крехките месца на тези, които си играеха наблизо. Гонеха се, побутваха се, смееха се: три изключително симпатични момченца, нищо друго! Кръвта във вените му кипна. Страстта на Асхерта го караше да ловува, но не можеше да го направи. За Бога, не можеше да убие невинните дечица. В него сякаш щеше да изригне вулкан. Падна на колене и заби лапи в пръстта. Страху-ваше се, че ще изгуби контрол и ще нападне дечицата. Болката можеше да го убие, но нямаше да нарани децата. Тялото му все едно се бе разполовило: краката го теглеха напред, а лапите, заровени в пръстта, се опитваха да го задържат на
място.

Изведнъж започна да вие. Момченцата чуха ужасяващия вой и погледнаха към него, настръхнали от страх. При вида на невиждано грозното чудовище се ужа-
сиха, закрещяха и панически се разбягаха. Скоро децата изчезнаха от полезрението му, отдалечиха се достатъчно, та Асхерта вече да не може да ги усети с обонянието си, и мигом болката утихна. Изтощен, Леофолд се строполи на една страна. Няколко минути лежа, без да мръдне. Скоро кръвта му отново забушува и къде пълзешком, къде с влачене се върна обратно. Капакът, върху който стоеше, се отвори и той се стовари долу като чувал с картофи.

Асхерта го очакваше, но щом видя, че се връща с празни лапи, гневно се разкрещя:

– Ах, ти, мръсно псе! Къде ми е храната? Как така ми идваш с празни лапи?

Леофолд се просна на земята и безпомощно изпъшка:

–Те бяха само някакви дечица. Не можах да ги убия.

Асхерта се разпищя, както никога досега, и го заудря по лицето с ръчичките си. Леофолд се побъркваше, защото не съумяваше не само да надвие неговата кръв в себе си, но и да навреди на създанието, което само с един удар можеше да разполови.

– Ах, ти, глупако! Изменник такъв! Как смееш да се противопоставяш на господаря си? Ти ми принадлежиш! Ти си мой!

Изведнъж Асхерта спря. Пое въздух през носа си и замърмори:

– Грешката е в мен... Трябваше да си избера за пазач безпомощен човек. Трябваше да предпочета един пром. И този се оказа слаб като предишния... Повече няма да повтарям тази грешка!

Леофолд се обърка от чутото. Леко се посъвзе и с любопитство попита:

– Предишният ли? И друг ли е имало преди мен?

Асхерта се разкиска:

– Друг ли? Ти какво си мислиш, нещастнико? Десетки имаше. Аз съм на четиристотин и трийсет години!

Изумлението в погледа на Леофолд му достави удоволствие. Засмя се и продължи:

– Този преди теб беше най-откаченият. Ама бе някак по-верен. Избрах си го веднага след като се нанесох в този тунел. Само на един лов беше успял да хване за мен цели трима човека. Бе изпуснал едно момченце, но нищо. Беше далеч по-добър пазач от теб!

Изведнъж Леофолд осъзна всичко. Накрая съумя да съзре истината през замъг-леното си, заради всичко, което му се бе случило, съзнание. Пазачът преди него бе най-добрият му приятел, не друг, а самият Грисол. Затова в онзи ден се отърва жив и здрав. Скъпата му майка, баща му и вуйчо му обаче бяха изядени от това отвратително създание и никой не беше успял да открие дори следа от тях.

Асхерта не забеляза как изражението на лицето на Леофолд се промени и бавно се изправи. Самодоволно засмян, продължи да говори:

– За съжаление след този лов той напълно загуби разсъдъка си. Непрекъснато удряше главата си в стените и така се погуби сам. Ако беше жив, никога нямаше да съм принуден да се примиря с нещастник като теб. И все пак е по-добре от нищо. В годините, през които бях сам, не можех да ям нищо освен мишки...

Изведнъж видя Леофолд да стърчи пред него и се стресна. Не бе разбрал какво става, но погледът на слугата съвсем не му харесваше:

– Ах, ти! Как се осмеляваш да ме гледаш така! Отдръпни се, назад! Мръсно псе...

Усети как острата лапа на Леофолд се забива в корема му...

– Предаде ме... – изстена той. С всяка дума, гласът му отслабваше все повече и повече. – Но и ти ще умреш... Моята кръв в твоите вените ще отмъсти за мен... Ще те изгаря ден след ден... Ще дойде ден, в който ти ще се превърнеш в дявол... Убиеш ли всички около теб, ще убиеш и сам себе си...

Леофолд не помръдна от мястото си до последния дъх на Асхерта. Изживя цялото удоволствие от смъртта на звяра, който му бе отнел всичко, което притежаваше. После отвори капака и с един скок излезе навън. Напускаше тунела, в който дълго бе пленник, и дори не се обърна назад да го погледне. Загърна се с широката покривка за пикник, останала от децата, които беше уплашил и разпищял, и се изгуби в гората.

Пазачът на Асхерта беше свободен.

Превод от турски
Алина КАРАХАНОВА

ЛИК / Бг Таймс

Метлище е нужно тук,голямо метлище за голямо метене !

Sibylle Lewitscharoff

България е "една отвратителна, тъпа страна", "яденето е буламач в лошо олио", "съвременното изкуство - гнусно", "езикът - най-отвратителният в света", "тук жените сигнализират едно - че са курви"... Това са цитати от най-новия роман "Апостолов" на германската писателка от български произход Сибиле Левичаров.

>>>

Сибиле Левичаров. Апостолов

Франкфурт на Майн 2009, София 2009, превод Любомир Илиев

Откъсът е подбран от Мария Василева

Още отдалеч съзираме някакво чудовище. Огромен бетонен блок върху плосък хълм, блок, наподобяващ разбит, разцепен череп, от чиято горна част изтича нещо. Пътят се вие около хълма. Оредяла иглолистна гора, която преминава в клек. Щом извъртим глави и погледнем нагоре през прозорците, виждаме как онова нещо заплашително е надвиснало.
Румен угасва мотора. Сами сме на паркинга, голям колкото игрище с олимпийски размери, с будка в края, пред която се виждат мотопед, стойка с пожълтели пощенски картички и две дремещи кучета. Вятърът духа студено и неспирно, неясно откъде. Румен влиза в будката и купува входните билети, три пъти 1300 години България.
Намираме се пред паметника 1300 години България.
…………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
Срив в речевите способности.
Обичайните компенсаторни рефлекси не задействат. На човек му се приисква да се е научил да лети, за да се махне оттук.
Гадост. Угнетителна гадост. Всесилна гадост. Народна гадост. Която и дума да ми хрумне, не е достатъчна. Грубо, брутално, чудовищно – да, това подхожда, но то подхожда и за повечето паметници от последните сто години, както на Изток, така и на Запад. Насилствено, просташко, прекомерно – да, вярно е, само че това нещо тук е далеч по-неумолимо и отвратително. Грозно, отблъскващо, недодялано – да, така е, но все пак не обхваща целия ужас. Груба гадост. некадърна гадост, коварна гадост, противна, изнудваческа гадост – да и пак да, но с думи това чудовище не може да бъде щурмувано.
Метлище. Сутрин швабската ни баба метеше с такова едно метлище тротоара. Тук има нужда тъкмо от небесна метлище, с километрична дръжка и цялата от стомана, за да измете това плато, та българите пак да могат да гледат волно наоколо, да си вземат отпуск от насилствено наложената им история, да не виждат никога вече тия артефакти, чиято цел е да им внушат, че предците им са родени като кютюци, че като кютюци са съсичали всичко, което е попадало под копитата им. И само как са навъсени тия фигури – като за вечни времена!
Как не са се сетили да турят в разполовената грамада и високоговорители, за да обливат страната с ревове и крясъци, с блъскане на мечове и тропот на копита? Или фонтан, от който да пръска кръв?
Заплашително тихо е сред бетонните стени, тихо като на някое злокобно място. Дори птиците избягват да прелитат през изкуствената гигантска цепнатина.
Струпаното тук не само е грозно, то е зловещо. Ненормално и зловещо. Насила те натикват в тая зловеща бърлога, в този разцепен, разсечен, разполовен череп, в който българските герои от миналото – не, те не дремят в своите скални люлки, за да израснат полека от камъка, а изскачат навън, като разбиват бетона и смазват при това невзрачния като бълха човек, който, гледащ плахо нагоре със схванат врат и олюляващ се като смахнат, се е сгушил край пръстите на нозете им. На циклопски коне, с дрънкулки на шлемовете си върху челата, излети от бетон, грамадни и отблъскващи като етажите на панелен блок.
Арно Брекер, любимият скулптор на Хитлер, бил ваял гиганти? Ами! В сравнение с тоя войнствен цар и свитата му избраници Брекер е правил джуджета, и то в точни пропорции.
Метлище е нужно тук, голямо метлище за голямо метене. Това е условието, за да може един ден българите да се оправят, опустошената им земя отново да намери мярата и призракът на праотците да си остане там, където му е мястото: във въздушните простори. По-добре е да нямаш екзистенциална опора в историята, отколкото да имаш такава от фатално изсечени камъни.
с.112-113 / okrazhno.blogspot.com

Бг Таймс

http://booksbgtimes.blogspot.com

Стивън Кинг пише продължение на "Сиянието" !

Стивън Кинг пише продължение на "Сиянието" !

На среща със свои фенове Стивън Кинг разкри, че работи върху продължение на култовия роман "Сиянието" (1977), в чиято последвала киноверсия голяма роля направи Джак Никълсън.

Творбата, с работно заглавие "Д-р Сън", засега е на етап обмисляне. Мотивът да пристъпи към нея, споделя Кинг, е любопитството му какво се случва впоследствие с персонажа Дани Торенсън. "Историята, разказана в "Сиянието", приключва доста леко и благополучно за Дани. А кървавите събития в хотел "Овърлук" би трябвало да нанесат на момчето сериозна морално-психологическа травма", разсъждава Кинг. В новата книга ще се разказва за Дани Торенсън, който обаче е вече на 40 г. Той живее в северната част на щата Ню Йорк, където работи като санитар в заведение за безнадеждно болни. Задачата му е да подготвя пациентите да посрещнат смъртта с помощта на мистични способности. Все пак Краля на хоръра предупреждава, че книгата може и никога да не види бял свят, тъй като сега-засега той не е уверен, че ще я завърши. "А това със сигурност ще стане, ако продължа да разказвам за нея", отбелязва с усмивка Кинг. /

Бангор / САЩ

Internet Jazz Radio Bg Times - Online from USA - 24 / 7

Jazz Bg Times Radio - 24 / 7

Online from USA

Internet Jazz Radio Bg Times - Online from USA - 24 / 7

БАТАК КАТО МЯСТО НА ПАМЕТТА !

Батак

БАТАК КАТО МЯСТО НА ПАМЕТТА
Batak ein bulgarischer Erinnerungsort

Съставители: Мартина Балева, Улф Брунбауер
Този каталог се публикува по повод изложбата "Батак като място на паметта".

Записки от ада: Ужасите в либийските затвори - Валя Червеняшка !

Записки от ада: Ужасите в либийските затвори
ISBN: 9789542608226
Автор: Валя Червеняшка, Николай Йорданов
Издател: Хермес
Издадена: 2009
Размери: 13.00x20.00
Брой страници: 200
Корица: Мекa
Език: Български
Цена: 9.95 лв.
Нова -цена

8.46 лв.

На 9 февруари 1999 година седемнадесет български медицински сестри са отвлечени от болницата, в която работят в Бенгази, Либия и затворени в полицейски участък в столицата Триполи. Следващите осем години и половина пет от тях прекарват в няколко либийски затвора по обвинения в умишлено заразяване с вируса на СПИН на повече от 400 деца. Валя Червеняшка е една от тях.

Със сигурност познавате историята на Валя Червеняшка.
Каква обаче е истината отвъд познатите вече факти?
• Кои са истинските причини за заразяването на либийските деца?
• Кой вкара нашите медици в този зловещ сценарий?
• Каква е била целта на безкрайните заседания и процедури, на адските мъки и насилието?
• Какви реално са били отношенията между нашите медицински сестри – за приятелствата и предателствата?
• Какъв е бил животът им в Либия и какъв е той днес?
• Свърши ли времето на политическото говорене и помогна ли държавата ни на "петте български медицински сестри" да се почувстват истински свободни?

"Записки от ада" е книга изповед, която ще преобърне представите за процеса срещу медиците н в Либия и ще постави много въпроси.
Според авторите книгата е написана така, че историята да е ясна дори на човек, който никога не е чувал за процес срещу български медици в Либия.

Бг Таймс

Д-р Пламен Димитров: Четейки книги, ставаш съавтор, гледайки телевизия - потребител !

Д-р Пламен Димитров: Четейки книги, ставаш съавтор, гледайки телевизия - потребител !

При прехода победи не демокрацията, а религията консумаризъм, обяснява психологът !

При прехода победи не демокрацията, а религията консумаризъм, обяснява психологът

24 Ноември 2009

Нели Томова

Д-р Пламен Димитров. Снимки: авторката.

През последните двайсет години, наред с всички икономически и социални промени, в обществото се случи и нещо, което медиите често игнорират като маловажно – хората спряха да четат книги. В началото на деветдесетте успешните заглавия са били отпечатвани в 100-хилядни тиражи, докато днес за голям тираж се считат едва 2000 бройки. За много българи четенето на книги се е превърнало в отживелица, а за голяма част от по-младото поколение то е загуба на време или напълно непонятно преживяване. Ако някога хората са се откъсвали от реалността, потъвайки в страниците на любим роман, днес те масово живеят с проблемите на героите от риалити-програмите и сапунените сериали. На какво се дължи тази промяна и как се отразява върху човешката психика обяснява психологът д-р Пламен Димитров - председател на Дружеството на психолозите в България.

Пламен Димитров е роден през 1958 г., завършил е психология в Софийския университет. Работи в области като приложна социална психология и организационна психология, поддържа и блог, в който често пише за проблемите на консуматорското общество.

- Как може да се обясни факта, че четящите хора в България са намалели значително през последните 20 години, от психологическа гледна точка?

- Последните 20, а може би и повече от 20 години, бележат ръст на потребителската масова култура, в която формите на усвояване се отдалечават от класическите форми на възприятието, на информацията и на чувствата, които една книга може да ни ангажира да преживеем.

- Какво се разбира под класически форми?

- Класическите форми са кореспонденцията, епистоларната литература… Хората спряха да пишат писма, защото пишат кратки съобщения, есемеси или пък кратки имейли, участват в различни форми на динамичен чат по интернет. Спряха да четат толкова художествена литература и вече я усвояват по други начини - обикновено синтезирано в различни драматизирани или филмирани версии. Но като цяло психологията на четенето сериозно се измени поради начина, по който обемите възприемана информация и възприемани емоции се транслират по други канали – преди всичко електронните медии, телевизията. Печатаната книга, която изисква друг вид ритуал, друг тип поведение, друга среда на усвояване, започна да отстъпва. Това не значи, че хората, които имат създадени навици на четене, са ги загубили, просто много по-масивно у нас се формираха навици, привички да търсим информация по други канали.

- Каква е разликата между възприемането на текст и на готов образ от телевизионния екран?

- Много съществени са разликите на няколко пласта. На най-повърхностно ниво четенето е съконструиране на преживяване. Авторът подава материал по един последователен начин, който изисква много активна позиция на читателя. Той трябва страница по страница, ред по ред да конструира картината, която му се представя и това позволява да се създаде един много творчески диалог, тъй като четенето е всъщност мисловен диалог с автора. При това цялостната ти личност участва много по-ангажирано с начина, по който възприемаш, пречупваш, интерпретираш и допълваш преживяването си при прочита на един текст. Хората класически възприемат преживявания, чувства, послания, ценности по различен начин, когато ги четат и когато те биват заявени пред тях по един изпълващ възприятията им, но не толкова ангажиращ мисленето начин, какъвто е филмовият например. Разбира се, телевизията, видеото, всичките тези множество канали, в които има наситеност на възприятията, са стимули. Отнемат от пространството и енергията, нужни за по-задълбочен прочит. Затова поне от 15 години психолозите използват един термин – „MTV-внимание”, което всъщност характеризира хората (особено от по-младите поколения), които се затрудняват дълго време да задържат вниманието си върху наглед пасивната страница. Те искат да бъдат бомбардирани, да бъдат атакувани с променящи се стимули, с ъгли на възприятия, които са конструирани и са готови. Може да говорим всъщност за едно потребителско внимание при анализа на текст, дори когато той е поднесен в интернет - много хора се отегчават да четат дълги уеб страници или блогове, искат кратки, много динамични, по възможност анимирани, близки до филмовите форми на изразяване. Което всъщност значи, че отстъпват от ролята си на съавтори, на хора, които чрез въображението, предишния си опит, нагласата си, съавторстват на създателите на текста.

Д-р Пламен Димитров. Снимки: авторката.

- Подобно поведение води ли по някакъв начин до пасивност в реалния живот?

- Нещата не са само в четенето. Когато гледате един филм, който ви разказва например библейски текст, вие сте впечатлени много от начина, по който са изградени фонът и декорите, но много пъти пропускате ключови думи. Много силно влияе перцептивният контрол и хората търсят в този пасивен начин на възприятие една своего рода защита от нуждата да поровят малко по-дълбоко, да влязат в малко по-дълбок аналитичен и личностен анализ. Преживяването става много повече консумация, отколкото съавторство и лична интерпретация. Книгата дава на хората минимален стимулен материал – тя не пулсира, не сменя цветовете си, не е изпълнена с милиони пиксели, а е напротив точно това минимално условие човек да отприщи собственото си търсене, изследване на текста, навлизане в неговото значение, съотнасяне към неговите ценности, мнения, нагласи, стереотипи. Затова четенето на книгата остава едно дълбоко интелектуално и по много начини личностно преживяване, което не може да бъде сменено с визуализирани ефекти. Книгата е просто един текст, който те подканя да го изследваш, да го мислиш, да го усещаш, да се проектираш. Може да се каже така – визуализацията е превърната е във вътрешна задача на читателя (интернализирана). А визуализацията в електронните медии, телевизията, видеото, филмите, е екстернализирана – тя ти се поднася готова и много пъти толкова агресивна и богата, че ти нямаш време да усвоиш детайлите, камо ли да се ангажираш насрещно ти да визуализираш или да доинтерпретираш, да допълниш картината. На чисто психофизиологическо ниво всъщност сензорната динамика на четенето открива голямо пространство в мозъка за активност, за мисловна дейност.

- Има ли връзка между четенето и интелигентността?

- Ако буквално се опитаме да интерпретираме интелигентността като способност за единица време да се обработи и осмисли, така че да се открият логични или смислени връзки между отделни компоненти в информационния поток, може да се каже, че високоинтелигентните хора намират текста за едно интересно поле, в което по-бързо да подредят нещата в своя логически ред. А ниската интелигентност не изключва чувствителност. Ниската интелигентност обаче ни затруднява при съсредоточаването и търсенето на логика отвъд визуалността, отвъд непосредственото възприятие. И затова може да се каже, че високоинтелигентните хора не са забравили да четат, дори когато времето, динамиката на живота, не им го позволява. Все по-малко време остава на хората да избягат на литературни острови и оазиси, какъвто беше навремето холът. Сега там те бомбардират от интернет, компютърът е във всяка работна или домашна стая… Броят на екраните в една страна – приемете го като киноекрани, ТВ-екрани, като пултове, на които се подава информация, индикатори и т. н. - корелира с колективната интелигентност. Тоест човечеството става все по-интелигентно, защото за единица време обработва огромно количество информация, която организира поведения.

- Тоест, не е нужно различните канали да си пречат и противоречат?

- Не, напротив. Истината е, че много хора, които имат личностно, задълбочено отношение към възприемането на текстове, събития, факти, ситуации, търсят тяхното многоканално преживяване. Аз познавам, а сигурно и вие, хора, които няма да се откажат да гледат един хубав филм по любима книга. Но няма да изхвърлят книгата, а и след филма може би ще се върнат към нея, за да си припомнят дали са си го представяли така, както им го е представил режисьорът. Когато обаче говорим за този тип невротично развитие на цивилизацията и обществото, може спокойно да признаем, че има и големи групи хора, които оставят себе си в един поток на потребителско отношение.

- През последните години много популярни станаха риалити-форматите…

- Защото показват хора като мен или други, с които аз се сравнявам и затова са ми по-интересни, отколкото художествени произведения с класически стандарти. Колко хора си включват телевизора, за да гледат класически филми? Риалитито се гледа повече.

Д-р Пламен Димитров. Снимки: авторката.

- Дали на зрителите не им липсват собствени емоции, контакти, преживявания?

- Хората ги имат, но ги потискат и не могат да ги изразяват, имат нужда някой друг да ги изиграе. Има термин в психоанализата - „заместващ acting out” - когато имаш нужда да преживееш катарзис, да изразиш себе си, вътрешните си чувства, конфликти, напрежения, тревоги… Хората имат нужда да заместят тези преживявания със следене или воайорски търсения. Ще го кажа буквално - както в чисто интимен план, понеже не правят достатъчно и не усещат достатъчно сексуалността си, те включват порно канала и заместват. По същия начин обаче правят и когато искат да преживеят вътрешните си конфликти – те искат сериал, в който животът им прилича на някой от проблемите, с който се сблъскват, нямат отговори и заместващо се идентифицират с готови герои. Които това и целят.

- Може ли да се каже, че „се затъпява” от гледане на сериали?

- Зависи. Отговорът трябва да се търси на индивидуално ниво. Не може да се припише на самия сериал този ефект. Ние сме отговорни за начина, по който влизаме в контакт с продуктите на масовата култура. Може да гледаш сериали и в същото време да четеш поезия. Но може и да си се оставил само на сериалите и за теб единственият начин да влезеш в контакт с културата, да е дистанционното, което услужливо ти поднася поредица от канали. Може да не си посещавал библиотека и да си изгледал последователно всички серии - и да не можеш да разкажеш какво си гледал. Тоест, много от нещата започват в ранно детство и може да се говори за привична култура на информационно търсене и възприемане на продукти. Когато си създал автентична готовност у детето да търси отвъд даденото, то ще открие и книгата, ще открие и библиотеката, ще открие енциклопедията и няма да чака поредното предаване тип „Стани богат”, за да научи интересни факти.

- Значи ли това, че ако навикът за четене не се възпита в ранно детство, по-нататък вече става много трудно?

- Да, това е като с любопитството, любознателността. Да искаш да надникнеш отвъд очевидното и непосредствено даденото. Това е нагласа на личността, тя се отнася и за неща като човешките отношения, интимността, емоциите. Не е необходимо да научаваш какво значи конфликт и как го решават хората чрез „Биг Брадър” или друго риалити. Истината е, че това е продукт, ориентиран към консуматорската аудитория. Нека да си го кажем така – много от тези продукти са добър пълнеж на рекламите. Защото медията се интересува от обемите финансиране от рекламодателите. А пълнежът е допълнителен начин да се вкара в залата, макар че това е нейният хол, същата тази потребителска аудитория, която трябва да бъде накарана да пазарува онова, което е рекламирано. Затова, когато на цялото общество в света, за да се движи, са му нужни пасивни, възприемащи безкритично потребители, които не си задават въпроси, този вид развлекателен и информационен продукт е много необходим. Масовите медии представляват есенцията на този търговски модел на живот. Защото религията, в която живеем всички в момента, се нарича консумаризъм. Не пазарната икономика и демокрацията победиха при прехода, победи световният консумаризъм, който е идеологията на човечеството към момента.

Д-р Пламен Димитров. Снимки: авторката.

- Как може да се съотнесе тази теория към идеята за четенето?

- Истината е, че съавторството изисква усилия. Потребителството предлага без видими усилия консумация. Консумацията и творчеството са на двата полюса на човешката активност. Ние се раждаме потребители и това е много мощно състояние за целия ни живот. Цял живот човек първично е потребител. Някои успяват и да са съавтори на живота си, а някои са и творци наистина. Когато един читател взима книгата в ръцете си, той застава почти наравно с автора. Успява, ако се усамоти, да влезе в едно студио с него, в собственото си съзнание и да сътвори продукта, който заедно с автора, се случва. Това се случва и в залата, в която гледаш една добре направена постановка, но ти си в една диалогична, дълбинна връзка с добре действащия театрален екип, който ти позволява да изживееш случващото се на сцената. Когато си в една дигитализирана среда, която още не е толкова интерактивна, ти по-скоро регресираш към детското потребителско усещане за всесилност на излъчвателя, на автора. Хората имат тази потребност много пъти да преживяват такова мощно въздействие, такава готова продукция, по същия начин, по който като деца възприемаме родителите си като всесилни, всезнаещи. И се отпускаме, регресираме до нивото на крайни получатели, без да сме поканени, без да сме ангажирани като автори. Когато човек съзрява, когато еволюира в индивидуален план, той не може да не открие в себе си потребност да бъде съавтор и ако не го намери като начин да генерира и той текст, и той да прави записи, ще го намери някъде другаде - има множество канали за изразяване. Това, което всъщност се случва с интернет, с тази двупосочност на комуникацията, с това, че си автор на блогове, участваш във форуми, пишеш в чат, разменяш съобщения, е, че се създава пространство хората да се изразяват, когато имат тази потребност. Начините, по които се ползват продуктите на масовата култура и се участва в нейното съгенериране, е измерител за личностно израстване… Едно от важните неща, които съвременната комуникация ни дава, е тази многоканалност и една по-малка критичност. Всеки може да напише текст, да го сложи в интернет и той да бъде видян от милиони, стига да е достатъчно добре позициониран. Ако има стойност, той ще бъде забелязан.

и-вестник / Бг Таймс

"Моят живот" - Кристиян Григоров !

23.11.2009

Кристиян от Българската Коледа с автобиографична книга !

Благодарение на благотворителната кампания Българската Коледа 14-годишният Кристиян от Етрополе се доближи до мечтата си да проходи.
Днес Крис разкрива още един свой талант освен пеенето - излезе първата му книга “Моят живот”.

Кристиян всъщност е само едно от децата на Българската Коледа.
В шестото издание на благотворителната инициатива са събрани над 2 милиона и 700 хиляди лева. Съорганизатори на кампанията са администрацията на президента, БНТ и Нова ТВ.

бнт / Бг Таймс

Новата книга на Дан Браун "Изгубеният символ" вече на книжния пазар !

22.11.2009

Новата книга на Дан Браун "Изгубеният символ" вече на книжния пазар !

С невиждано огнено шоу и факелно шествие в полунощ беше представено българското издание на книгата на Дан Браун "Изгубеният символ". Увлекателното, според запознати, четиво беше пуснато в продажба точно в полунощ.

Вълнуваща, пълна с изненади и обрати, построена на принципа на пъзела. Такава е петата книга на Дан Браун - "Изгубеният символ". България е седмата страна в света, в която почитателите на касовия писател вече могат да разлистят романа.

Йордан Антов - издател: "Идеята се прокрадва в цялата книга малко по малко, но идеята носи философско послание..."

Първият читател на "Изгубеният символ" стана 16-годишната Цветелина Абаджиева. Беше щастлива, че е първата българка, която е грабнала в ръцете си книгата. Обеща да не мигне, докато не я прочете цялата, защото преди всичко обича авантюрата.

Цветелина Абаджиева: "Нямам търпение да я прочета. Може би за ден-два, а защо не и за едно денонощие!"

Маруся Коли: - Току-що грабнахте "горещата" книга в ръцете си? - Да, исках да съм първа, но не успях! - Може би пък сте 20-та, което също не е лошо? - Ха, ха, да...! - Смятате ли, че ако тръгнете да четете книгата обратно, ще откриете по-бързо отговора? - Продпочитам отпред - назад последователно... - С какво се занимавате? - С бизнес. - Имат ли нещо общо произведенията на Даун Браун и вашият бизнес? - Не! - Може би за това е ценна книгата за вас, защото ви откъсва от всекидневието. - Да, по принцип книгите са за това!"

Ако искате и вие да бъдете въвлечени в света на символите, тайните общества, изкуството и историята - това е вашият роман.

Автор: Милен Кирилов

бнт / Бг Таймс

Сексът,смъртта,самотата, старостта - да,става дума за поредния нов роман на Филип Рот !

Театърът на Филип Рот !

Филип Рот" border="0">

Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Американският писател
Филип Рот

Сексът, смъртта, самотата, старостта - да, става дума за поредния нов роман на Филип Рот. А може би и за това, че големият американски автор този път просто отново повтаря себе си? Повече за книгата - от Бисерка Рачева.

Застаряващ актьор намира временна утеха от кошмара на сполетялата го сценична импотентност в бурна сексуална афера, която довежда живота му до колосален срив. Романът на Филип Рот The Humbling (Унижението) може да се преразкаже в едно изречение. Той е не по-обемист от къса новела и прочитът му отнема не повече от два-три часа. Носи, от друга страна, белезите на роман с множество сложно преплитащи се повествователни линии. Същевременно е построен по подобие на театрална пиеса: в три части с драматичен финал, който почти тенденциозно е озаглавен “Последното действие” и буквално цитира не само финалната реплика от Чеховата “Чайка”, а и прословутия принцип на пушката в естетиката на руския драматург. Самоубийството на Саймън Екслър, актьора, който все по-дълбоко затъва в кризата на внезапно секналия си талант и се дави в мисълта за своята посредственост, се разиграва почти като на сцена – с подобаваща театралност, а и с характерен иронично-саркастичен ефект.

Писането е като театър, като да правиш свой собствен театър, казва авторът в интервю за новия си роман. Театърът на Филип Рот – какво предлага, с какво изненадва и не изненадва този път?

Изгубената битка

Сексът, смъртта, славата, самотата, словото – за тях става дума в The Humbling, точно както в почти всяка книга на Рот; за секса, смъртта, славата и прочие плюс старостта, както в късните му романи Everyman и Exit Ghost. Първата част сгъстено преповтаря централната тема на тези два романа – безнадеждно изгубената битка срещу старостта; навлязъл в 65-та си година, Саймън Екслър, последният от най-добрите класически актьори на американския театър, е изгубил не просто своята магия, изгубил е самия себе си. В ролите, които преди е изпълнявал с лекота, се проваля катастрофално; някогашният му усет за сцената се е обърнал в усещане за фалш и духовна мъртвина. Не мога да играя на сцената и не мога да намеря сюжета си за живот извън сцената, казва Екслър на импресариото, опитал се да го върне към нея с примамливо предложение за нова роля. Включая сгъстяването на мрачните детайли, диагнозата на стареенето и рушащата се личност не е по-различна от тази, която предлагат Everyman и Exit Ghost. Прогресираща немощ, чезнещи надежди, неудържима духовна и физическа ерозия, неизбежният край на изкуството и любовта...

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Сцена от "Човешкото петно" по романа на Рот

Рот отново повтаря тезата си за старостта като касапница, сиреч точно обратното на класическата представа за акумулирани с годините мъдрост, очовечаващо знание, житейски опит, прозорливост. Напук на кристално ясния, овладян и нюансиран език, чрез който е поднесено, повторението навява известна досада – смекчена от очакването, че първата част е може би все пак само въведение в нещо друго. Читателят с вкус към болезненото у човека, към екзистенциалните страхове, изчистеното слово и рушителния черен хумор на Самюел Бекет или Томас Бернхард, ще се почувства, така или иначе, в свои води. С Бекет и Бернхард последният роман на Рот споделя също мотива за суицида - фундаментален в западно-европейската драматургия, както предпочита да го определи Саймън Екслър. Върху фундаменталния мотив героят разсъждава още в психиатричната клиника, където постъпва по своя воля, с надежда да се отърве от безутешната си депресия. Опознава, с терапевтична цел, своята и чуждите депресии. И другите, като него седяха, потънали в мрачно мълчание, вдадени в страданието си и репетиращи – на жаргона на поп-психологията, уличния цинизъм или параноидната патология – античните теми на драматичната литература: кръвосмешение, изневяра, неправда, жестокост, отмъщение, ревност, страст, загуба, позор и мъка.

Игриво скерцо

Всяко ужасно нещо трябва да се гледа право в лицето – с тази максима Екслър напуска клиниката и за последен път излиза на сцената на живота си, за да погледне в лицето на любовта, споходила го с появата на необузданата Пегийн. Мракът внезапно се разсейва от лъча на илюзията. Втората част на “Унижението” възприема формата на игриво еротично скерцо. 25 години по-младата Пегийн, дъщеря на двойка актьори, връстници и приятели на Екслър, е всъщност лезбийка, търси утеха за разбитото си сърце и за целта е избрала този път леглото на истински мъж. Ти си онова, което докторът ми предписа, гласи пределно откровеното й признание. Само че Екслър схваща смисъла на признанието превратно – като надежда за себе. Какво превръща загубата в печалба и печалбата – в загуба? Трагиката на удоволствието и комизмът на болката са неразривно свързани, както винаги при Рот. И както винаги, необяснимите и неочаквани обрати на живота слагат своя отпечатък върху изначалните дадености на характера. Загубил себе си като актьор, Саймън Екслър започва да играе нова роля: отчаяно се вкопчва в ролята на любовника.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Новият роман на Рот

Сексът се превръща в интимен театър, в необуздана игра на страстта и сластта, в рискована размяна на роли. Еротичният чар на Пегийн обезоръжава Екслър и го изпълва с наслада, съживява угасналата му жизненост, пробужда у него един вид инстинкт за взаимност и дори желание да заченат дете. Желание, което в неговата възраст, е всъщност рисковано, но пък тъй обсебващо, че кандидат-бащата се втурва да търси дискретни консултации със специалист. В леглото партньорката на Екслър е магическа смесица от шаманка, акробатка и зверче. Връщането си към хетерономията тя демонстрира с предрешаване: започва да носи луксозните дизайнерски дрехи и фризура, препоръчани, а и платени от любимия с цел да я направят женствена и желана за мъжкия вкус. Маскарада в спалнята, за сметка на това, диктуват капризното въображение и сексуалните “играчки”, привнесени от лезбийския арсенал на Пегийн. Нейното признание към най-важния орган на мъжа-любовник: Запълва те, както вибраторите и пръстите не могат. В него има живот. Истински.

Еротика и роли

В зависимост от личния си вкус, читателят може да окачестви еротичните сцени в романа като шокиращи, стимулиращи или просто като порно. Ако е все пак благоразположен към автора, няма друг избор, освен да си самоприпомни, че Филип Рот обича крайностите, не знае граници и в това често, но не всякога, се състои част от удоволствието да го четеш. Сексът при неговите герои винаги е акт на самопотвърждение и бунт – срещу статуквото, срещу конвенциите, срещу смъртта. От всичко това в The Humbling даже доброжелателният читател на Рот ще намери не повече от потвърждение на собственото си усещане, че му поднасят познат коктейл с ново име, разредени съставки и поизветрял мирис и вкус. Удивителното е, че в темата секс плюс стареене писателят все пак успява да внесе нов елемент – двусмислената, иронична размяна на роли, зададена от самото начало чрез театралната постройка на този роман. Провалилият се актьор Саймън Екслър прехвърля на Пегийн ролята на Спасението, преобличайки я в одеждите на собствената си илюзия, докато същевременно самият той разиграва всъщност унижението и неизбежния си провал; Пегийн, на свой ред, му възлага ролята на Спасител, който де факто само замества излъганата й надежда за любов – с жена. Не е за вярване, но скритата тайна на ненадейната й привързаност към Екслър е това, че бившата й любовница се е подложила на хирургическа операция, за да се превърне в мъж. И не е за чудене, че крахът на илюзията настъпва в мига, в който старческото желание на Екслър за сексуална тройка е осъществено и Пегийн се връща към лезбийските си наклонности - напуска любимия заради русокосата непозната, споделила с двамата една любовна нощ.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Сцена от филма "Елегия" по Филип Рот

Лошият съперник

Самият роман пък остава и във финала при същите теми: страданието, самотата, старостта и неостаряващите сексуални желания, неумолимата безсмисленост на смъртта. Поднесени този път със странна небрежност, особено що се отнася до обрисовката на характерите. На места човек добива чувството, че всичко това е може би някаква пародия на Рот, написана от съперничещ му двойник с единствената цел да позацапа репутацията на блестящия американски писател, когото познаваме под името Филип Рот.

В кариерата на Рот наистина никога не са липсвали изненадите; последната и най-голямата е изключителната му, невероятна продуктивност на стари години. В десетилетието след 60-та си година и до момента той е публикувал 10 романа, между които “Американски пасторал” /1997/, “Човешкото петно” /2000/ и “Умиращото животно” /2001/, нареждащи се сред безспорно най-доброто в следвоенната американска литература. Вярно е, че в писателската професия няма пенсионна граница и е явно, че 76-годишният Рот, напук на старостта, ускорява темпото. Дали това наистина му се отразява добре или може би донякъде и зле, би трябвало сам да отсъди.

Philip Roth: The Humbling, Houghton Mifflin, Boston, 2009, 140 pp

Автор: Бисерка Рачева/ Редактор: Васил Шопов

ДВ / Бг Таймс

Съвременната българска литература e слабо позната на турския книжен пазар,но автор като Алек Попов е добре известен !

Снимка.1:Нахиде Дениз

От "Черната кутия" до магията на Алек Попов !

Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Писателят Алек Попов

Малцина български писатели се ползват с популярност сред читателите в съседна Турция. Алек Попов е сред може би най-популярните. Наскоро още една негова книга излезе в превод на турски език. Нахиде Дениз за изданието.

Съвременната българска литература e слабо позната на турския книжен пазар, но автор като Алек Попов е добре известен. След „Мисия: Лондон” престижното турско издателство „Йозгюр” издаде втора негова книга. Това е „Черната кутия”, която излезе в Турция под заглавие „Кучетата летят ниско”. Оформлението е впечатляващо и в рекламния текст се изтъква, че "Алек Попов е между 50-те най-добри писатели в Европа".

Важни са нюансите

Романът беше представен на 28-ия международен панаир на книгата в Истанбул, чийто гост бе Алек Попов. Налагането на чужд автор на книжен пазар като турския е по принцип трудно, смята българският писател. Как оценява появята на книгата си в превод на турски език?

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Немското издание на "Мисия: Лондон"

"За мен всички преводи са важни, включително и турските, още повече, че Турция е страна, която е близка до България. Ние принадлежим към едно сравнително общо културно пространство, което прави книгите значително по-лесно разбираеми, отколкото в някои други страни. Нюансите, които могат да бъдат разбрани тук, са повече и това е важно, разбира се. Всеки автор иска книгите му да се продават добре, турските читатели са много благодатни в това отношение."

Шансове за автори от балканския регион

Истанбулският панаир на книгата предлага добри възможности за автори, особено от балканския регион, казва Алек Попов и допълва: "Богатството на заглавия е много голямо, качеството на книгите е забележително и ми се струва, че общо взето, културната индустрия в Турция е в подем."

На среща с турски читатели, която премина при голям интерес, Алек Попов разказа, че подготвя сценарий за филм по романа си "Мисия: Лондон", един транснационален проект, както го определя самият той.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: "Черната кутия" в превод на немски

Наследник на Алеко Константинов

Преводачка на "Кучетата летят ниско" е Хасине Шен, преподавателка във факултета по английска филология в Истанбулския университет. Според нея в Турция няма голям интерес към новата българска литература. Издателите, казва тя, държат книгата да е излязла преди това на английски, немски, френски. Освен това липсват добри преводачи. Какво точно я е насочило към Алек Попов?

"Той е един от най-добрите български автори, наследник на традиция в българската литература в областта на сатирата, определям го като наследник на Алеко Константинов, който е познат на турските читатели."

Автор: Нахиде Дениз/Редактор: Бисерка Рачева

DW / Бг Таймс

Обичал ли и Тодор Живков да слуша турска народна музика - Михаил Иванов в поредицата "1989" !

Обичал ли и Тодор Живков да слуша турска народна музика - Михаил Иванов в поредицата "1989" !

Михаил Иванов е основател на Комитета за национално помирение (1990) и съветник на президента Желю Желев по национално-етническите въпроси

В документалната поредица "1989" Ивайла Александрова се опитва да събере на едно място личните разкази на хора, които през "онзи" ноември преди двайсет години записаха имената си в историята.
Този път тя разговаря с Михаил Иванов, който разказва за Възродителния процес, Майските събития, "Изявлението на другаря Тодор Живков", "Голямата екскурзия" и раздаването на задграничните паспорти. И още Ахмед Доган и създаването на ДПС и колко са били ченгетата във Великото народно събрание.

Четвъртък, 19 ноември, от 10.30 часа

бнр / Бг Таймс

Книгата „Следеният човек.Спомени,породени от документи” на Веселин Бранев (изд. Фама, 2007) !

Александър Кьосев

Александър Кьосев преподава културна история на модерността в СУ „Климент Охридски“. Преподавал е български език и литература в университета Гьотинген. От 1989 той е член на изследователската група Periphery, изследваща западните представи за промените, които се случват на Изток. Публикациите му включват книга по история на българската поезия и множество теоретични есета. Той е издател на Post-Theory, Games, and Discursive Resistance: The Bulgarian Case (1995).

>>>

Защо вярвам на Веселин Бранев !

Written by Александър Кьосев

Monday, 16 November 2009

Книгата „Следеният човек. Спомени, породени от документи“ на Веселин Бранев (изд. Фама, 2007) раздели българската публика на вярващи и невярващи. Първите смятаха, че се появил удивителен и разтърсващ със своята искреност мемоар за социализма. Вторите твърдяха, че искреността е доста частична и че Бранев всъщност използва впечатлението за искреност в своя полза, премълчавайки някои неща, интерпретирайки други по твърде мек начин – и така представя съмнителния си в морално отношение живот си като твърде приемлив и симпатичен.

Аз съм от първия тип читатели: вярвам на Бранев. Ще се опитам да покажа защо, но не чрез проверки в документи и архиви, а чрез внимателно четене на самите спомени. Текстовете могат да лъжат само на повърхностно ниво: техният стил, драматичен ритъм на повествованието им, скритият въпрос, който ги занимава, реториките, с които се бранят, винаги в последна сметка разкриват истината за човека, който е писал, и за света, в който е живял. Обобщавам впечатленията си чрез кратък анализ на значението на думата „следя“ в тази книга, симптоматично наречена „Следеният човек“.

* * *

Следенето в тази книга е тотален феномен: то не спира при тайните служби. Ще обобщя в една разгърната метафора от самото начало, онова, което възнамерявам да кажа: следенето в тази книга е мобилен, невидимо прикрепен към самия теб Паноптикум. Ако Паноптикумът на Бентъм и Фуко е затвор, пространство, в което ти си изолиран и което е напълно прозрачно за погледа на властта (тя те вижда винаги, ти не я виждаш и не знаеш кога те гледа), то социалистическият му вариант е съществено нововъведение: затворът – тайна видимост, вече не е статичен и малък, той се придвижва заедно с теб. Навсякъде и винаги. От спомените на Бранев лесно може да са направи колаж от примери за тази мобилна всеобхватност: тайният поглед на властта пише наклонено заедно с тебе в ученическите ти тетрадки или слуша тайните сигнали на ББС в ученическата музика, той присъства на първата ти любовна среща и марширува до теб на казармения плац, придружава те в службата и тоалетната на службата, чете заедно с теб „Плешивата певица“ на Йонеско и не забравя да я запише на магнетофон, седи до теб в купето на влака, наблюдава случайните ти запознанства там и следи внимателно какви глупости ще извършиш; чете картичките, които ти дори не получаваш, тича запъхтяно след теб по стълбите в непознати кооперации, записва си педантично лекомислените ти дрънканици пред познати и непознати, трака заедно с теб пишещата ти машина и пише твоя сценарий, прави подлости или малки геройства заедно с тебе. Понякога остава за обиск в жилището ти, когато те няма, и изследва мръсните ти носни кърпи. Друг път следи строго дали си достойно човешко същество и какво мислиш и говориш за Пражката пролет. А понякога просто, докато лежи до тебе на плажа, слухти дали разказваш вицове за властта или какво мислиш за нейните комсомолски мероприятия. Въпроси като страдаш ли от меланхолия, женкар ли си, каква е ракията, която си купуваш от магазина на „Граф Игнатиев“, в понеделник, 8 юни, 1969 г., не са му чужди. Този поглед е постоянното допълнително присъствие сред всички, които са ти най-близки – съпруга, приятелите, любовници, понякога играе с децата ти, смее се с колегите ти, бута се сред случайните минувачи, с които се разминаваш и ти опира дуло до ребрата. Грее в очите на твоя шурей. Най-важното е, че Следящият е винаги в Следения: той мисли без съчувствие и разбиране твоите мисли, той е другият, студеният в теб. Перифразирайки Швейк, можем да кажем, че феноменът на Следенето е белязан с пространствен парадокс: в обикновеното, непосредствено човешко съществуване има едно друго, чуждо и по-голямо.

* * *

И така, тезата ми е: спомените на Бранев внушават, че следенето в тоталитарното общество е равно на самото човешко състояние – то е Conditio Humana. Две са основните му характеристики: неавтентичност и страх. Нищо не е такова, каквото изглежда, всички пребивават в тоталната, секретна видимост, хората са удвоени, защото някой пише истинската истина за тях в тайни книги, наречени досиета. От тази неавтентичност следва, че всичко те заплашва, а ти самият си най-малко двоен агент и заплашваш държавата, но и самия себе си с най-страшната от всички заплахи – да загубиш душата си.

* * *

Време е обаче да престана да говоря с метафори. И да започна да разчленявам пластове и модалности на това тотално следене – така, както ги е описал Веселин Бранев.

Първата разновидност е „Следящият човек“. Веселин Бранев не скрива, че е бил вербуван като ученик от чекист със стоманена брадичка и каскет, и че по юношески е считал в началото двойния си псевдоагентурен живот за вълнуваща авантюра за по-издигнати същества. Битовите подробности на следенето обаче бързо го убеждават, че в следенето няма авантюрен героизъм: следящият човек е просто битов доносник срещу близките си и с това носи един прастар, мигновено разбираем за абсолютно всички и непростим грях – това да мамиш чуждото доверие, да злоупотребяваш с базовата добродетел на общежитието: искреността и неприкритост на взаимното съществуване. Доносникът се изключва от общото живеене, защото винаги има втори план, той никога не живее заедно с този, за когото доносничи, той си позволява да удвои своя и твоя живот. Животът му започва тогава, когато той вече не е с теб, когато „донася“ откраднатото от теб, а ти не го виждаш, защото е на скрито. Затова е плъх, креатура на сумрака. В бузите и джобовете пази грозни, деформирани парчета от самия теб и ги складира някъде.

И когато след десетилетия човек види тези парчетии в своето Досие, грехът на доносника се мултиплицира: защото човекът разбира, че неговите близки не са живели с него, че не са били там и защото си дава сметка, че тайно събраното всъщност е мизерно и незначително. Животът на Бранев с протяжна настойчивост, за повече от 50 години го убеждава, че доносникът извършва този фундаментален грях по обезценяване на чуждия живот: и няма ценност на света, която да може да оправдае това въплъщаване – нито комунистическата утопия, нито хладно-горещите добродетели на чекиста, нито призовавания призрак на патриотизма и защитата на националните интереси. Спомените разказват за това как се става доносник и как трудно се престава: те показват странната психологическа диалектика, пулсирането между лекомисленото желание за власт, изключителност и авантюризъм – и неизчезващата интелигентност и морална чувствителност. Сравнително бързо младият доносник Бранев се лишава от авантюристично-чекистките си илюзии и започва да усеща позорната тайна на този двоен живот – и успява да се отскубне от него…

Но отскубването е мнимо. В света на тоталното следене няма празни валенции: онези, които не следят, биват следени. Ако не си доносник, за теб ще бъде донасяно – това е втората огледална и проста разновидност. След няколко юношески месеца на доносничество на Бранев предстои да се сблъска с втората модалност на Следенето – да стане следен човек, за когото години наред ще донасят амбициозни офицери, дори ще се конкурират цели управления на Държавна сигурност. В тайните държавнически книги, досиетата, той е превърнат в литературен двойник на собствения си живот, преименуван е със загадъчни (всъщност доста мизерни) имена и веселяшки псевдоними: „Лекомисления“, „Дурака“, „Хамелеона“. Предстоят му дълги десетилетия, в които той няма да е наясно, че незначителните случки от всекидневието му имат свой живот в някакви секретни файлове, където са се разраснали до зловещи, антидържавни приключения.

Тази невидима и неизвестна за самия него двойственост ще съпровожда живота му години – всъщност през целия му зрял живот в България (с известни прекъсвания от края на 50-те до 80-те години), за него ще има разработки от Държавна сигурност, които ще варират от просто ОНД до високата „агентурна разработка“. Разни, а понякога и повтарящи се полковници, подполковници, капитани, лейтенанти и сержанти ще бъдат непрекъснато в сенките около него, ще записват телефонните му разговори, ще го следят в службата, вкъщи, в кръчмите, в чужбина, в работния кабинет. От това в различни точки на времето собственият ти живот има различни смисли: първо той си е невинен, автентичен всекидневно-незначителен живот, после, когато разбереш, че си следен, настъпва времето на пълната параноя и клаустрофобия.

Ето един цитат, в който присъстват и трите перспективи: Изобщо оказа се, че никак не е лесно да знаеш, че си наблюдаван, а да нямаш нищо за криене. Как тече моето всекидневие? Тракам на пишещата машина, отвеждам и довеждам момченцето си от детския дом, ходя по редакции, поздравявам тоя-оня по тротоарите, пия кафе с приказливи събеседници, взимам Жана след представления, ходим по ресторанти или приемаме среднощни гости от театъра, понякога пребиваваме по няколко дни във вилата на баща ми… Сега, след разкритието на Милети, уж продължавам да правя всичко това, но вече със съзнанието, че хората от сумрака кръжат безшумно около мен, въпреки че не чувствам дори полъх от размаханите им криле…“Те чуват какво казвам! Те виждат какво правя!“ – мисля си все по-често аз. Започвам да се озъртам, да хвърлям поглед зад себе си. Никога нищо не откривам, наоколо цари безмълвие. Естествено не вярвам вече на очите и ушите си, действителността за мен става привидност – струва ми се, че това банално пространство, което ме заобикаля, всъщност е пълно със съсредоточени върху ми неподвижни и пронизващи погледи на кукумявки. Започвам да се взирам все по-изпитателно в събеседниците си, опитвам се уловя следа от гузност, примигване, бързо отместване на поглед… Нищо не откривам. Следя кой и по какъв повод ме търси по телефона с предложение да се видим. И там нищо. (Стр. 205)

Във фазата на параноята следеният човек е лишен от лично пространство и интимност: това го вкарва в безмерна теснота и го деформира, той бавно сам превръща себе си в персонаж на сюжета със следенето, започва перверзни игри със своите преследвачи, опитва се да проследи логиката им, подхвърля им примамки, мами ги. Макар че наоколо няма нищо, кукумявките не се виждат. Но всъщност той не се лъже: като социалистически човек знае известната социалистическа максима: от това, че си вече параноик, съвсем не следва, че не си следен.

Минават години. Възрастният Бранев има достъп до своето четиритомно, 700-странично досие. И ето, Следенето се разкрива в своята трета модалност. Ролите са отново обърнати, този път той пак е преследвачът, Следящият човек, който този път проследява следите, оставени от ченгета и полковници. Той следи какво са правили службите с живота му, но заедно с това пъпли по страниците на документите и се опитва да проследи още нещо, една логика – тази на Държавна сигурност. В това ново упражнение по четене-следене той внезапно открива двойна мизерност: тази на Държавна сигурност (на нейното професионално безхаберие, автоматизъм, пилеене на средства, кафкианска ведомствена бюрократичност, неефективност) и тази на собствения си живот, написан от друг. Защото най-страшното идва накрая, когато ретроспективата от прочита на досиетата променя смисъла на целия живот: ти не си знаел и чак сега разбираш какво си живял. Службите са похарчили огромен и безсмислен ресурс – усилие, време, човешка енергия и пари, агенти и доносници са пропилели ценни часове от собствения си живот, за да следят всъщност безвредния за държавата Бранев. Как се е движил с тролейбус № 2 или как премествал куфар от тавана в гостната, как си е давал дрехите на химическо или е купувал домати и ракия, какви глупости е дрънкал в разговори с колеги. Но това кара стария читател на собствения си таен живот внезапно да провиди живота си като безсмислено лутане, изтекло в безсмислени, празни неща. Още един цитат:

ДОСИЕТО МИ съдържа справки за шест дни, в които съм бил следен от сутринта до вечерта. Тези страници са най-противното четиво в цялото ми досие. От тях безмилостно извира безцветността, монотонността, посредствеността на човешкия делник по времето на тоталитарния режим… Преследвачите естествено са следили само физическото ми движение и затова в техните бележки приличам на насекомо, което пълзи в пространството, като сменя често и нелогично посоките си. Следеният така човек се превръща в много тъжен мимически спектакъл, защото не се знае в същото време какво мисли или чувства.

Впрочем дали наистина не се знае какво мисли или чувства следеният човек? Преди да отговоря на този въпрос, ще се насоча съм предпоследната разновидност на следенето. Тя е доста различна от досега описаните: на Следящия, Следения и Четящия себе си човек. Защото всеки един от тези модуси е имал още тайно измерение: автоследенето, моралното себепреследване и „вечния надзор“ (този израз, може би несъзнателна модификация на фукоянския „надзор“, е на Бранев) над самия себе си. В скрито-чудовищните условия на живот следеният човек знае, че може всеки момент отново да рухне, да се разпадне като дух, да пропадне при преследвачите и доносниците, да стане като тях. Това мъчително знание и непрекъснатите себесъмнения са му създали нещо като вътрешна морална полиция, която непрекъснато го пита: „А сега какво ще направиш? Кое е позволен компромис и кое продажба на душата на дявола? Всъщност дали все още си достойно човешко същество или разликата между теб и онези, които презираш вече е изчезнала?“…

Паноптикумът е породил своята противоположност – надзорът над самия себе си, а при Бранев той е съпроводен с постепенно, но фатално усилващ се морален ригоризъм. В ретроспективата, която е дадена на Читателя на собственото досие, този морален ригоризъм достига до тъмно кресчендо: отново и отново се появяват мъчителните въпроси за възможната достойна позиция в този деформиран свят, за това дали ти лично си успял да я постигнеш. В сравнение с тези размислите на стария човек, младият Бранев е бил по-суетен и страхлив, повече лекомислен към компромисите: но книгата показва, как отвращението и моралния гърч се акумулират, нарастват, с възрастта стават нетърпими – с тях нараства и строгостта на самооценката, светските мемоари започват да звучат като августиновски „Изповеди“, а четенето с обратна оптика на собствения живот през дървения език на досиетата започва да ревизира спомените, да ги подлага на тежък самосъд. Последният е несподелим. Или – по-лошо – споделим е само с тези, които са подобни на тебе. Ето още един пасаж от книгата, в който Бранев си говори с анонимен приятел:

Отронват се думи, следвани от дълго мълчание… И отново гласът на някой от двамата потегля в здрача.. Малко препинателни знаци има в тежкоподвижния диалог, предимно многоточия, понякога въпросителни…Тези двамата сме аз и един от близките ми приятели. Колкото и тривиално да звучи, между нас отдавна няма тайни и този словесен котилион се играе от много години. Приятелят ми е прочел моето досие, аз – неговото, и това ни е превърнало във вечни пленници на тези пожълтели страници. Но не мислете, че близостта до истината, към която ние двамата се стремим, облекчава духовете ни, напротив – тя обезпокоява, тя притеснява, тя дори отчайва… Толкова много човешка вина – собствена и на тези около нас – че товарът понякога става непоносим. (Стр. 97)

И така, съпротивителните сили на човека в подобно общество стигат най-много за един скрит, собствен морален Паноптикум. Но той не е даден от самото начало. Спечелва се по мъчителен, а понякога и по перверзен начин, обикновено го имаш едва тогава, когато животът е започнал да свършва. Вероятно най-ценното в книгата на Бранев е способността да представи, да инсценира драматичната и мъчителна динамика на този процес през годините; съществена тук отново е ретроспективата, вниманието, с което късният Бранев следи за втори път, онова, което по-младият, следен и следящ се, е мислил и чувствал, бавният ритъм на развиващата се морална рефлексия – и днешните морални коефициенти, които възрастният читател на собствения живот добавя. Резултатът от цялата тази работа е един тоталитарен, перверзно мутирал вариант на кантианските „какво мога да зная“, „какво трябва да правя“, „на какво мога да се надявам?“ – и те се сумират в простия въпрос, пронизал цялата книга „Останах ли човешко същество?…“.

Summa summarum, финалната присъда, която Бранев си отсъжда, не е лека:

Мисля, че опазих части от себе си. Но те са недостатъчни, за да се чувствам днес онзи свободен човек, за какъвто съм бил роден. И да направя онова, което бих могъл да направя, ако животът ми не бе протекъл в условията на тоталитаризма. Понякога ми се струва, че през цялото това време съм приличал на циганче, научено от своя баща да свири на цигулка, за да изкарва хляба си, но попаднало в село, където хората не обичат музика и чупят цигулките.

Накрая ще си позволя да кажа, че се мисля за не повече от един добър, но неосъществен проект за човек.

И съм сигурен, че такива като мен е имало много в страната, в която съм се родил.

И че загубата на обществото от неосъществените човешки проекти е много по-голяма, отколкото можем да си представим.

От подобен край на книгата става ясно, че Бранев засега не възнамерява да спира разработката на своята морална полиция върху самия себе си: той ще продължи да се следи.

Не мога да завърша и аз без един последен парадокс на Следенето. Посочих, че то е тотално, потенциално обхващащо всички точки на живота, освен една: изглеждало е, че Следеният човек може да запази за себе си са своите мисли, чувства, включително и най-съкровените от тях – моралните себетерзания, за които говорих по-горе. В „спомените, породени от документи“ обаче има един знаменателен епизод: един хубав ден чекистите открадват (да, просто открадват) дневника на Бранев, писан през годините. Досието по-късно свидетелства, че те са чели този дневник и очевидно са размишлявали – и то тъкмо върху обърканите чувства и нравствените въпроси към себе си, които си е задавал Бранев. Т.е. те са били там, в съкровеното, следели са неговия кантиантски вътрешен сюжет. Което, разбира се, не може да остане недокументирано в досието, по-късно е прочетено от стария Бранев.

Ето какво научава той за себе си там:

При провеждането на М 30 в дома на сценариста Веселин Неделчев Бранев бе намерен и преснет неговият личен дневник. За времето от м. юни 1962 г. до м. юли 1968 г. Бранев излага в дневника свои лични преживявания, мисли за творческата си дейност, политически възгледи и оценки по някои събития и явления.

Мислите и тежненията, които Бранев излага, го охарактеризират като човек непоследователен, без определено изградени схващания и концепции. Това в много случаи го довежда до обърканост, песимизъм и безпътица…“Аз живея животът на друг“…

Ще оставя това късо съединение между моралната полиция и реалната милиция в тоталитарното Conditio Humana без коментар – поради липса на място. Накрая все пак съм длъжен да дам отговор на въпроса в заглавието „Защо вярвам на Веселин Бранев“. Известни са ми възраженията към фактологичната страна на книгата, несъгласията с някои от оценките на Бранев, обвиненията в премълчани неща или олекотени вини.

Допускам, че „Следеният човек“, като всяка автобиография, не е напълно фактологически прецизна книга и не успява да каже докрай истината за фактите – нито от своя, нито от колективния социалистически живот. Може би тя не е някаква свръхумна книга и не предлага единствено верни и проникновени социологически тълкувания и политически оценки на социализма, загубените координати на социалистическия живот, може би частично е написана с цел Бранев да си „разчисти сметките“ с Държавна сигурност, както го обвинява един рецензент. Накратко, допускам, че критиците на Бранев поне понякога имат право.

И въпреки това вярвам на Бранев и на неговата книга, защото той като никой друг се е придвижил по всички лабиринти на Следенето, извървял е мъчителната му, траеща цял живот, инициация. Начинът, по който е направил това, Ницше би нарекъл не „истина“, а „правдивост“ – (на немски Wahrheit и Wahrhaftigkeit). Ако истината е вярност на думите към нещата (или в по-сложния си вариант – на интерпретациите и оценките спрямо обективно вложения в нещата смисъл и ценност), то правдивостта е едновременно практическа и рефлексивна категория. Тя изисква няколко неща: 1. да не мамиш другите; 2. да не се оставяш да бъдеш измамен от тях; 3. но нейната по-висша форма е сам да не мамиш себе си. Дори ако към тази самоизмама те тласкат натискът на doxa-та и „моралът“ на общността. Тъкмо в тази си висша си форма правдивостта е вярност към себе си, екзистенциална искреност с адресат самия себе си – тя е родствена с античната грижа за душата и воля за живот в истината, независимо от обстоятелствата. Или по-просто: ако фактическата истина е съответствие на думи и неща, то правдивостта е практикуване на автономност.

Книгата на Бранев може да има пропуски във фактическата истина, но тя е правдива, разказва за парадокса, че като се сблъскаш с Държавна сигурност, се сблъскваш със самия себе си, ставаш сам за себе си морален проблем, които изисква следене – и така води до практикуването на трудната автономност, наречена себеизследване, постигната само донякъде, само късно, в трудни условия.

Това е за мен е напълно достатъчно, за да вярвам на тази книга.

Източник

Либерален преглед / Бг Таймс